За ученика / Теми литература 11 клас / Алеко Константинов


 

АЛЕКО КОНСТАНТИНОВ - ФЕЙЛЕТОНИ
„РАЗНИ ХОРА - РАЗНИ ИДЕАЛИ”

 

Високите критерии за духовност на Щастливеца влизат в противоречие с българската обществена действителност през 90-те години на XIX век. Контрастът е налице. Появява се големият сблъсък между личност и общество, в който гражданското съзнание на Алеко търси диалога, прекия диспут с новите обществени модификации на байганьовски морал и нравственост. Публичното слово, открито защитената позиция са непознати средства за новото следосвобожденско общество в отстояване на нравствени идеали. Човекът и времето остават разделени. Идеалът за щастие и нравствена хармония застава между тях. Той не е универсален критерий за консолидиране членовете на обществото. Всеки остава затворен в своя свят и търси своя идеал за щастие. Разнопосочни са желанията, но все пак целта се оказва една - бързият байганьовски успех, постигнат на всяка цена, независимо от средствата. В повечето случаи - безогледни, грубо материалистични и твърде далеч от „нелепите” представи на Щастливеца за справедливост, закон и ред.

Иронията отново е единственото средство на Алеко да защити своя „странен” идеал за човешко достойнство и почтено гражданско поведение. Но той не се вписва в представите за морал и нравственост на байганьовска обществена действителност. Моделите за управление и гражданско поведение са други.

Контрастът, различието на Щастливеца от байганьовска България ражда поредицата от четири фейлетона „Разни хора, разни идеали”. Те са написани в последните месеци от живота на Алеко, в периода от 15 януари до края на февруари 1897 г. А на 11 май 1897г. България се прощава с Щастливеца.

В тази тъжна хронология ясно се откроява високият духовен ръст на единствения нравствен опонент на байганьовското в морала на българското общество. Алеко присъства като незрим участник в диалога с „почтените” представители на обществото, художествено въплътен в образа на несретника интелигент, който „няма четиридесет и пет стотинки за тютюн”, но мечтае за „свобода, честност и любов”. Авторският ракурс на повествованието е художественият филтър, отделящ другото, различно лице на обществото, в което контрастно се оглежда иронията на Щастливеца.

В първия фейлетон от цикъла „Разни хора, разни идеали” авторът е част от слушателската аудитория. Той е зрител, активно констатиращ нелепото и грозното в несретата участ на малкото, бледо копие на вездесъщия Бай Ганьо, превърнат в „класически” образец за подражание в следосвобожденска България.

В тази грозота, изповядана от самия герой - помощник-регистратора, Алеко Константинов вижда жалкото издребняване дори и в идеала за „щастие” на самия Бай Ганьо. Тъжен е житейският жребий на неговите последователи. Изповедта им е искрена. Недоволството - оправдано, но горчив присмех остава след изповяданото от помощник-регистратора: „- Е, дявол да го вземе - вика той, в позата на гамбета, - каква е тази управия, не можах да я разбера - моля ви се. Вземете например кокона Поликсени: преди трийсет години с фаетон се разхождаше и днес, моля ви се, пак с фаетон се разхожда; а пък аз трийсет години се трепя и не фаетон - кой ти търси фаетон! - ами една лира, разбираш ли, една турска лира петимен съм да се намира за всеки случай в среднята преградна на кесията ми... ”

Горчива е иронията на Щастливеца. На пръв поглед близостта между художествения АЗ на Алеко от фейлетона „Страст” и помощник-регистратора от първия фейлетон от цикъла „Разни хора, разни идеали” е очевидна. Но тази прилика е мнима. Различието е в позицията спрямо пошлото и грозното в поведението на човек и общество.

Щастливеца от фейлетона „Страст” на Алеко Константинов е нравствено дистанциран от пошлото и грозното в моралните норми на байганьовското общество. Щастливеца не търси съчувствие, не моли за спасение. Той стои високо над обществената грозота. Самоиронизира се. И макар смехът да е през сълзи, той е щастлив със своята несрета, но почтена съдба.

Не такава е позицията на помощник регистратора. Той искрено се бунтува, че е отделен, незаслужено дистанциран от грозното и пошлото, което властва в обществото. Неслучайно си пожелава съдбата на кокона Поликсени. Тя е неговият идеал за щастие: „Е, туй справедливо ли е сега, кажете? И с какво, моля ви се, е заслужила кокона Поликсени, а? Да си пълниш и празниш стомаха - туй заслуга ли е, кажете ми? Аз поне, кое чиновник, кое агитацийки, кое туй-онуй, все, знайш, горе-долу ползица за народа. Ами тя? - И на, вземи, че бръкни когато щеш в кесията й - злато с шепи, моля ти се. ”

Помощник-регистраторът не отрича грозната бездуховност в живота на кокона Поликсени: „Да си пълниш и празниш стомаха...", той се стреми към нея. Несправедливото е, че право на охолно безделие има само кокона Поликсени. И помощник-регистраторът протестира. Той се бори за постигане на същия грозен и пошъл идеал. Подлага на преоценка личностните си качества. Не открива вина в себе си. Потенциалните му възможности не са използвани. Той е недооценен, това го обижда: „Па да речеш, че аз съм от ония ветрогони, които бълнуват за някаква си правда и разни там, разбираш ли, дивотии - хайде де, а пък аз не съм от тях. Да речеш, че се стеснявам, че се гуша из кьошетата, не, не ми са дотам меки очите, и при всичко това, моля ти се, виж ме на кой хал съм! ”

Иронията на Алеко се задълбочава. Дистанцията между автор и герой става непреодолима. Не смях, а тъжен размисъл предизвикват жалките изповядани „терзания” на помощник-регистратора от непочтеността на обществото. Героят на Алеко се ужасява от мисълта, че може да остане почтен бедняк до края на живота си. Готов е да плати висока цена, но да сподели съдбата на непочтените, но щастливи от своята непочтеност. И помощник-регистраторът търси спасителен изход. Анализира тайните, задкулисни действия на байганьовския морал. Търси средства да се адаптира към нравствения облик на новото общество: „ - Като вляза при господина министъра, и аз уж се старя да се докарам: „Вий имахте честта, господин министре, да ме назначите за помощник-регистратор, а той ме гледа през мустак и се усмихва, като че ли дете със сурвакница стои отпреде му... А от мене по-предан човек надали може да се намери. Вярвай бога, никога не съм бил опозиция. На, питай когото щеш. И на господина Стамболова съм подавал палтото и сега пак го подавам на нашия министър. Аз имам добро сърце аслъ, хич не съм горделив. ”

Основен критерий за различие между достойния и недостойния член на обществото е духовната сила да опонираш, да бъдеш в опозиция по отношение на грозния обществен морал. Щастливеца е винаги в опозиция с байганьовския идеал за щастие. Но помощник-регистраторът страда. Неговата лична трагедия е неизмерима. Никога в опозиция, но винаги - сред несретниците. Грозно издребнялата същност на байганьовския , нрав ражда войнстващата агресия на страхливеца и подлеца. Недостойният отмъщава на недостойно облагодетелстваните от байганьовското общество: „Па да не мислиш, че аз кой знай какви чудеса гоня ... Зорът ми е да изтикам регистратора. Бре анонимни записки ли не щеш, бре доноси ли не щеш, бре заплашвания ли не щеш - нищо не помогна.... Дрънкат ми някои диванета, че можеш, кай, да напреднеш, ама трябва, да бъдеш, кай, подлец. Бошлаф! Подлец ли! Архиподлец ти ставам аз тебе, брайно, ама де оня късмет! ”

Да бъдеш подлец е твърде недостатъчно за постигане „идеала” за „щастие” в байганьовска България. Срещу тази „несправедливост” спрямо „почтените” хора протестира помощник-регистраторът на Алеко Константинов от първия фейлетон на цикъла „Разни хора, разни идеали”.

Незавидна е съдбата на Алековия герой, трагичен е смехът на Щастливеца. Човек и общество не намират общ критерий за смешното в живота. Авторът наблюдава жалките страсти за обществен просперитет на своите герои и смехът преминава в горчива тъга.

Идеалът за щастие остава непостигната цел за българското следосвобожденско общество.
Още по-мрачни и трагични са предчувствията на Алеко Константинов за крах на обществените идеали в повествованието на втория фейлетон от цикъла „Разни хора, разни идеали”.

Иронията в повествователния глас на автора се изпълва с мрачните интонации в откровено циничната изповед на Алековия герой:

- Наливай, наливай! Още ... още ...
- Ще прелее.
- Нищо, нека прелей, наливай! Искам да вдигна пълна чаша, ... Наливай! ... Стига! Благодаря. Вземи и ти чашата си. Е хайде, наздраве. Ура, да живее амнистията!...

В подтекстовите внушения на диалога авторският АЗ е дистанциран от открито агресивната позиция на амнистирания от Парламентарната анкетна комисия байганьовски АЗ. Две личностни позиции влизат в опозиция. Контрастът между нравствено почтение и войнстваща обществена неморалност е вътрешният художествен двигател на изповедния диалог. Отново двете „лица” на българската обществена действителност през 90-те години на XIX век представя Щастливеца. Те са контрастни, несъвместими помежду си, но са част от времето. Съжителстват в странно диалектическо единство. Алеко търси дълбоката обществено-политическа причина за нарушената хармония, за поява на различие в критерия за нравственост в следосвобожденска България, но открива само дисхармонията и всемогъщото тържество на войнстващата пошла наглост.

Деформационните процеси в моралния облик на байганьовска България застрашават традиционно устойчивата нравственост на българина. Не е случайно жeланието на „амнистирания” да сподели своя „духовен” празник именно с Щастливеца, присъстващ мълчаливо в повествователното действие на фейлетона. Алеко има свой представител в художественото пространство на текста. Неговото присъствие е анонимно, но ясно легитимиращо интелигенцията в българското общество. Именно интелигентът „ветрогонец” е единствен свидетел на премълчаните пред общественото съзнание истини, но открито и свободно изповядани пред авторския свидетелски АЗ на Алеко. Страшната истина за двойствения, противоречив облик на обществото атакува читателското съзнание. Разкрива непреодолимото различие между идеал и действителност. Узаконената безнравственост сама изповядва себе си, разкрива тайните на своя неотменен и вездесъщ „успех”:

- Ура, да живее амнистията!... Ох, сладко винце! Сега усещам всичката му прелест, сега, когато смъкнаха от плещите ми адския товар... И така, нашите приятели теглиха черта на миналото. Браво! Значи, всичко от миналото е предадено вече на забвeние. Браво! Значи, отсега нататък и да с,с разкрие вече грозната драма на Орландовските гробища ... (я виж в съседната стая няма ли някой да подслушва)... значи, и да се разгатне енигмата на зеленото сукно с металическото копче, и пламъкът на петрола в нощната тъмнина, и ужасният смрад, и цвъртенето... и закритият фаетон в Драгоманското дефиле, и всичко, и всичко ... У-у! Косите ми настръхват... Но, баста! Всичко е заличено вече с амнистията. ...

Възмездието, „справедливото” наказание има стойност само за непочтения. Криворазбраният нравствен кодекс на обществото оневинява престъпника, намира мотив за извинение на морално недобронамерения. Дълбоко скрита е деформацията на обществената нравственост. Нейният облик е грозен и отблъскващ. Затова и самото присъствие на Алековия герой в повествователното пространство на фейлетонната изповед е потискащо. Расте усещането за всемогъщество на пошлото и грозното. Дори самият амнистиран изпитва неприязън Към немотивираната толерантност на закона, извинил неговите странни действия. Сериозни и дълбоко потресни са възприятията на читателското съзнание, внушени от откровено циничната изповед на фейлетонния герой. Отделни художествени фрагменти: „зеленото сукно”, „пламъкът на петрола”, „ужасният смрад”, „затритият фаетон”, „Драгоманското дефиле”, създават гротескно окрупнена картина за възприятие. Цветовата експресия на зелено („зеленото сукно”), жълто и черно („пламъкът на петрола") очертава зловещия контур на реалния, но дълбоко скрит от „погледа” на обществото образ на престъплението. Внушеното и изпитано чувство на отвращение е сетивно („утаеният смрад”).
Авторът присъства дълбоко покрусен от акта на престъпното деяние. Той е „свидетел” на грозни сцени, забулени от зловещата тайна на принудителното мълчание и нощната тъмнина. Колкото реално, толкова и художествено условно е очертана дълбоката пропаст на нравствени деформации. Гражданското съзнание на Щастливеца за миг „осветява” грозния лик на обществения морал сред трагично смълчаните усои на Драгоманското дефиле. Тъмен мрак забулва престъпните следи на поставената над закона обществена неморалност. В „закрития фаетон”, заедно с анонимната неизвестна жертва, е взет като заложник на „унижението, лакейството и непочтеността” и авторът. Той е „свидетел” и „жертва” на престъпно ненаказаната, но „справедливо” амнистирана от Парламентарната анкетна комисия обществена безнравственост. Тя е шумна и нагла. Стига до цинизъм в своите сатанински оргии с безвластието и беззаконността. Усетила се с неограничени „Възможности” и „перспективи” за развитие, разгулната престъпна съвест с ехидно превъзходство разказва за своите „подвизи”: „Да живее, трижди да живее амнистията - значи, сега и да се разкрие оргията в участъка през 1888 година - пак нищо, всичко е предадено на забвение и нашите четири девици ще преклонят глава пред повелението на закона и ще затаят своята жажда за възмездие, ха-ха-ха!... ”
Насилието над обществения идеал на Щастливеца за „свобода, честност и любов” е нагло заявено В изповедта на амнистирания герой на мерзката драма в Драгоманското дефиле. Прокобно знаменателен е образът на „закрития фаетон”. Само четири месеца след написването на фейлетона, на 11 май 1897 г. Алеко ще бъде прострелян на път от Пещера, пътуващ в подобен „фаетон”.
Нравът на престъпните байганьовски страсти не се променя. Той е закрилян от закона. Обект е на официална държавна амнистия.
Изповедта на Алековия фейлетонен герой преминава в открит диалог не с държавните институции, „блюстители” на закона, а с най-същностния опонент на амнистираната престъпност - интелигента с неподкупна гражданска съвест - художествен двойник на Алеко. Девалвираните стойности на законност и свобода са най-силните оръжия за диалогичен „двубой” на амнистирания престъпник с честта и достойнството на българина, забравен от закона. Свободата е приоритет на безогледната и нагла байганьовщина В помислите и действията на всички, престъпили закона, но защитени от него. Тя не принадлежи на честния и почтен български гражданин. Той е „извън” закона. Действията му са „противоестествени”. Вреди на себе си, на държавата и на закона. Честната гражданска съвест е голямо „зло” за обществените нрави. Ето защо и „възмущението” на амнистирания е „искрено”. Отрицанието в „граждански разбунената” му „съвест” расте. Присмехът преминава в сарказъм: „Е добре, драги борци - бих извивал аз на ветрогонците, - за какво беше вашата борба? Какво спечелихте вие?... Вятър? Законност и свобода, ха-ха-ха ... Глупци! - Кажи ми ти, недоял-недоспал, нещастнико, ти какво спечели със своята упорита борба, а?... Какво разбра ти от живота? Остана честен, ще кажеш, и плаваш из облаците в съзнание на своята честност!... ”

В диалогизираната изповед на „престъпно” честното гражданско съзнание на амнистирания герой авторовото присъствие, макар и ненатрапено, е ярко и силно. След всяка пунктуационна пауза, фиксирана в графиката на текста чрез многоточие, следва нов порой от нападки и грозни ругатни. Цинично откровен е Алековият „граждански” опонент в своето възмущение. Емоционалната гама в изповедта расте. Градацията е възходяща. Гневът, роден от „справедливо” възмущение, нараства. Но в тази възходяща скала на вулканично градирани, престъпно изповедни страсти е най-голямото доказателство за неподкупната и честна гражданс-ка съвест на Щастливеца: „... Глупец, счупена пара не струва твоята гладна честност! Спечеленият с упорен честен труд хляб, ще кажеш ти, е по-сладък от амброзии. Какво заблуждение! Не, нещастнико, хлябът си е хляб, а богатата трапеза е наслаждение, твоята стаичка е мрачна килия, а разкошният дом е наслаждение, твоите идеи са вятър, а моето злато е наслаждение. Разбра ли? ”

Отчуждението расте. Дистанцията между автор и герой е трагично непреодолима. „Гладната честност” „разкошният дом” на престъпника са несъвместими. Честният интелигент е обречен. Библейска е неговата участ, като тази на Христос. Честен е хлябът му, стаичката е „мрачна килия”, а идеите му „са вятър”. За такива „честни” глупци бъдеще няма. То принадлежи на позналите наслаждението чрез купища престъпно спечелено злато. Честността се оказва недостатък. Безпочвена идея за нравственост, ненужно наследена от миналото. Тя не е в син-хрон с новата нравственост на следосвобожденското българско общество.

Честност и свобода са контрастно несъизмерими понятия в новия нравствен кодекс на българина. Честността носи унижение, несвобода и обществено порицание. Свободата да не спазваш закона е единствено право на непочтения. Той е „щастливият” и „блаженстващият” в новото следосвобожденско общество. Борещият се за справедливи идейни каузи, защитаващи националния, а не личния интерес, е нещастен мечтател и „ветрогонец”. Той действително няма никакво бъдеще. Затова и Алековият герой се опитва да „помогне”, да даде „шанс” на заблудения, непоправимо честния, беден интелигент: „Е добре, още веднъж те питам какво спечели ти в своята упорита борба? Ти мечтаеше за свобода и правда, а аз тънех в блажено упоение от неограничена с никакви законни с никакъв морал власт! ... Ти жадуваше моето падение, ти го очакваше като второ пришествие и живееше с вяра, че моментът на моето падение е момент на тържеството на твоите мечти. Е, добре, аз паднах - где е твоето тържество, нещастнико?...” Диалогичното противопоставяне между нагло войнстващия байганьовски АЗ и повествователния условен опонент - ТИ (художествен представител в текста на честна и интелигентна България) в гротескно преобърнат образ представя грозните реалности на нечовешка по размери обществена и политическа безнравственост.

Честната гражданска съвест на Щастливеца страда. Прозират трагичните истини за живота, но техните екзистенциални и духовни стойности нямат никакво значение за безнравствеността на закона. Той дава сила и личностно самочувствие на престъпните съвести. Престъпилите закона гордо заявяват своето АЗ-ово „достойно” присъствие в общественополитическото развитие на следосвобожденската българска действителност.

АЗ-овото съзнание на амнистирания е изпълнено със себеуважение и дълбоко презрение към авторския ТИ - „Ветрогона”-интелигент, към честния гражданин с полугладно съществуване: „Аз паднах, но пак съм изправен на краката си. Аз живях, ти страда. Аз пак живея, ти пак страдаеш ... Кой спечели? Ти запази идеите си, аз запазих златото си. Кой спечели, кажи ми, о, честний труженико ... Ха-ха, ха-ха!... ”

Виталните сили на злото, въплътени в АЗ-овото съзнание на престъпилия закона, са категорично заявени в доказателствените примери на Алековия герой. Той изповядва: „Аз паднах ... Аз живях ... Аз пак ще живея.” Какво противопоставя на тези несъкрушими доводи честният гражданин-интелигент? - Страдание: „...ти страда... ти лак страдаеш... ”.
Над безкрайното страдание на Алеко се издига неистово „щастливият” присмех на амнистирания герой от втория фейлетон на цикъла „Разни хора, разни идеали”. Той има право да се радва на победата си, да благославя своето „щастие”. Победил е отново байганьовският нрав на следосвобожденска България: „ - Наливай! - Стига, благодаря. Вземи и ти чашата си. Е, хайде, наздраве. Ура, да живее амнистията!... Тази амнистия призна, че всичките наши дела са вършени за спасението, за славата и за величието на България... Ха-ха, ха-ха... ”