Фейлетоните на Алеко са най-късните му текстове, написани са всички в последните три години (1894-1897) преди смъртта му. Това са около петдесет текста, някои от които са трудни за разграничаване от разказите му толкова, колкото са трудни за разграничаване разказите му за Бай Ганьо от фейлетона.
Фейлетоните са най-силният израз на една човешка и гражданска съвест, която и преди това е била достатъчно ясно означена в текстовете на Алеко. Ако те добавят нещо ново в портрета на белетриста, то е приносът му в един жанр, който още във Възраждането е получил високо развитие. В теоретичен аспект те са извънредно благодатни, защото позволяват в съпоставка с разказите да се видят много ярко посоките и тенденциите в развитието на тези жанрове в литературата ни от онова време.
Поради хибридната си природа, фейлетонът е повече зависим от цензурата, отколкото художествените жанрове, и по-малко, отколкото публицистичните, той никога не е достатъчно абстрактен и обобщителен, за да я „излъже”, и никога не е толкова конкретен и директен, за да й се остави безпомощно, както публицистичното слово.
Фейлетонната традиция в 80-те и 90-те години отпраща към Възраждането и към нелитературните функции на литературата. В българските условия фейлетонът тогава е бил едновременно и политическа статия, и критическа рецензия, и натурфилософски очерк, и художествен разказ. Това е било възможно, защото истинската природа на фейлетона е хибридността. И защото сам по себе си той е жанр между публицистиката и художествеността. Алеко Константинов великолепно е прочел именно тази черта в природата на жанра. Ако един злободневен проблем не се чете под белетристичния, комичния, фарсовия или гротесков израз на един текст, той по-скоро не е фейлетон. Добрият фейлетон е двулик като римския бог Янус, който с едното си лице гледал към миналото, а с другото - към бъдещето. Различното при фейлетона е само това, че първото му лице е обърнато към съвременността (чрез конкретното явление, което бичува), а второто - към бъдещето (чрез обобщението, което носи). Във всяка литература фейлетоните от втория тип са много малко. В българската могат да се изредят няколко имена, сред които на първо място са Христо Ботев и Алеко Константинов.
Ако продължим теоретичните разсъждения заради литературно-историческите им стойности в 90-те години и началото на века, ясно ще видим защо фейлетонът - от хората около кръга „Мисъл” започва да се разглежда като бедния роднина на разказа и новелата, който не се срамува от своето бедно роднинство. Там, където разказът и новелата издават самочувствието си на високо изкуство, там фейлетонът влиза без никаква претенция, говорейки за нещата от живота, оцветени единствено от субективното авторско негодувание. И Алековите фейлетони стават прекрасна илюстрация на това налагащо се тогава разбиране. И тук елипсата се затваря - става ясно защо е било възможно и какви цели е преследвало жанровото прекодиране на Алековите текстове от хората около „Мисъл” Пенчо Славейков определя фейлетона през 1901 г. и във връзка с изданието на първите събрани съчинения на Алеко Константинов така: „От всички видове литературни произведения фейлетонът е най-тясно свързан със съвременността, с живота на деня, чийто образ той улавя и удържа тъй Вярно като фотографско стъкло. Тази моментна фотография на живота се превръща изведнъж на фейлетон, щом фотографът застане зад нея и капризно, по прищявка на настроението си, почне да прави своите чисто су-бективни коментарии, толкоз по-интересни, колкото индивидуалитетьт на самия коментатор изпъква налице и ни заставя да виждаме живота в рамки, каквито той му тури, в осветление, каквото той хвърля над него. Лош фейлетонист е онзи, който се домогва да бъде обективен, фейлетонистът е лирически поет, чието изходно гледище за живота е аз. Ако има разлика между фейлетониста и лирическия поет, тя е чисто Външна наглед. Лирическият поет говори всякога пряко; фейлетонистът, освен че заобикаля, туря още и маска на лицето си, маска, която, вместо да пречи на говора му, спомага още повече тоя говор да бъде непринуден. Може ли фейлетонистът да тури сгодно и да удържи маската на лицето си -успехът му пред онези, които се вслушват в говора му, е сигурен. ”
Това пространно определение Славейков явно извлича от наблюденията си над фейлетоните на Алеко, които редактира. Благодатният материал очевидно е окрилил теоретичната мисъл на и без това често теоретично настроения Славейков.
Съчетаващ лирическото и хумористичното, Алековият фейлетон остава обаче труден за определяне. Ако все пак е възможно да се въведе поне един общ и неоспорим критерий, то той трябва да визира отношението към реалния (обективния) факт, върху който се изгражда текстът, фейлетонът е рожба на злобата на деня и на наранената съвест на автора си. Хумористичният разказ е история, случка, обагрена от иронично мировъзрение, което не води до сатиричен патос, както при фейлетона.
Ако съществува разлика между фейлетона и хумористичния разказ, то тя добре може да се види, като се сравнят Алековите „По изборите в Свищов” и „Страст”.
Първият - „По изборите в Свищов” - е типичен фейлетон:
- прикован към времето си и силен в конкретността си;
- възможен за четене днес само с бележки и обяснения;
- вътрешно наситен от напрежения, които постоянно припламват или са готови да избухнат в изобличителен патос.
Вторият - „Страст” - е:
- една злободневна, но добродушна история, разказана с ирония и самоирония;
- изграден по лаконичната формула на разказа „нещо е такова, но престава да бъде”;
- възможен е за възприемане без задължителните коментарни бележки, които фейлетонът изисква поради плътната си обвързаност с един конкретен във времето на създаването си факт или явление.
Някои от фейлетоните на Алеко, независимо от високата степен на обвързаност с конкретното, са така изградени, че могат да се възприемат и като разказ, доколкото имената и събитията в тях зазвучават крайно обобщително. Такъв фейлетон е „Тържеството на Велзевула”:
„Великий Сатана! Още малко! Още малко помогни ми и... ха, ха, хаа! финис либерта.
С „тримата байрактари” свърших... Драган беше светец! Влязох под кожата на Драгана, той почна да хули Петка; влязох под кожата на Петка и Петко провали Драгана; Влязох под ко-жата на Стефана, той изрина Драгана да се скита немил-недраг по чужбина, а Петка натика в дупката. ”
За днешния читател няма значение дали Драган, Петко и Стефан са били реални личности и кой е бил Велзевула, който е влязъл под кожата им. Още повече, че имената са близки или напълно се припокриват с нарицателни от типа на Драган, Петкан... За някогашния читател обаче алюзията е водила към личности, достатъчно осветени в политическото пространство, за да бъдат разпознати: Драган-Драган Цанков, Петко-Петко Каравелов, Стефан - Стефан Стамболов, и Велзевула - Григор Начович, по прякор Велзевула, известен с коварните си интриги и задкулисни действия.
Вижда се, че както при всяко оригинално дело, фейлетоните на Алеко не се побират в жанровите конвенции. Движейки се между тях - между приетата в българското публично пространство фейлетонна конвенция, между очерка и разказа, често противоречиво определяни от собствения си автор, нестандартни и инвенционни,текстовете на Алеко Константинов са повече от органични рефлексии на една гражданска съвест. Те имат огромно, неразкрито и досега, значение за изграждането на жанровите модели и за цялостното структурно оформяне на българската литература.
