За ученика / Теми литература 11 клас / Алеко Константинов


 

АЛЕКО КОНСТАНТИНОВ - ФЕЙЛЕТОНИ
„РАЗНИ ХОРА - РАЗНИ ИДЕАЛИ”

 

В самото начало на 1897 г. във в. „Знаме”, В три почти поредни броя, излизат фейлетони под общото заглавие „Разни хора, разни идеали”. Познатият ни четвърти текст е намерен сред ръкописите на Алеко Константинов и е публикуван непосредствено след смъртта му. Днес тези четири творби са известни като цикъла фейлетони „Разни хора, разни идеали”. Тази Алекова творба може да бъде разглеждана в няколко плана.

Като литературно-историческа фактология, тя е продължение на една практика от възрожденско време, установена с обединените под общото заглавие на рубриката „Знаеш ли ти кои сме?” фейлетони на Любен Каравелов и Христо Ботев.

В библиографско-биографична проекция текстовете се явяват фактологично последни и свидетелстват за непредизвестено прекъснат творчески и житейски път. Разсъжденията тук са повече в плана на статистическото подреждане, започват с работата по подготвянето на първия том от „Алеко Константинов. Съчинения” (1901) на първия негов биограф Пенчо Славейков и фактите отдавна са известни.

В нормативно-естетически план обаче те имат особено място в поредицата от фейлетони, писани от автора в периода 1894-1897 г. Разгледани така, четирите фейлетона бележат крайната точка по пътя на вътрешната еволюция на жанра при Алеко Константинов и оставят открит въпроса с какви точно свои особености правят възможно това.

За да се разбере добре постановката, трябва да се напомнят дефинитивните изисквания на жанра „фейлетон”: злободневно-сатиричен характер, обществена значимост на темите и злободневност на съдържанието, с хумористично-сатирична емоционална оценка и публицистична темпераментност; да насочва към значими обществени или лични недостатъци, които осмива; тъй като това е жанр художествено-публицистичен, използваните имена и факти в него могат да бъдат истински или измислени... Накратко, от една страна, фейлетонът трябва да бъде задължително актуален, злободневен, достоверен в плана на своя обект; от друга страна - разобличаващ, осмиващ, отричащ в плана на личностното негативно отношение на пишещия. Като резултат, чрез подобен род текст се заявява и защитава обществено ангажирана позиция.

Тези същностни особености на жанра открива и доста точно формулира в самото начало на века и Пенчо Славейков. В предговора към том I на „Съчинения” той посочва следните няколко характерни белега на фейлетона като жанр: актуалност, достоверност, проява на „индивидуалитета на самия коментатор” (защото: „Лош фейлетонист е онзи, който се домогва да бъде обективен, фейлетонистът е лирически поет, чието изходно гледище за живота е аза. ”), възможност за игрови превъплъщения и волята за нахлузване на „маска”, която вместо „да пречи на говора му, спомага още повече тоя говор да бъде непринуден”.

Както се вижда, определението на Пенчо Славейков е по-добро и по-обхватно от новите теоретични интерпретации на жанровото понятие, защото диференцира стойностите, значението и функцията на авторовата гледна точка и поетическата техника, с която се постига тя.

Четейки последните Алекови фейлетони, не може да не си помислим, че „игровите” превъплъщения и волята за нахлузване на „маска” са отбелязани като че ли точно заради тях.
По начина на предаване на посланието (в случая личното отношение и сатиричната оценка на автора), творбите от „Разни хора, разни идеали” започват да изглеждат като разкази, при все че всъщност са фейлетони.

Защо това е така?

Четени критично неангажирано, те наистина на пръв поглед изглеждат кратки белетристични творби, съставени от монолог на един персонаж - изглеждащ като главен герой, чиито думи създават усещане за контекст - ориентират във време, социална среда, морални принципи и др. В четирите текста това са запомнящите се персонажи на помощник-регистратора (I), на мечтаещия за служба в Солунската митница (III) и по-малко запомнящите се - на амнистирания политик (II) и на даващия съвети за преуспял живот чичо (IV).

В тези текстове изглежда да се разказват истории или случки - житието и битието на помощник-регистратора, че дори и на кокона Поликсени и доктор Сперандо (I); потайните истории на IV и V полицейски участък и делата на Парламентарната анкетна комисия и т.н. (II); политиката (външната) за 1897 г. (III); политиката (вътрешната) за 1897 г. (IV)...

В тях изглежда да има свидетели-събеседници - групата на онези, за които помощник-регистраторът е „нашият помощник на регистратора” (I); безликите присъствия, които наливат вино (II) и подклаждат печката (III); както и вироглавият племенник, безжалостно издевателстващ над загрижения си чичо (IV). Макар и с регистрирано присъствие, тяхното нали-чие изглежда да създава усещане за комуникация, за позиция, за гледна точка.

Накрая, изглежда като да са налице градивните елементи на един разказ.Но всичко само изглежда да е така.

Героите-персонажи в „Разни хора, разни идеали” всъщност не са конструирани по класическото правило на художествения (литературен) герой. Те не въплъщават „аз”. Първоличната форма на монолозите е лингвистична формула. Аз-ът е на нивото на граматическото аз. Този аз не създава характер. Той е само начертание, проект на тип. Граматическото аз изявява метафоричния аз на определен обществен тип, изявява инвариантно самосъзнание на определена (исторически конкретна) социална група. Чрез този аз не се върви към откриване на личностна идентичност, макар като на читатели да ни се струва, че е точно така. И тук се разбива най-солидната стена на белетристичното - текстовете не създават характери, не създават персоналитети. Това са герои-фигури, чиято тезисност е старателно камуфлажно покрита чрез изглед за конкретност (разбирана като единичност, уникалност). В този смисъл героите, като конкретни хора, стават все по-невъзможни, а разказваното (представяното) от тях все повече се отдалечава от възможността за буквално достоверно лично битие.

Никога не обитавали полето на личното, те само фигуративно представят социално конкретен персонализъм. „Разните хора” са общностно представителните фигури от света на дребното чиновничество (помощник-регистраторът, I), от света на падналата политическа върхушка (амнистираният политик, II), от света на кандидатите за нова икономическа власт (кандидатът за Солунската митница, III), от света на моралната хамелеонщина (напътстващият своя племенник чичо, IV). В този си вид те се явяват емблематични за конкретно исторически български тип във времето и разкриват проявленията му в социалното, политическото, икономическото и моралното. Чрез техните настървени монолози се изговарят „разните идеали” на времето:

- присвояването на роля, при това в най-външния й и най-повърхностен знак - „Зорът ми е да изтикам регистратора... ” (заради звънеца на бюрото);

- умението при всички обстоятелства и всички превратности да бъдеш печелившият - „Аз паднах, но пак съм изправен на краката си. Аз живях, ти страда. Аз пак живея, ти пак страдаш. Ти запази идеите си, аз запазих златото си. Кой спечели, кажи ми, о, честити труженико... ” (II);

- циничното желание да се мине по най-прекия път към най-трайното лично облагодетелстване на принципа „след мен - и потоп": „Ех, да ти пипна аз тебе солунската митница и не ми трябва много: само две години, две годинки само да ме оставят управител или оценител на митницата, па ела хортувай ти сетне с мене... ” (III);

- Вулгарната философия на практичното живеене - „Прави каквото правят хората ” (IV).

В номерацията може да има и нещо случайно, но ако я приемем като ред, може да прозрем демонично разрастващия се уродлив образ на „единия човек” от времето на 90-те години (на миналия век). И точно този образ, изглеждащ твърде „художествен”, е всъщност саморазобличаващата се достоверност, злободневност, фактичност.

Говорейки за хората и идеалите, не трябва да пропускаме онези невидими присъствия от фейлетоните, за които стана дума по-рано. Ако проследим внимателно текстовете и по-конкретно начина, по който звучат тирадите на основните герои, ще забележим нещо особено - монолозите са силно полемично насочени, а това означава диалог, диалогизиране, обръщане към друга и различна гледна позиция, към която се определя позицията на говорещия. Героите-фигури са говорещи герои. В думите си те конструират тези, чрез думите си овладяват света. Монолозите им се сформират само защото са полемично обърнати към една друга позиция - позицията на „ветрогонците”, „ветрогоните”, т.е. тези, които „гонят вятъра”, вятъра, раздухващ и объркващ блатната застиналост на прослойковия климат.

И в четирите фейлетонът са появява този образ. В първия групата на „ветрогоните” е абстрактно извикана и риторично предпоставена: „... Па да речеш, че аз съм от ония ветрогони, които бълнуват за някаква си правда и разни там, разбираш ли, дивотии - хайде де, а пък аз не съм от тях... ” Във втория - те вече имат ясно очертано социално и политически идейно лице: „Е добре, драги борци - бих извивал аз на ветрогонците, - за какво беше вашата борба? Какво спечелихте вие? - ... Вятър! Законност и свобода, ха-ха-ха... Глупци!... ” В третия фейлетон имат институционален образ: „Ето, туй се казва патриотизъм. Всичко друго е вятър! ... Туй комети, туй дружества, организация, пропаганда -всичко е бошлаф! Добре прави почитаемото правителство, че ги презира тези нехранимайковци!" В последния - категорията е въплътена в реалното лице на племенника и чрез него тя трябва да бъде разгромена със смразяващите аргументи на бита и битовото .реално съществуване: „Защо не се свестиш и ти един ден, па да издухаш този вятър от главата си, па да тръгнеш и ти наред с хората... ”

Точно срещу тази хипотетична (и не чак толкова) позиция на „вятърното” и „вятърничавото” израстват позициите на героите-фигури „на деня”. Контрапунктно на „вятъра” като идеал, в един друг ред израстват вариантите на „идеалите” на „завета”, които могат да бъдат сведени до личното „добруване”, разбирано като „наслаждение”:

- за помощник-регистратора то е в звъна на звънеца от бюрото на регистратора: „И виж ти каква справедливост: на неговата маса има електрически звънец, на мойта маса няма. Защо, моля ти се? Туй човещина ли е? Защо ме мъчат тъй, какво бива санким и на мойта маса един звънец да курдисат, голяма работа ли е? ”;

- за амнистирания политик то е власт, пари, имот, чрез които всичко може да се заличи, стореното да стане несторено, безчестието да стане слава, а престъплението - чест: „Не, нещастнико, хлябът си е хляб, а богатата трапеза е наслаждение, твоята стаичка е мрачна килия, а разкошният дом е наслаждение, твоите идеи са вятър, а моето злато е наслаждение. Разбра ли?... Аз паднах, но пак живея, ти пак страдаеш.”;

- за мечтаещия Солунската митница то е безгрижен живот на брега на Охридското езеро: „Па сетне оттегли се на Охридското езеро, дигни си една вила, па си накриви калпака. ”;

- за чичото то е в представата за „живот като другите”: „... па да тръгнеш и ти наред с хората. Я погледай твоите връстници. ”

Тези „идеали” са саркастично снизени от старателно размития пласт на „вятърничавото”. В четирите случая „вятърът” има различни имена: „някаква си правда”, „дивотии” (I); „законност и свобода” (II); „комитети”, „дружества”, „организация”, „пропаганда” за Македонската свобода (III); „опозиция”, „пуста борба” и „пуста критика” (IV). При това, работата дори не е в имената – по-важното е общото между тях, а то е във функционалното им осмисляне: „вятър” е всичко, което „не е полезно” за конкретния герой, което не носи „полза”, което не възвръща усилията. Също както и тези, които ги правят реално съществуващи „ветрогоните” са някакви си „тях” (от които героят не е)(1); „глупци”, „честний труженико” (иронично) (II); „нехранимайковци”; „башибозук. Те са нещо също толкова досадно пречещо, нецелесъобразно, безполезно, колкото и „вятърничавият” им идеал.
Прагматизмът на ежедневието е сменил високата патриотична житейска философия. Резултатът личи в промененото  социално поведение и променения език. Първото е декларирано в новите житейски постулати - от монолозите и на четиримата герои (макар само на последния да са оформени като житейски съвети); може да се извлече наръчник на социално валидно поведение, в който устойчиво място имат агресивната простащина, политическата безпардонност, подлостта, хитростното послушание, социалният и морален конформизъм:

„Да речеш, че се стеснявам, че се гуша из кюшетата, не, не ми са дотам меки очите... ”, „... никой път не съм бил опозиция. ”, „...да напреднеш, ама трябва, да бъдеш кай, подлец. Бошлаф! Подлец ли? Архиподлец ти ставам аз тебе, брайно, ама где оня късмет!... ” (I);
„ Чувай какво ще ти кажа аз тебе: покорна глава сабя я не сече, разбра ли ме?”, „Баш сега му е времето да си мълчим, да си кротуваме. ”
„Прави, каквото правят хората: свий си опашката, па си налягай парцалите...", „С гюрултия гърло не се пълни.", „Преструвай се, че нищо не виждаш, и кога да е, хората ще те оценят.", „Па спечелиш ли веднъж доверието, - накриви си калпака: няма да усетиш даже как ще ти тръгне работата напред.” (IV).

Второто се налага с променената употреба на езика. Смисълът на „патриотизъм”, на „свобода”, на „правда”, на „справедливост” може и да съществува все още в съзнанието, но той е рецидив от отказано (в настоящето) минало. Затова към момента на говоренето от понятия и идеали те се превръщат в утилитарно функционални думи: „патриотизмът” е вече възможността лично да „оползотвориш” родината; „свободата” е възможността да получиш „наслаждение”, а „справедливостта” и „правдата” съществуват само дотолкова, доколкото могат да опишат етични възможности само за теб самия.

Поставена в позицията на снизеност и презряност, „вятърничавостта” вкарва внезапния контраст, отграничителната линия, която създава перспектива, отваря солиптично колабиралите конструкти на героите и ги намества във всеобща (извънвремева) перспектива на ценности и стойности.

Оказва се, че „разните” хора не са толкова „разни”, а „разните” идеали са всъщност идеалът на безпроблемното съществуване, каквото и да значи това и на каквато и да е морална и друга цена да е постигнат. Героите-фигури все по-демонично израстват като фигури от едно общество, което все повече заприличва на добре отгледана джунгла. И стават толкова по-страшни, колкото по-ясно очертана става споделеността на тяхното етично разбиране и социално поведение.
С убийствено точния си усет за появата на нови социални феномени Алеко Константинов, посредством този цикъл фейлетони, дава синхронното свидетелство за тяхната поява.

Отстоявайки позицията си на „върховен създател”, той незабележимо вмъква разкъсан, иронично отстранен авторов коментар; проявява (за пореден път) най-добрите страни от разказваческия си талант - наблюдателност, чувство за детайл, за знак, умение да се създава перспективата на иронията и съмнението...

И макар четирите фейлетона от цикъла „Разни хора, разни идеали” да са построени върху пласта на жанрово задължителното актуално, злободневно и фактично, те запазват свидетелската проекция към вечното, типичното и конструктното.