За ученика / Теми литература 11 клас / Алеко Константинов
АЛЕКО КОНСТАНТИНОВ - "БАЙ ГАНЬО"
БАЙ ГАНЬО - СЪВРЕМЕНЕН И ВЕЧЕН
Един от най-популярните, интригуващи и неизменно актуални със своята жизненост образи в българската литература е Бай Ганьо от едноименното произведение на Алеко Константинов.
По своето обществено съдържание, както и по степента на художествено обобщение, образът на Бай Ганьо е гениален завършек на цяла галерия литературни герои, създадени от Алекови предшественици. Неговият прародител срещаме още в сатиричната поезия на Петко Славейков, в сатирата на Ботев, във фейлетоните на Каравелов.
Редица писатели от 80-90-те години на XIX в. с будно съзнание за нравствена и обществена отговорност изобразяват в творбите си герои-първообрази на Бай Ганьо. Сред тези автори са Вазов, Михалаки Георгиев, Стоян Михайловски, Тодор Влайков. Разнообразните превъплъщения на Бай-Ганьовите предшественици изпълват разказите на Вазов от двата тома „Драски и шарки”. Наред с тях откриваме и други Вазови герои - Гороломов, Станчо Квасников, както и Боримечката от „Нова Земя”. В тази следосвобожденска епоха живеят и Влайковите каменовци.
От сблъсъка между Алековата чиста и нравствено извисена личност и героите на епохата се ражда творбата „Бай Ганьо”. В търсене на духовни ценности Щастливеца открива героите на своето време, а те са по думите на Пенчо Славейков „чеда на новата епоха, от чиято мътна пяна те са се родили за омерзение на себе си и на нас”.
Духовен аристократ, идеалист и демократ, Алеко Константинов заявява целта и идеята, заложени в цикъла фейлетони: „С „Бай Ганьо” аз исках да покажа нравствената босота на тоя тип...”
Действително следосвобожденска България дава богат материал за създаването на нов тип герой. Времето и условията са тези, които моделират жизнената позиция на Алековите герои. След като написва „Бай Ганьо на гости” и преди да напише „Бай Ганьо в двореца”, Алеко Константинов създава сатиричен стихотворен етюд „Гунчо наш е по-практичен” на същата тема - за светския живот на парвенюто. Още тогава, а по-късно и в стихотворението си „Прогрес” от февруари 1895г., творецът създава образ-тип, роден от следосвобожденската епоха. Чрез умелото използване на сатиричната типизация авторът създава феномена на типичното, изгражда невероятния образ на Бай Ганьо - синтез на тенденциите на времето. Сложен и противоречив, образът на Бай Ганьо предизвиква множество спорове и различни трактовки. Всеки нов исторически период предлага своето разбиране и гледище относно особеностите, заложени в образа на Алековия герой. Пенчо Славейков отбелязва в статията си „Алеко Константинов - спомени и бележки” от 1901 г., че „името на техния херой става прякор, с който и сега жигосват онези гальовници на деня, чието нравствено убожество е едничка сила, с която те доминират... ” Срещу изказаната от д-р Кръстев мисъл, че Бай Ганьо е „реализация на индивидуалните качества на българския народ” възразява Боян Пенев в статията си „Превръщенията на Бай Ганьо” от 1923 г., заявявайки: „Бай Ганьо характеризира не толкова признаците на националността, колкото особеностите на некултурността... В много отношения Бай Ганьо е ориенталец изобщо."В началото на 30-те години наXX в. немският славист Геземан се опитва да открие положителното и виталното в образа на героя, като го обявява за „Важен тип на приспособления на славянобългарските народи под чуждото им иго". В отговор на това твърдение Д. Михалчев заявява: „...не може да се отрече, че Бай Ганьо не е българинът изобщо, понеже българинът не е само единство на неговите отрицателни черти...". Близо до богатството и динамичността на типа на Бай Ганьо се оказва интерпретацията на Иван Мешеков за героя като „образ-символ с национални и обществени елементи". Важни са неговите открития и обобщения: „Въпреки че въплъщава живота едновременно в хиляди екземпляра, Бай Ганьо още не е личност. Нещо повече - той престава да бъде Бай Ганьо, щом се издигне до личност, до нравствено, съзнателно, човешко същество. Той е маса, тълпа,- която е идеална зоология и се ръководи изключително от няколко общи на човека основни инстинкти..." Своеобразен продължител на тълкуването на образа като символ е Румяна Йовева, която определя героя като „сума от безусловни рефлекси за социално съхраняване и преуспяване". Именно динамичният и комплексен характер на образа го прави смислово много по-богат, изплъзващ се от всяка догматична критическа интерпретация. Опитите за ограничаване на типа Бай Ганьо до определена социална прослойка и конкретно историческо време не се увенчават с успех, тъй като подобно ограничаване не съответства на заложения в образа художествен заряд, не обхваща всички негови черти, които го правят така жизнен като литературен образ. Със своята прозорливост и далновидност Алеко Константинов съумява да създаде образ-тип, образ-символ, който може да бъде тълкуван в различни аспекти и в който всеки нов поглед може да види нещо ново.
Но каква е тайната за жизнеността на този образ? Какво помага на този казанлъшки търговец на гюлово масло от 90-те години на XIX в. да надживее собствената си социално-историческа същност?
Отговор на тези въпроси ни дава както същността на образа, така и моделът, заложен в него. Според проф. Никола Георгиев, Бай Ганьо влиза „готов", предварително зададен в творбата. Независимо от разнородните ситуации, в които попада, в разказването за поведението му има много повторения и общи места, което създава анекдотичния пласт. А вече „наличието на такъв пласт доказва социалната съдба на творбата... Българският герой влезе в градския анекдотичен фолклор, където преживя две световни войни, а чрез доц. Ганев доживя космическата ера. Всичко това става, защото анекдотичният модел е зададен 8 творбата и българите ясно са го доловили и широко използвали...” С увереност бихме могли да споделим красноречивото мнение на проф. Милена Цанева, че възможността образът да живее и до днес, да излезе от литературата и да навлезе в живота, е заложена в самата художествена същност на Алековия герой. Алеко създава „широк събирателен образ-модел, въплъщавайки в своя вездесъщ Бай Ганьо Всичко онова, което най-непосредствено бе наранявало неговата чиста и горда душа”. В този смисъл Бай Ганьо е огледален образ, духовен антипод на своя автор. Образът на Бай Ганьо е събирателен, обобщаващ негативното в живота и той никога няма да загуби своята актуалност, няма да престане да бъде интригуващ, тъй като отрицателното, негативното, порокът никога няма да бъдат окончателно победени. Виждайки образа в движение, Алеко Константинов не е могъл да довърши творбата и тя остава финално отворена. „Отворената" композиция на цикъла фейлетони за Бай Ганьо без времева и причинна сюжетна връзка позволява и до днес образът на героя да се интерпретира като бъде поставян в различна социално-битова среда. Липсата на начало, на предистория, на биография на героя, както и липсата на край, показват гениалния усет на Алеко да остави възможността да се допълват и добавят истории за неговия герой.
„Бай Ганьо” е текст, изграден върху жанровата стратегия на поредица от негативни структури с анекдотичен (вицов) характер. В същността на образа, в анекдотичната основа на героя се крие непрекъснатият интерес на читателя към него. Фактът, че пред нас изпъкват различни случки и ситуации, в които героят реагира, без да е натоварен с биография и предистория, го прави по-жизнен и лесно запомнящ се. Еднаквият тип поведение на героя, който спомага за изграждане единството на разказите за Бай Ганьо, спомага за възпроизвеждането на образа, за създаването на нови анекдоти. Ето защо Бай Ганьо като образ-символ, образ-модел на определено поведение продължава да ни занимава и да ни бъде интересен. Незабравими остават специфичната колоритна реч, самобитната му външност, жестовете, мимиките, владеенето на чужди езици и т. н. Ние продължаваме да преразказваме и да препрочитаме смешните и страшни истории от едноименното Алеково произведение. Но този образ не вълнува само обикновения читател, той привлича вниманието на много писатели от Алеково време до днес. Те възприемат образа, поставят го при други условия, подражават, доразказват познати мотиви, преповтарят познати случки, прибавят нещо свое и чрез творбите си го увековечават повторно. Така се по-явяват герои-двойници и потомци на Бай Ганьо. Пред нас, читателите, израстват образите на род-ственици и потомци на прочутия герой - неговият брат Станю, дъщерята Властка, синове, внуци. Сред произведенията, мултиплициращи образа на Бай Ганьо, само до края на XIX в. са известни три литературни творби - „Бай Ганьо Кюстендилски” (1896 г.), „Братът на Бай Ганя Балкански” (1897 г.) на Георги Хаджибонев, „Въздишките на Бай Ганьова син” (1898 г.) на Никола Балабанов. Вариантите на образа на героя са снабдени с биография, те са психологизирани. До 30-те години на XX в. откриваме пет творби, чиито герои са потомци на Алековия герой или негови двойници. Най-интересни от тях са „Дъщерята на Бай Ганя и нейните кандидати" (1921 г.) на Сава Злъчкин и „Бай Ганьо в родината си” (1928 г.) на Прокопи Божилов. По-късно мултиплицирането на образа продължава в различни жанрови форми, сред които са: романът на Георги Савчев от 1946 г. -„Внуците на Бай Ганьо”; сборникът-разкази „Приключенията на Ставри Ставрев” на Неделчо Драганов от 1975 г.; епистолата „Внуците. Писма до Алеко" (1977 г.) от Емил Манов, драмата „Господин Балкански" (1984 г.) на Георги Данаилов, сборникът разкази „Невесели случки с Бай-Ганьови внуци и внучки” (1996 г.) от Живка Шамлиева и т. н.
Възможността да се поддържа интересът към образа на Бай Ганьо до днес се обяснява отново с факта, че в основата му е поставен анекдотичен герой, който ние не познаваме. Този герой притежава трайни, неизменни черти и разказът за него е устен. Върху неговия образ Алеко Константинов създава своя герой. С течение на времето Алековият герой става основа за създаване на нов, вторичен анекдотичен герой, който безспорно подражава на своя първообраз, но и се отклонява от него, налагайки нови черти, съобразно историческите особености на времето, в което се проявява. Непрекъснатото пресъздаване на образа, създаването на герои-потомци на Алековия персонаж е свидетелство за способността на българското обществено-културно съзнание чрез пречистващ смях да се издигне над байганьовския обществен морал и политически нрави.
Бай Ганьо устоява на промените на времето и надживява епохата, която го създава. Ако потърсим историческата обстановка, в която се ражда образът на героя, ще открием следосвобожденска България, в която възрожденските идеали отдавна са забравени и свободата е вече факт; сменят се правителства, започва да навлиза чуждестранен капитал, да се създават нови обществено-икономически отношения. Налага се нов герой в тази действителност. Това е малкият човек, баналният злодей, човекът с деформирана нравственост. Изпъква вулгарно-прагматичният материалист, „келепирджия”, парвенюто, човекът, търсещ от всичко само лична изгода, политиканът и т. н. Тази действителност формира неговия светоглед и определя неговото поведение. Героят на следосвобожденска България няма политически убеждения, от които да се ръководи и които да определят политическата му програма. Негов висш идеал е „личното наше земно доволство”. Алеко Константинов представя социална, но не и индивидуална биография на героя. По силата на ред социални и политически обстоятелства Бай Ганьо се е изтръгнал от естествената си патриархално-селска среда. Писател на града, Алеко Константинов съчетава у своя герой урбанистичните процеси през 90-те години на XIX век - пренасянето на селото в града, така че „балканският гений" е колкото градски, толкова и селски. Ние не знаем почти нищо за Бай Ганьо, нито какъв е неговият произход, нито кои са факторите, формирали характера и ман-талитета му. Не са ни известни средата, в която е израснал и е възпитаван, както и личният му жи-вот - дали има семейство, какъв е домашният му бит. Единствено неговата колоритна външност, която съчетава в облеклото елементи от селската и градската традиция, дава информация за образа на героя, който живее в един период на своеобразен духовен вакуум на прехода от селска към градска среда. От една страна, Бай Ганьо запазва червения пояс, ризата (по нашенски бяла), калпака и бастона (сопа), детайли от селското облекло, от друга страна, възприема елементи от градския начин на обличане - черни панталони, пъхнати в ботушите, черно сетре, които го свързват с образа на румънския чокой - чифликчия. Преходът от селото към възрожденския град е бавен и труден. Не се наблюдава коренна външна промяна, отсъства градската етикеция. Героят не възприема градската култура, както можем да забележим от първата част на творбата, не ще може да се приспособи и да разбере европейската култура и цивилизация. В този смисъл, въпреки че по отношение на своето поведение, реч и облекло е имитативен персонаж, въпреки че се пригажда към поведенческите жестове или към условията на определен тип ситуация, Бай Ганьо остава автентичен, неприспособен, т. е. природен. Неговата природност и първичност откриваме както във външния му вид и хигиенни навици, в поведението и общуването му с хората от друга цивилизация, в житейската му философия, която обосновава и професионалната му ангажираност, така и в интелектуалното му равнище и самочувствие. Пряко доказателство за първичността, неприспособимостта и несъвършенството му е неговото име. Името е основополагащо в биографията на всеки човек. То може да покаже принадлежността към познат род, фамилия или определена социална прослойка или дори професия, ако е прякор. Името е първата информация, която получаваме за всеки човек, след това се запознаваме с неговия портрет и характер. То може да бъде съпроводено от обръщение, което насочва към социалната принадлежност - гражданин, селянин, съответно господин или по народному бай. Обръщението „бай” се използва по стара българска традиция в знак на уважение. Герой, лишен от родова памет, е наречен с фамилия, която се свързва с възрожденските идеали и алюзира националния свят, който не е уважаван. Чрез фамилията Балкански, персонажът доказва националната си обвързаност, но не и типичните за нея от периода на Възраждането достойнства и сила. Фамилията Балкански алюзира не само родното, а в един по-широк смисъл се свързва с ориенталската, азиатската маска, която символизира показност, охолство, жестокост, сладострастие, според проф. Цветан Тодоров. Бай Ганьо се оказва вън от стереотипа на европейците в модела на поведение. В този смисъл Балкански се свързва с представата за изостаналост, примитивност, некултурност, ориенталщина. И така, Бай Ганьо Балкански като образ - тип от следосвобожденска България носи всички измерения, които се появяват в нея. От една страна, фамилията му прави асоциация с Балкана, с родното, със смелостта на юнака балкански, но в народен аспект, а от друга страна, героят винаги ще носи маската на първичността и малокултурността и ще се свързва с образния модел „дивак сред европейците", а Алеко я използва за критика на балканското парвеню. При първите си стъпки в политиката на нова България героят е още бай, но желанието му за обществено признание му подсказва, че е време да стане от бай - господин. Постепенно героят налага волята си: на изложението в Прага, журналист в България, по-късно наречен от Гедрос с ирония господин Балкански. Господинът е обикновено човек от града или натурализиран гражданин, дистанцирал се от село. Бай Ганьо се превръща в господин Балкански едва когато се завръща в България, защото тогава вече е получил „знанията" и „самочувствието" да се справя с всяко положение; възприел е, макар и твърде повърхностно, етиката на европейското поведение. Пътят от „бай” до „господин” очертава социалните, обществено-политическите и психическите промени на героя и на тези, които го подкрепят. В биографията на един човек след неговото име стои информация за неговото образование, способности, професия, а сведенията за външния вид и поведението допълват създадената първоначална представа за героя. За Бай Ганьо авторът дава много бедна информация, той оставя персонажа да се самохарактеризира чрез мимика, жест, държание в обществото, както и чрез думите на неговите спътници в пътуването. Къде е учил Бай Ганьо не знаем, дали въобще има някакви знания и как ги използва? От разказаното от Алеко разбираме, че Бай Ганьо получава своите познания не чрез системна подготовка, а пътьом -от това, което е видял и чул. Доказателство за хаотичните му познания е неговото облекло - смесица от селски и градски елементи. Бай Ганьо не живял във възрожденския град, не е запознат с културната му система, с изградените традиции. Това е човек, който е научил елементарните неща и принадлежи към малограмотните. У героя липсва възпитание в духа на Възраждането - глад към науката, към знанията. Както можем да се убедим, Бай Ганьо не е от амбициозните, ученолюбивите. За него са-мообучението не съществува. Когато предлага да издават вестник, героят извиква двама помощника, които да пишат и редактират статиите, а той само ще наблюдава и ще контролира процеса. За него вестникът няма такава стойност, каквато е притежавал през Възраждането - популяризатор на идеи и позиции, просветителски орган, в който се изявява авторовата личност. След Освобождението журналистиката има вече ново значение. Според Бай Ганьо, тя ще го свърже със света на знаещите хора, на властимащите, на политиците. Със силата на парите и на „кьоравото” той успява да притъпи „тия чисти чувства”, все още съществуващи у Гочоолу и Дочоолу, които „съхраняваха възпоменания от друго време, и от турско време, когато печатното слово все пак мътеше водата им, но не изричаше тая лава от адски хули и проклятия”. Липсата на интерес към оперните спектакли, концерти, изложби е резултат от малокултурие и необразованост, неосведоменост. Непознаването се компенсира от високо самочувствие, че всичко е „видяно и чуто” - своеобразна трансформация на Базовия цикъл „Видено и чуто”. Отношението към света на изкуството, както и към културните и архитектурните забележителности доказва за пореден път малокултурието, елементарните познания, чуждостта спрямо европейската култура и реакцията на неодобрение към нея. Отказът, невъзможността да се разбере и оцени прогреса на западния свят откриваме в лексикален план. Лексикалните формули от вида: „Знам аз”, „Колко съм ги гледал”, „Какво да й гледам...", „Колко свят съм изръшнал”, „Колко съм ги свирил” и т. н. доказват красноречиво липсата на усет към духовните ценности. Високото самочувствие за образованост, начетеност се гради и на базата на познанията на чужди езици. Бай Ганьо „знае" много чужди езици - руски, турски, сръбски, немски, но не владее говоримо нито един от тях. Той винаги допълва познанията си с български думи и с жестове, за да може да бъде разбран. След Освобождението, вместо турски език българинът започва да овладява чужди европейски езици главно чрез битовото, чрез жестовете. Навлизащ в Европа, българинът се оказва изолиран. Бай Ганьо е чужденец пред европейската култура, изолиран в собственото си знание. Съзнанието, че е неразбран и смешен, поражда презрението му към чужденците. След Освобождението българите започват да изхвърлят турцизмите - израз на изостаналост. Съвременниците на Алековия герой, за да покажат, че не са изолирани от света на европейската култура, започват да употребяват системно чуждици в речта си. Образованието и знанията на героя обосновават неговата житейска философия и професионални ангажименти. За Бай Ганьо има пестеливи биографични податки. В един кратък диалог между Гочоолу, Дочоолу и Бай Ганьо се споменава накратко за неговото минало и ангажираност. Разказва се, че Бай Ганьо е натрупал богатството си чрез ограбване на'имоти на бягащи турци, от лихварство, от воденици и предприятийца. Това явление е описано още от Вазов в образа на Боримечката от романа „Нова земя”. Делата, с които се занимава Бай Ганьо, са многобройни и разнородни по своята същност, но за определена професия не можем да говорим. Като търговец на гюлово масло, той се прочува в Европа и се връща в България известен. На родна почва основава вестник, възродително дружество; произвежда избори и т. н. Въпреки впечатлението, което героят създава с многообразните си ангажименти, бихме могли да кажем, че той е пасивен, първичен и приспособенец. Пасивността се доказва с липсата на участие във важни национални събития, каквото е Освобождението на България. Героят се възползва от отстъплението на турците, за да завземе имотите им. Това е неговата, житейска философия - келепир, „удрянето на кьоравото”, „личното наше земно доволство”, и той я прилага във всяка своя постъпка, във всяко общуване в чужбина и на родна почва. Неподготвеността и пасивността на героя проличават още в първата фраза, с която започва творбата. Глаголът „помогнаха” свидетелства за състоянието на безпомощност на героя. Не по-малко асоциативен е глаголът „да смъкне”, сигнализиращ за усилията и трудностите, с които е съпроводена раздялата с миналото и традицията. Логиката на формирането на типа се корени в историческата епоха. Алеко Константинов изгражда един образ-тип и затова всички ситуации, които успяват да осветят характера на героя, са типични за времето. Творецът използва модерна система при създаване на героя си, противопоставяйки го на група интелигенти, каквито са разказвачите в творбата. Бай Ганьо е индивидуализиран главно чрез външността, речта и поведението си. Поведението, обноските, неспазването на етикета, самочувствието за начетеност и компетентност на фона и в досега с чуждата европейска цивилизация и култура раждат комичните ситуации в цикъла-фейлетони. Такива смешни, жалки и страшни сцени от досега с непознатата среда и с приетите норми на поведение са множество и са разнообразни - в Прага на изложението, в банята, у Иречек, във влака и т. н. Проследени са различни моменти от ежедневието на героя, които отново ни завладяват с хумора, бликащ от тях: когато се храни, когато говори и жестикулира, когато крие мускалите си, когато говори високо в операта и т. н. Процесът на хранене е много интересен. Той е широко разгърнат от Алеко и във влака, и у Иречек, и в двореца на вечерята по случай Великден. Храненето за Бай Ганьо е цял ритуал. Пред нас изпъкват първичността, простотията, лакомията и нахалството на героя, който търси дори и в храната келепир. Взема от спътниците си във влака, възползва се от гостоприемството на Иречек и показва своите компетентни готварски способности, натъпква джобовете си с пасти в двореца. Лютата чушка, мляскането, опитването от всички ястия, изпросените плодове или цигари, оригването - всичко това се струва нормално на героя, но за нас то не е нищо друго освен липса на етично поведение и непознаване на моралните норми. Алековият герой е неподготвен за срещата с европейския начин на общуване, с етикецията, включваща официално облекло, специална подредба на прибори и ястия. Официалната обстановка, обноските, маниерът на хранене - всичко това е чуждо, непознато за Бай Ганьо. Келепирът, а не набожността, кара героя да пости преди Великден, за да му се усладят повече ястията. И така, проследявайки пътя на Бай Ганьо до двореца -от дома му през църквата и кръчмата, Румяна Йовева констатира, че „пътят на героя от духовното към политическото пространство е път към трапезата в буквалния смисъл на думата".
И в Европа, и в България Бай Ганьо живее с идеята да измами, да ограби, да се възползва, да спечели без труд и за чужда сметка. В търговията, във вестникарството, в политиката той вижда само келепира, файдата, изгодата: „Келепир има в тия работи. " По пътя към келепира, към целта, Бай Ганьо, а по-късно и неговите потомци, проявяват своята природа- понякога вулгарна и цинична. Нахалството, наглостта, егоизмът, нагаждачеството са част от тази природа.
Сложният и противоречив образ на Бай Ганьо, който във всяко време е предизвиквал много спорове относно своята принадлежност - национален, социален или общочовешки тип е, както и относно своята същност - отрицателен или положителен, остава завинаги увековечен не само в Алековата творба. Авторите, създаващи герои-двойници и потомци на Бай Ганьо, заимстват от първообраза неговата външност, детайли от облеклото, излъчване, лик; развиват и трансформират интелектуалното равнище съобразно културно-историческата действителност, в която живее новият герой. Най-продуктивни се оказват както моделът на поведение на героя, неговите качества, прояви, така и жанрово-композиционният модел. Единствената възможност; която ни предоставят потомците, множащи се бързо м без притеснение, е да се борим срещу тях със силата на словото. Всеки художествен опит да се разкаже за тях, да бъдат иронизирани и заклеймени чрез словото, е морална победа над тях. По своя замисъл, оригиналност на идеи и стил, Алековото произведение остава оригинал - основа за всички последвали го опити, от една страна, да се осмее, бичува, заклейми пошлото, низкото, некултурното, което ни съпътства и ще продължава да съществува векове наред, и, от друга, да се утвърдят човешките добродетели и ценности, които бяха притежание на самия автор - Алеко Константинов, и към които трябва да се стремим.
