За ученика / Теми литература 11 клас / Алеко Константинов
АЛЕКО КОНСТАНТИНОВ
БОЖЕ, ОПАЗИ АЛЕКО!
(ЕСЕ)
Нашата литературна история не познава друга такава феноменална двойка персонажи - единият - самият автор, откривателят и създателят, а другият - неговото откритие Бай Ганьо, за да останат заедно непреходни във времето. Би прозвучало като парадокс, но двамата са обединени в неразривно единство - единство от противоположности в чисто диалектическия смисъл на понятието. Без Бай Ганьо не би съществувал Щастливеца - честният, неподкупният, благородният, устременият към съвършеното общество българин интелигент. Без Алеко не би се увековечил в новата ни история Бай Ганьо, изправен в непрекъсната битка срещу идеалистите; срещу онези, които така и не успяха да впишат в моралния си кодекс понятия като алъш-вериш, гешефт, келепир, кеф...
Алеко и Бай Ганьо сякаш са съдбовно обречени да бъдат винаги заедно - кога в неприкрито неприязнени, кога в снизходителни, почти дружески отношения помежду си, но никога не са питаели положителни чувства един към друг. Да си спомним „Честита Нова година! ”, където благоразположеният към цяла България и дори към целия свят Алеко - безсребърникът -изпитва нещо като жал към Ганьо Сомов от Казанлък, оставил се да го изиграе някое местно журналистче или даскалче. В този момент християнски настроеният създател би хванал за яката онзи негодник, написал писмото от името на Ганьо. Сомов (за да го подиграе, разбира се) и би му дал урок по човещина. Да си припомним още малко: Ганьо Сомов се подписва под писмото, съставено от друго лице. В това писмо казанлъшкият търговец на розово масло моли Алеко да му изпрати някой бон, та да си покрие „масрафа” около Коледа. Основанията за тази фамилиарна проситба е славата, която взаимно са си осигурили, и която се носи „по градове и села, паланки и колиби... ”
От какво е продиктувано това почти християнско милосърдие на Алеко към неговия герой? Само защото е Коледа ли? Симпатизантът на социалистическото движение, чиито искрици припламват тук и там, явно не е бил чужд и на библейската мъдрост: „Прости им, Господи, те не знаят какво вършат... ” Явно Алеко Константинов се е надявал един ден да изгради мостче между себе си и Бай Ганьо. Сигурно твърде наивно е вярвал в чувството за хумор у своя герой, надявайки се, че той ще се посмее заедно със създателя си и ще измине мостчето към по-добрата част на обществото ни, за да изчезне завинаги сянката му от обществено-историческото ни битие. Напразни надежди! Търговецът на мускали пробвал себе си по-късно и като журналист, и като политик, действително поема по мостчето, но не за да прегърне ценностната система на своя създател, а за да насочи срещу него револвер, и то от засада - без дебати, без дискусии - защото аргументите на Бай Ганьо бързо овехтяват, бързо са станали прозрачни...
И все пак, защо Алеко, въпреки злободневния тон, с който представя „подвизите” на своя герой, понякога изпитва и нещо като съчувствие? Писателят се е дистанцирал достатъчно чрез своите граждански позиции от тъмната утайка на обществото, за да се чувства обвързан заради нечиста съвест. Тогава? Вероятно е видял корените на злото в недавното минало. Нека да ги проследим. Пет века робство са отнели от българина гражданската му инициатива. Навеждал е глава по-ниско от тревата, за да избегне ятагана. След Освобождението това дълго потискано обществено съзнание бърза да компенсира застоя. Българинът става невероятно активен, особено когато от тази активност капят материални облаги. Пет века робство са отнемали материалното ни благоденствие.Вчерашният роб след Освобождението бърза да навакса пропуснатото, водейки се обаче от добре усвоените ориенталски правила: гешефт, далавера, рушвет, келепир, кеф. Задругата отдавна се е разпаднала; напред излиза индивидът, проправяйки си грубо път с лакти. Патриархалните ценности сега са пречка, която просто трябва да се отхвърли. На преден план избуяват „добродетели” като скъперничество, прагматизъм, тънка пресметливост, бърза ориентация във възможностите за печалба. Пет века са заличавали културно-историческия спомен на българина. Затова той бърза да вземе външното, атрибутивното от културата на европейските народи, без да вникне в духовните й измерения. Резултатът е плачевен: ориенталски манталитет плюс псевдокултурни побългарени европейски достижения. Пет века робство са отнемали свободата на словото сред българите и са ги отделяли от процеса на демократичното съзряване на европейското общество Следосвобожденското време се оказва време на разюзданото слово (спомнете си писанията на Бай Ганьо за Ст. Стамболов като художествено обобщение на явлението). Демокрацията се разбира като благодатна почва в боричканията за власт.
Съпоставките в моралното кредо на българина преди и след Освобождението биха могли да продължат, но между двете точки в правата на времето стои едно Възраждане, което хвърля повече светлина върху причините за превъплъщенията на двамата българи. През Възраждането, наред с положителните процеси, се залагат и предпоставките за бъдещото обособяване на противоположностите Алеко Константинов и Бай Ганьо. Първата от тези предпоставки е рязкото социално разслоение, предизвикано от навлизането на стоково-паричните отношения (Бай Ганьо ще бърза да се изравни по материално благополучие с първенците: свободата е за всички, следователно и богатството е за всички). Търговският елит от Възраждането вече е поопознал европейските страни -донякъде и културата им. Давал е мило и драго синовете и дъщерите му да получат образование в чужбина - „на ползу роду”. Бай Ганьо също тръгва заради търговийката из Европа. „Изрьшкал”е много градове, повече от тях на Балканския полуостров, а и няма време да им гледа хубостите - „на Виената” например.
След Освобождението настъпва разделение и между поборниците - едни от тях продължават да вярват в националните идеали, а други бързо оценяват тяхното афиширане откъм материалната му страна. Така коренът на двойката Алеко - Бай Ганьо се оказва от един и същи народ, но двамата са от различно потекло.
На пръв поглед тези различия са непреодолими. Идеалистът Алеко е открита, честна личност, с неподкупна съвест. Влюбен е в природата и пътешествията, безпаричието го притеснява дотолкова, доколкото не може да се впусне в поредното пътешествие.
Прагматикът Бай Ганьо е мнителен към целия свят. Осъзнал е силата на рушвета. Парите са фетиш. Природата, културните ценности не са за него. Оправданието му, че няма време да губи за такива неща, всъщност е косвено признание за отсъствието на духовност.
Създателят и героят си приличат по своята активност и южняшки темперамент. И двамата обичат движението - единият като форма на пълноценен живот, а другият като тип поведение, насочено към печалбата. В своята действеност Бай Ганьо е усвоил до съвършенство мимикрията, която му служи главно в социално-политическия живот. В тази сфера Алеко е твърде непохватен. Провалът му като кандидат за депутат в Народното събрание доказва, че обществото не е склонно да следва идеалистите. „Гръмливите” фрази, които още дядо Вазов (един изключителен народопсихолог) е отбелязал в „Немили-недраги” (1. гл. ), Бай Ганьо използва като основно средство за въздействие върху психиката на масите. Няма по-измъчена дума в нашия език от „народен”, За Алеко споменаването на тази дума с корист е кощунство за Бай Ганьо народът е стадо, комуто е нужна сопа Със същата дума антиподът на Алеко жонглира с лекота, превръщайки обществено-политическия живот в циркова арена.
Не по-малко е противопоставянето между двамата на национално равнище. Не става въпрос за външните им отлики. Един европеец веднага би идентифицирал Бай Ганьо откъм националната му принадлежност вглеждайки се в потурите, пояса и антерийката му, но би се затруднил с Алеко. За съжаление, национално прозрачна е поведенческата страна в облеклото на търговеца от Казанлък. И откъде се взе това патриотарство, буйно афиширано всеки път, когато му се отдаде случай? Спомнете си го в басейна пред смаяните очи на германците. Няма по-пародийно разминаване в литературата между демонстрирана национална гордост и погазване на елементарни човешки норми в един и същи момент, от един и същи субект. Твърде снизходителен е Алеко и към тези прояви на своя сънародник, който не е имал своя аристократичен елит, за да усвоява неговата етика в обществото! Не това е най-страшното. По-страшен е Бай Ганьо в България, когато, надянал европейския фрак, започва да блудства със словото и да извлича максимална изгода от побългарените принципи на демокрацията, която всъщност е най-високото постижение на съвременната цивилизация след древна Елада. Към таз метаморфоза на сънародника си Алеко е безпощаден ! Тук именно противопоставянето Алеко Константинов - Бай Ганьо надхвърля националния характер. Анализите Алеко ги посочва още в „До Чикаго и назад”. На фона на технократическото общество в Новия свят язвите в обществения организъм на Америка, предизвикани от небивала по размах корупция, изглеждат още по-отблъскващи. Бай Ганьо е неподражаем в своята мимикрия, но все пак той лесно се разпознава в обществения живот, докато преуспелият политик и бизнесмен в индустриализираното общество съчетава лекота несъвместими неща: корупция, печалбарство свобода на словото, демокрация, антирасизъм...
Днес Бай Ганьо също възприе нещичко от другите демократически устроени народи. Мъчи се да се приспособи към полиетническото съжителство, съзнавайки, че „срещу ръжен не се рита”. Опитва се да спазва правилата на политическата игра (за фасада разбира се), но не се страхува от провал, защото знае, че капиталецът му е доста силен аргумент при самозащита. Научи се да общува из Европа, като не мери по-прилични синоними за „келепир”, „гешефт”, „алъш-вериш”..., предлагайки вече не розово масло, а цяла България. С капиталеца си подкупи малко образование, малко култура, защото днешната далавера не върви без украса като „културно сътрудничество”с еди-коя си страна, „търговец”, „спогодба”, „договорености", „пакет от документи ”и пр., и пр.
А Алеко? Къде е Алеко днес? Толкова му е изтъня джобът, такива мрачни мисли са надвиснали на благородното му чело, че няма сили даже да махне ръка към Бай Ганя и да му каже: „Поврага ти! ” Понякога му идва дори и кощунствена мисъл: защо пък той самият да не премине мостчето по посока към Бай Ганьо... Боже, опази Алеко!
