За ученика / Теми литература 11 клас / Алеко Константинов
АЛЕКО КОНСТАНТИНОВ - "БАЙ ГАНЬО"
„ГЕРОЯТ” И ТВОРБАТА
Творчеството на Алеко Константинов се отличава не само със своята публицистична насоченост като стилистика, но и със своеобразни социални и народо-психологически „прозрения”, които имат своите реални проекции не само в тогавашното, но и в съвременното българско общество. Асоциациите в това отношение сякаш сами се налагат при прочита на което и да е от произведенията на автора, който сам иронично нарича себе си Щастливец. Особено рязко те се очертават в творбата „Бай Ганьо”. Този сборник от фейлетони, обединени чрез хроникален композиционен план на сюжета, преднамерено наподобява средновековния новелистичен роман. Налице са много сходни елементи или преки паралели с творбата на Мигел де Сервантес - „Дон Кихот”. Същевременно произведението на Алеко Константинов притежава вътрешна многопластовост, която се базира на няколко опозиции. Те обаче не са разположени като контрапунктове, а по-скоро като проблемни двойки, в които е налице балансово напрежение. Като цяло, тези бинарни структури могат да бъдат сведени до следната система - българско (балканско) и европейско; социално и национално; народопсихологическо и общочовешко. На тази основа се изгражда философско-концептуалната схема на „Бай Ганьо”. В нея същевременно са въведени и основните исторически, икономически, обществени, политически и нравствени проблеми, които са актуални за съвремието на автора. При тяхната интерпретация в произведението той изхожда преди всичко от своята лична, подчертано гражданска позиция, в която все пак не доминира субективизмът, както би трябвало да се очаква, а безпристрастната оценка на трезвия анализатор. Вследствие на този критически подход се достига дори до изграждането на своеобразен прогностичен модел, особено що се отнася до народо-психологията на българина. Така в края на произведението, когато Щастливеца, фигуративно казано, се прощава със своя „герой” бай Ганьо, той заявява -”може и пак да се срещнем”. В тази ремарка на самия автор се съдържа неговото прозрение, че ако за края на миналия век в българското общество този личностен модел, на основата, на който е структуриран централният персонаж в сборника фейлетони, вече изгубва своята актуалност, то в друго време, в други исторически обстоятелства, но при идентична социална ситуация, той отново ще се възроди. Като потвърждение на тази теза е достатъчно да се обърне внимание на факта, че образът на бай Ганьо, в повече от столетното си съществуване, претърпява така на-речената вторична фолклоризация и става неразделна част от нецензурираното устно творчество на българина (вицове, анекдоти). Неговите реминисценции присъстват дори и в сатиричната персонификация на малкия Иванчо, която и днес шества по страниците на вестник „24 часа”.
Този явен универсализъм на създаденото от Алеко Константинов се дължи на това, че той съумява не само да долови, но и максимално вярно да интерпретира, с помощта на критико-реалистичните похвати за изображение, не само същността на „нашата прокопсана аристокрация”, но и спецификата на онези процеси на трансформация в националното и личностното самосъзнание в българското обществено-историческо пространство, характерно за първите десетилетия след Освобождението. В този период вече се оформят основните параметри на модела за развитие на България. Той, макар и да наподобява тогавашните европейски модели на държавно устройство, може спокойно да бъде наречен български (дори балкански), защото притежава твърде много национални елементи. Те, от своя страна, се определят не само от обективните исторически обстоятелства, но и от народопсихологията. Представата за това е обективизирана от автора още в първото изречение на творбата „Бай Ганьо” - „Помогнаха на бай Ганя...”. Тази част от текста е полифункционална. От една страна, чрез образа-алюзия - „една белгийска мантия”, Алеко въвежда представата за Търновската конституция, а, от друга - посредством емблематичния жест на персонажа - „наметна си той”, авторът достига до ироничното заключение, че в България има демокрация, но тя е само повърхностна, нещо като камуфлажна мрежа, наметната върху реалния обществен модел. Посредством образната опозиция в атрибутивния план на персонажа - „агарянски ямурлук” - „белгийска мантия”, Алеко не само моделира представата за историческия преход от чужда национална зависимост (робство) към изграждане на самостоятелна българска държава, но мар-кира и същността (характерологията) на бай Ганьо. На него не само са му помогнали да се освободи -нещо, което поставя рязка граница между персонажа и актуалната за онова време представа, че всички българи са достойни за своята свобода, защото са я извоювали (Иван Вазов - „Опълченците на Шипка”), но сочи, че и промяната, която е настъпила при него, е само външна, като е използвана инверсия на поговорката - „Променил се Илия, огледал се - пак в тия”. Същевременно бай Ганьо дори като истински завоевател се замята, и то сам, с мантията, която е знак за триумфа на победителя. Пак в това първо изречение на творбата си Щастливеца изгражда и представата за опозицията българско - европейско. Това е още един от значимите проблеми на времето.
След Освобождението България в буквалния и в преносния смисъл се отваря за света, най-вече за Европа, във всички обществени сфери и ако в областта на законодателството, в икономиката новите модели се установяват много бързо, то в народопсихологически и най-вече в личностен план промените са бавни и до голяма степен деформирани. Образът на бай Ганьо е тяхно пълно въплъщение. Той, от една страна, е европеец, „ама не чак дотам”, той е и българин, но не изцяло. Тази сложност на персонажа се съчетава с неговата национална и социална детерминация. В характерологията му несъмнено присъстват национални елементи, но те не са доминиращи, а са и така подбрани от автора, че имат по-скоро общочовешки, отколкото единствено и само български измерения. За това спомага, от една страна, сюжетната конструкция на част от творбата - пътуване (по модела на средновековния рицарски роман), а, от друга - образната схема, на чиято база е структуриран персонажът. Тя е традиционна за критико-реалистичната проза от средата и края на миналия век (особено за френската литература) и носи условното название буржоа-парвеню. Алеко обаче не я използва като готов модел, а съчетава основните й елементи с онези параметри от народопсихологията на българина, които определят новия тип личност, която може да бъде наречена „тъмен герой” (Иван Вазов - „Тъмен герой”). Тя е актуална за съвремието на Щастливеца, като нейните същностни измерения се определят не толкова от националното, колкото от социалното. Между тези два пласта в образа на бай Ганьо няма противоречие, а взаимно допълване. Генерираният от почти петвековното робство начин на мислене на българина в новите обществено-икономически условия довежда не само - до упадък на обществените нрави, но и до формиране на нова ценностна система, в която уважението към човека, кьм изконните национални добродетели като трудолюбие, взаимопомощ, единение (присъщи за родово-патриархалния модел), се трансформират в пълно несъобразяване както с писаните, така и с неписаните закони, които регламентират взаимоотношенията между индивидите в обществото.
Започналата след Освобождението демократизация се възприема от много българи като „слободия”. В този случай е много трудно да се възприеме тезата, че източниците на това явление са единствено социално-исторически, защото и в края на XX век не е трудно да бъдат „открити” подобни прояви Онова, което Алеко Константинов е доловил и изобразил в деветдесетте години на миналия век като деформация в народопсихологията на българина, явно не е било само следствие от робството, а някаква, и то склонна към метастази, даденост, която в настоящия момент излиза отново от латентната си форма и буквално се превръща в норма на поведение. Подобни процеси са налице и тогава - в първите десетилетия след утвърждаването на България като самостоятелна държава. Така грубата арогантност и просташката самоувереност, толкова присъщи за бай Ганьо, са проекция на съществуващите в реалността обществени модели. Същевременно цялата творба е една тяхна публицистична интерпретация, при която гротеската позволява на автора да отрази деформациите в общественото и в личностното съзнание, като успоредно с това Щастливеца изгражда своеобразен прогностичен модел за развитието на определени народопсихологически дадености. Тяхното наличие по онова време е предопределено от историческите и от социалните обстоятелства, защото дълго потисканата индивидуална свобода, в момента, в който процесът на демократизиране на обществената система премахне всички или повечето пречки и фактори, ограничаващи възможността на отделната личност сама да решава и да действа, тя, грубо казано, водейки се от егоизма и личния интерес, се самозабравя. В психологически план, в българската обществена реалност протичането на този процес (присъщ и задруги страни на Балканите и в Европа), е усложнено. Вследствие на чуждото национално господство и на спецификата на начина на управление в Отоманската империя е унищожен българският национален нобилитет, който, в такъв преходен момент, е призван да изпълнява функцията на нравствен коректив по отношение формирането на новите обществено ценностни модели. Така се появява възможност на преден план да излязат такъв тип личности като бай Ганьо. Той е истинският „герой” на своето време, защото е едновременно й негов творец, но и негова жертва. Алеко така структурира персонажа, че читателят не може да си състави еднозначно мнение за него - нито само положително, нито изцяло отрицателно, нито пък да го свърже категорично с българското или с европейското. Тази специфика на образа се определя от целта на автора - да постигне чрез него дегероизацията на точно определен тип личност, която несъмнено битува в тога-вашното социално пространство. Наред с това, Щастливеца използва бай Ганьо като своеобразен измерител и на българското, и на европейското. Особено ясно изразена е тази тенденция по отношение на композиционната структура на творбата (в по-голямата част от текста). Посредством движението на персонажа не само в художественото, но и в реално географското пространство, Алеко осъществява това „измерване”. Независимо от мястото и от ситуацията, в която е поставен бай Ганьо Балкански, той остава непроменен. Неговата гледна точка е статична, защото до голяма степен въвежда авторовата оценъчна позиция. Тя, от своя страна, не само присъства пряко в текстовото равнище, но е отправена и директно към читателя. Целият сборник от фейлетони е отворена и до голяма степен насочена към реципиента система, която цели осъществяването на задочен диалог с него. Алеко не се стреми да постигне точно този ефект, за да внушава определени представи, а по-скоро, за да предизвика търсенето им. Той поставя въпрос, на който не дава категоричен отговор, особено що се отнася до образа на бай Ганьо. Мотивацията на неговото поведение е така представена, че прилича едновременно и на себичен егоизъм, но и на защитна реакция. Този „хитричък човечец”, както Щастливеца сам определя своя „герой”, предизвиква едновременно и смях, и снизходително съчувствие, но и нравствен потрес. В него сякаш границите между добро и зло, красиво и грозно, възвишено и низко са заличени. Въпреки това, персонажът притежава, колкото и да е странно, чувство за чест, за собствено достойнство, та дори и за патриотизъм. Вярно е, че те са си само негови - байганьовски, но фактът, че тях ги има в характерологията му, рязко го отличава от други, сходни с него персонажи в творбата (Гочоолу, Дочоолу, Хаирсъзина). Той обладава и още едно качество, което, дори и да не буди уважение на фона на останалите негови „салтанати”, поне може да бъде оценено като достойно - фигуративно казано, бай Ганьо не само си знае „цената”, но много добре осъзнава и докъде се простират истинските му възможности. Целите, които си поставя, са реално достижими. Вярно е, че той не подбира средствата за тяхното осъществяване, но тези средства винаги се оказват ефективни. Персонажът умее трезво и точно да преценява реалната обстановка и да взема сам бързи решения. Те са изцяло подчинени на грубия прагматизъм, но бай . Ганьо просто няма друг избор, ако иска да има свое място в обществото. Веднъж добрал се до това „местенце”, той няма да позволи никой да му го отнеме -ще демагогства, ще играе груби политически игри, .ще целува не само ръце и скутове, но и на „по-друго място”, ще „прави” избори, защото просто трябва да върши всичко това. Когато обаче му предлагат да стане министър - отказва. Не защото не може да изпълнява подобна длъжност, а защото осъзнава, че това място не е за него. Участието на бай Ганьо в политиката е само средство, а не цел. То е просто част от „алъш-вериша’, откриващ му път към властта, а оттам и към парите. Те са несъмненият идеал и залогът за неговото „земно доволство”, а в българския обществен модел не съществува никакъв друг, поне относително законен начин за бързо забога-тяване, освен този, който е избран от бай Ганьо - политическата кариера. Не че това му харесва, не че е склонен да се унижава, но той много добре осъзнава, че не може „да бъде опозиция”, защото реалността не му позволява. Тя го принуждава да съществува именно по такъв начин, защото на този свят всичко има своята цена и трябва да можеш да я платиш, ако желаеш да оцелееш. Идеализмът, независимо от неговата форма или от предмета на идеализация, е не само „бош-лаф”, но и излишен лукс. Честността е скъпо струваща наслада за съвестта и за да я имаш, трябва да достигнеш до великата истина, която много добре разбира бай Ганьо, че ако бедността не е порок, то тя е майка на всички пороци. Следователно парите, богатството въобще, са онази единствена сила, която може да позволи на човека не само да живее добре, но и да бъде честен, доколкото това изобщо е възможно. В сборника фейлетони този въпрос функционира на контекстуално ниво и Алеко не го разрешава еднозначно, защото в стремежа си към материалните блага бай Ганьо често погазва елементарни нравствени и етически норми. Същевременно обаче персонажът има усещането за предопределеност, че именно той, а и други такива като него, трябва да се „омърсят”, но да „направят” пари, за да може, ако не те самите, то техните деца да започнат на чисто. Това придава на произведението на Щастливеца не толкова сатирични или публицистични, а изцяло философски измерения.
