За ученика / Теми литература 11 клас / Алеко Константинов
АЛЕКО КОНСТАНТИНОВ - "БАЙ ГАНЬО"
ОБРАЗИТЕ НА ГЕРОЯ
Казано е: Бай Ганьо е герой, който се преоблича. Но е необходимо и да се допълни: Бай Ганьо е герой, който все не успява да се преоблече, сиреч - да се промени, макар че изпълнява различни роли и се превъплъщава в много образи. Още първото изречение на книгата задава такъв двустранен код за четене. В „преобличането” е скрит основният смислов механизъм на Алековия текст. Но този код, вече открито зададен, е и в невъзможността да „стане”, да се случи това „преобличане”. Затова толкова често, особено в „Бай Ганьо тръгна по Европа”, авторът ще се спира на облеклото на своя герой, но - и на неговото тяло.
В „Бай Ганьо тръгна по Европа” е акцентирано предимно върху телесното присъствие на героя. Най-вече „тялото” представя „образа” на Бай Ганьо, оттук и физическото, силовото дава обем на неговата характеристика. Още на Пещенската гара той бяга „цели три километра” подир маневриращия влак. Винаги се храни така, сякаш се бори с някого. Когато говори, думите му все са придружени с жестове, а понякога „говори” само с ръце, глава и очи. При среща с българските студенти той им сграбчва десниците. А и да не забравяме, че Бай Ганьо е „млад човек: да има, да има най-много тридесет години”. Още при първото по-цялостно представяне на външния му вид най-напред е указана неговата физическа мощ („широкоплещ”), а после са изброени другите му външни дадености: „черноок, чернокос и даже чернокож господин, със засукани мустаки, със скулесто лице, с бръсната поникнала брадица”. В очите на разказвачите на отделните истории той е „бабаитска натура”, с „бабаитско поведение и маниери”, видян е в един „бабаитски момент” и то в операта. Физически силовото в Бай Ганьо е неговият „ореол”, онова енергийно поле, което той постоянно излъчва около себе си. Но то е и неговата охранителна преграда, „защитната му ризница” (наистина понякога прилича на рицар, който брани обаче единствено себе си!) от заобикалящата го враждебна непознатост на чуждия свят. Именно чрез агресивността си, проявена на различни равнища, Бай Ганьо иска да се съхрани, да се отграничи, да запази целостта си. И тази агресивност се демонстрира на първо място чрез физическото му присъствие. Дрехите -обвивката на неговото тяло - най-напред са с практически полезна функция. На антерийката, носена под френските дрехи, той пришива джоб. Поясът, когато е нужно, замества дисагите. Но пък и тази чисто практична функция на неговите дрехи се оказва твърде неудобна в много моменти.
И започва „разсъбличането” на героя. Именно защото дрехите му са неудобни, той се е „съблякъл по ръкави и си разкопчал жилетката” в операта. Но и не само затова. Тъй като телесната характеристика е най-важната в същността на героя, Алеко Константинов още в един от началните фейлетони ще ни го покаже „в натура, с влакнати гърди и с нашарени от чорапите нозе”, които „не представляваха най-подходящ модел за Аполон Белведерски”. После той пак ще се покаже,.„освободил се от горните си дрехи” през прозореца, за да „плени” слугинята. А тя ще извика на чешки: „Какъв е черен! Космат като някой дивак! „ Но то е защото тялото, телесно-физическото е най-главният аргумент в двубоя му (наистина двубой, дори битка) с „лъскавата”, „мазна” Европа, двубой, при който с телесни аргументи (Бай Ганьо не разполага с други) той едновременно иска да запази себе си и да доминира над непознатия и непознаваем за него свят.
Където и да е, Бай Ганьо „превзема” с тялото си околното пространство, като успешно го „отвоюва" и си го присвоява: „ Че е тука, ний го чувствувахме доста: и по миризмата на ботушите му, и по специфичния аромат на потното му тяло, и по неговото настъпателно движение към окупирането на цялото канапе. „ За да се чувства добре, превръща чуждото пространство в свое, „облагородява” го по своему. Така то става познато нему и той вече е на „себе си” или „със себе си” - защитен и спокоен. „Хайде да ме Водиш у дома” - казва Бай Ганьо на студента, а „у дома" в квартирата на Бодков в Прага. Но тя вече е „негова”, тя вече е негов дом, тъй като е отвоювано от него пространство. Там, където веднъж е „било” тялото му, територията е „усвоена”, тя е негова собственост: „аз що свят съм изръшнал”, „аз цяла Европа съм изходил”.
И тъй като агресивната телесност в характеристиката на Бай Ганьо доминира, той в повечето случаи в Европа е показан в ситуации, в които задоволява телесните и физиологичните си потребности: яде, спи, ходи на баня, слиза на гарата, за да отиде в тоалетната, търси къде да преспи, подстригва се и се бръсне, готви, пие чай. И цялото му любопитство да опознае Европа се свежда до тази страна на въпроса: „Аз много съм любопитен да изуча Европа. (...) Вий кога обядвате например?” Контактът на Бай Ганьо с Европа се осъществява на сетивно равнище: „похваща” жени, като не може да различи коя каква е (тъй като неговият „критерий” в случая е пак външнотелесен); когато получи само един шамар за грешката си, ще хвали чужденците: „Добри хора! „, яде на техните трапези, като налага своята си „норма” за поведение. Влиза в най-тесни отношения с чужденците, когато демонстрира кулинарните си способности, и точно техният резултат е повод за „обмен на културите” и в музикалната сфера. Но дори и когато Бай Ганьо е обладан от екстаза на музиката, пак телесното взема връх: „...отвори мускала с розовото масло и полекичка го бутна под носа на момата. Тя, като почувства дъха на потната бай Ганьова ръка, вмирисана на риба, отвърна с отвращение...”
Телесно-физическото присъствие на Бай Ганьо в Европа поражда големия конфликт между него и средата, в която попада. Той „преоблича" енергичното си и агресивно тяло, понякога „току видиш, че си облякъл чиста риза, турил си ръкавици, па кога го назори, облича и фрак”, но сякаш все остава гол (в „облечена” Европа), все нуждите на тялото определят поведението му. „Преобличането” е факт, но всъщност то не се е състояло. Защото под европейските дрехи пак напира, енергично и без задръжки, същото тяло. То е „ценност” за героя, то води, то определя неговите постъпки. Подобно въздигане на телесното в култ може да се изтълкува и в хедонистичен смисъл, ако обаче Бай-Ганьовата телесност не беше подчинена на интереса, на келепира. Изключително силният физически егоцентризъм го прави зависим от материалния свят, превръща го в играчка на обстоятелствата.
И тук вече изпъква интересната функция на този „телесен” герой в текста. Срещата, сблъсъкът на Бай-Ганьовата телесност и физиологичност с цивилизацията създава комичен ефект. Цивилизованият европейски живот е живот по определени правила, които завоалират телесното, скриват го: там, ако се прояви въобще, то е в „облечен” или прикрит вид. У Бай Ганьо физическото е антипод на цивилизацията, то я изключва, опорочава я, дори я обезсмисля, защото я провокира със своята натуралност и оголеност. Цивилизацията е прикрита. Тя прикрива „голотата", скрива натуралното, природното и само в тази своя скритост може да съществува в изискания си и йерархичен вид. Бай-Ганьовата телесност руши тези норми, тя не се съобразява с тях, постоянно ги скандализира. И това за българските студенти-разказвачи, живеещи в Европа, е простащина и безкултурие. Интересно е, че и самият Бай Ганьо долавя, че нещо не е наред, не е в синхрон, след като често са му нужни самозащитните думи: „Прости били българите, а!”, макар понякога и да е „увлечен от желание да се препоръча за цивилизован човек". В „дрехите” на цивилизацията героят се чувства неудобно, тясно е там за неговото тяло. Следната конструкция (изключително интересно е да се изследва Алековият текст и на езиково-конструктивно равнище) дава в пълна мяра характеристиката на срещата между цивилизацията и Бай-Ганьовата натуралност: „А, уригнах се, прощавайте: туй малко просташко пада, ама пърдон, човещина, не можеш да го задържиш!...” Уригването за него е едновременно „малко просташко”, сиреч - недотам цивилизовано, но е и човешко, т. е. природно и следователно нормално проявяващо се и оправдано.
Срещата между „телесния” и „нетелесния” тип поведение ражда смешното. И разбирайки, че не се вписва в разреда на общоприетото за Европа, Бай Ганьо е принуден да се „преоблича”, за да прилича поне малко на европеец. Но неговото „преобличане, но и не съвсем”създава нов комичен ефект, произтичащ от смесването на стиловете. В Европа героят е в цивилизована среда, а е показан все в битовизиращи го ситуации, където е изтъкнато физическото и дори физиологичното у него. Неслучайно на прощаване с героя си в Европа един от разказвачите ще коментира: „Бай Ганьо е проявявал досега само животинската си енергия, но в него се таи голям запас от потенциална духовна сила... „Тази духовна сила читателят и по-нататък в книгата няма да усети у Бай Ганьо, но ще усети нещо друго.
Във втората част „Бай Ганьо се върна от Европа” героят вече е показан на границата между личното и публичното пространство. Тук той се разделя с личното си физическо битие, но все още е в подстъпите, в периферията на публичността, докато в „Бай Ганьо прави избори” и в „Бай Ганьо журналист” той вече се вписва изцяло в публичността, най-видимата част от която е политическата сфера. Т. е. виждаме го там, където вече наистина е нужен духовен потенциал. От чисто физическо неговото присъствие става „идеологическо” и политическо. То пак е силово и агресивно, но вече тялото не е център, не е мотив в проявите му. Мотивът е келепирът (разбира се, пак материалният интерес), но материалното разширява своята сфера, не се свежда само до задоволяване на конкретно-телесното. Тялото престава да бъде и обект на описание, поне що се отнася до централния персонаж. Но предишната Бай-Ганьова телесност се пренася в характеристиката на онези, с които той най-тясно общува, за да се убедим, че Бай Ганьо не е сам, не е изключение, не е единичен случай. Подобно „превключване” от лично-физическото към публично-силовото е подсказано от някои разказвачи още в „Бай Ганьо тръгна по Европа”, но тук героят е все още пасивен, ненамесил се пряко в публичността. В кафенето в Швейцария чете с удоволствие български вестник, който описва некоректни действия в политиката. А най-показателно това „превключване” е в „Бай Ганьо у Иречека”. Героят „припомня” за себе си чрез писаното за Иречек във вестник „Славянин”: „Ей, че те бяха нацапали!... Ама ти си гледай кефа, хич да не те е еня! Аз колко съм Ви хвалил!... Те викат Иречек такъв. Иречек онакъв. „Да ме прощавате - викам, - не е тъй.”
И след обяда ще подеме „политически” разговор за „либералите” и „консерваторите". Макар че не може да разбере ни едните, ни другите, чистосърдечно ще признае: „Па и мене нали ми се иска - я депутат да ме изберат, я кмет. Келепир има в тия работи. „ Заявен още тук, „публично-политическият” образ на Бай Ганьо в последните две части на книгата ще бъде вече в центъра на повествованието.
Размножените роли на героя в отделните текстове на книгата имат своето средоточие, своята събирателна точка - неговото тяло. То - „разсъблечено”, „облечено” или „преоблечено” - остава едно и също и определя единосъщието му. И тъй като го видяхме повече в неговия натурален, разсъблечен вид, нека се опитаме да обозрем героя и откъм неговото облекло и принадлежности. И то така, както „разхвърляно” ни е представено в отделните части на книгата - сякаш и тук „небрежният майстор” предварително е „счупил” образа на героя си и после в от-делните „скици” поставя по някоя част от счупеното огледало, в което той се отразява.
Най-напред за Бай Ганьо е казано, че е „опитен човек, носеше си и лятно време антерийка под френските дрехи”. Той е „облечен (в какво мислите?) в редингот, незакопчан, под жилетката му два-три пръста червен пояс, с бяла (по нашенски бяла) риза, без вратовръзка, с черно, накривено калпаче, с ботуши и един врачански бастон под мишница”. В това описание той стои масивно и сигурно, а незакопчаният редингот и липсата на вратовръзка са за удобство - да не притесняват, а и да не скриват съвсем неговото тяло. По-нататък, на погребението на „сестра си”: „Бай Ганьо беше облечен В бозави шаячни дрехи, с нечистени запрашени ботуши, Вратът му завързан с една голяма траурна кърпа, под която се виждаше доста кирлива, разкопчана по средата риза. В ръката му бастон...” И тук той е разкопчан, облечен-недооблечен, но така, че да се чувства сигурно и удобно. Той е „с дисагите в ръка и с калпака на главата", пак той е с „накривен калпак, с тояга под мишница и дисаги в ръка". И пак е той, „нарамил дисагите, нанизани на бастона му, на другата ръка преметнал килимчето си (...). Калпакът му едва се държи на темето”. А когато се връща в България, Бай Ганьо е пак същият, „както си го знаете, преди да тръгне за Европа; с тая разлика само, че си турил вратовръзка и освен това, сега има и по-импозантна външност, и чувство на собствено достойнство, и преимущество пред окръжающите. Човекът врял и кипял из Европа, Европа му станала като таквоз... като нищо”. Вижда се как разказвачът вече почти се отказва от описание на Бай-Ганьовото облекло, а повече се интересува как героят ще се впише в българското публично пространство.
И все пак кой е Бай Ганьо? Този въпрос косвено сякаш си задава и Алеко Константинов, пресъздавайки различните негови превъплъщения. Когато е отседнал в квартирата на студента Бодков в Прага и след като хубаво се е нахранил, героят сам ще се попита: „Ама тия жени откъде ще знаят кой е Бай Ганьо?"И сам си отговаря по байганювски: „Ида им разправиш колко стъкла си строшил с музика, не могат те разбра!... „ И наистина Европа не знае кой е Бай Ганьо, европейците така и не разбират за него. Но за сметка на това у нас знаят кой е той: „Ганьо Балкански - търговец, известен в цяла България. „ Застрашителен е вече неговият въпрос: „Ти знаеш ли кой съм аз!”, произнесен при връщането му в родината. И като зловещо ехо отзвънява: „И ний сме били малко-много в Европа и знаем тия пущини, изборите. Аз в Белгия съм бил...”
Поставяйки го в Европа, Алеко Константинов прави мъчителен опит да идентифицира Бай Ганьо в различна и непривична нему обстановка, иска да проникне в неговата същност и да я определи. В европейските похождения на Бай Ганьо авторът подлага на проверка своя герой, връщайки го в България, вече със сигурност знае кой е той. В Европа „бай Ганьовите бозави дрешки се хвърляха в очите като контраст с общия тъмен фон на костюмите”, в България, макар и с „по-импозантна външност, той „прилепва на мястото си: „Музиката напред, зад музикантите циганите и хамалите. Начело, дигнат на ръце, със засукани мустаци, с накривена шапка... кой мислите? - Сам бай ви Ганьо Балкански. „ Ето в тази среда вече той ще извика бодро: „Кураж, момчета, силата е с нас...” Ако в Европа Бай Ганьо пилее за щяло и нещяло неизтощимата си физическа енергия, у нас тя е съвсем точно канализирана в руслото на политическия живот.
Преобличането на Бай Ганьо и в Европа, и в България не може, а и не цели да скрие неговата натуралност и силовост. Опитите за „преобличане” по-скоро искат да открият първичността на героя, целят да акцентуват върху нея, да я подчертаят. Тази сила, с която Бай Ганьо бяга „цели три километра” подир маневриращия влак на Пещенската гара, е същата сила, с която той ще се втурне и ще завземе политическото пространство у нас.
Така видени, „образите” на героя се намират в особена връзка помежду си. Книгата за Бай Ганьо, със своята артистичност при композирането, с начина на разказване „като при игра”, с моралистично-веселата позиция на разказвачите - излъчва изцяло духовната същност на Алеко Константинов. Тотално наложеното телесно присъствие на героя - обратно - се „наежва” против духа на автор и произведение, ако би било възможно, сякаш ще помете всички творчески илюзии. При своята полярност книгата за Бай Ганьо и „образите” на героя образуват онова единство при четене, което произвежда най-често психологичния ефект за идентичност между книгата и нейния централен персонаж. Затова, когато говорим за книгата, имаме предвид най-вече нейния герой, когато говорим за Бай Ганьо, пред нас стои представата за книгата на Алеко Константинов.
Все ни се иска да разберем цялата истина за Бай Ганьо - веднъж и завинаги. Това е невъзможно, защото „принципът” на счупеното огледало не го позволява. Сам Алеко Константинов споделя в анкетата на проф. Иван Д. Шишманов надеждата на своя живот: „Че кога да е, ще бъда оценен по достойнство.” Мисля, че е време автор и герой не само да бъдат оценени по достойнство, но и да разкрият цялата истина за себе си.
