За ученика / Теми литература 10 клас / Жан Батист Поклен Молиер
ЖАН БАТИСТ ПОКЛЕН-МОЛИЕР
„ТАРТЮФ” - КОМЕДИЯ НА НРАВИТЕ И МОРАЛA
Епохата на „краля-слънце” Луи XIV смайва Европа с блясъка и разкоша си, с военните и политическите победи, с постиженията на френската култура. Благодарение на това френският начин на живот - бит, взаимоотношения, изкуство - завоюва трайно място в световната цивилизация, а френското изкуство по това време става водач и критерий за европейското. Във Франция се ражда и новото литературно течение - класицизъм - подражание на античното изкуство, стремеж към изчистване на формата с чисто естетическа цел. Негови родители са Лафонтен, Корней, Боало, техен последовател, а същевременно и търсач на нови форми в изкуството, е Жан Батист Поклен, известен на света с името Молиер. Син на парижки буржоа, той от малък се увлича по театъра и поема трудния път на актьора, режисьора, а по-късно и на драмописеца. Скитанията му с трупата из страната обогатяват човека Молиер и полагат основите на комедиографа Молиер. Отначало той преработва за нуждите на пътуващите артисти популярни италиански фарсове, нагласява ги според изискванията на съответната - благородническа или плебейска публика, а по-късно се отдалечава от оригиналите и започва да създава свои творби. През 1658 година той излиза с трупата си пред краля, спечелва интереса му и получава правото да играе в двореца „Пти Бурбон”. През следващите четиринадесет години Молиер написва повече от тридесет пиеси. Сред тях са „Тартюф”, „Мнимият болен”, „Училище за жени”, „Училище за мъже”, „Буржоата благородник”, „Дон Жуан”, „Мизантроп”, „Скъперникът”, които остават завинаги в световната класика и му изграждат славата на най-великия комедиограф.
Творбите на Молиер обаче не са само смешни и интересни като сюжет, те надхвърлят разбиранията за лекия хумор, язвителни са, сатирични, разобличаващи пороците на епохата и съвременниците му, произнасят гневна присъда над всичко, което не отговаря на здравия морал на новата класа - буржоазията. Повечето от враговете на писателя са от средата на аристокрацията, представители на вече отмиращата олигархия, които обаче здраво се държат за своите права и изисквания към света. Но сред враговете са и парижките буржоа - драматургът и на тях не прощава застоите на мисълта, стремежите да погълнат повече, отколкото са заслужили, нежеланието им да продължат по пътя на промените и реформите. Молиер не пощадява и клерикалите. Като открит и прям човек, той не търпи фалша във взаимоотношенията и особено в религията-там, където човек трябва да бъде честен пред себе си и бога. Молиер влиза в безпощадна борба с това самодоволно общество, което затормозява човешкия напредък, преследва другомислещите, унищожава всичко добро и светло, формулирано в неписаните закони на морала. Обществото - и аристократи, и клерикали, и буржоа - не му прощава. Той е хулен, преследван, творчеството му е обругавано и подложено на съдебни оценки, правят се опити самият крал да бъде включен като последна инстанция в премахването и на опасните творби, и на техния автор. През този XVII век във франция борбата срещу другомислещите се води с нови, по-фини и модерни средства. В историята са останали затворът на Галилей, кладата на Джордано Бруно, лудницата, където е затворен Торквато Тасо, убийството като средство - смъртта на Сирано дьо Бержерак. Аристократи и клерикали са се обединили в организации, най-популярната от които е „Общество на светите дарове” - полусветско, полурелигиозно братство, чиято покровителка е майката на краля Ана Австрийска (нейните любовни истории - доста завоалирани - са познати от романите на Дюма). Дотолкова гнусни са били използваните от „братята” средства - фалшификации, провокации, измами, интриги, че кралят бил при-нуден да забрани в един свой указ „незаконните събрания, братства, организации и конгрегации”. Но тези откровени мракобесници и лицемери продължили дейността си под прикритието на домашни събирания, литературни вечери, приятелски кръгове, молитвени домове. Техните официални представители били предимно светски люде, об-лечени в доверието на католическата църква. Срещу тези потомци на инквизицията насочва перото си Молиер и през 1664 година във Версай е представена първата версия на комедията „Тартюф”. Нейният герой е католически свещеник, което прави сатирата открита и разобличението - пълно. След протести от страна на Ана Австрийска и парижкия архиепископ, тя е спряна въпреки доброто й посрещане от страна на Луи XIV. Три години по-късно кралят разрешава да бъде поставена новата версия - героят вече е светско лице - но в негово отсъствие парижкият кмет Ла Муаньон отново забранява постановката. Молиер се възползва от това и открито разобличава лицемерието на забраняващия. Писателят излиза пред завесата в театъра и учтиво съобщава на публиката: „Господа, днес трябваше да представим „Тартюф”, но господин Ла Муаньон забранява да го показваме на сцената.” Двусмислието улучва точно в целта. И без това в Париж се говори, че кметът е един от прототипите на комедийния герой. Други кандидати за тази „слава” са господин де Шарпи - известен авантюрист и мошеник и проповедникът абат Рокет, което впрочем доказва, че тартюфщината е нравствено явление на епохата, а не поведение на отделна, случайна личност. Чак през 1669 година кралят разрешава пиесата и тя тръгва победоносно по сцените на света. В този си трети вариант комедията се нарича „Измамникът”, нейният герой е с ново име - Панюлф, не е свещеник, но основната линия е запазена, типът лицемер и измамник е познат на всички зрители, ситуациите - също. Сюжетната постройка е лека, действието се развива бързо, без неочаквани колизии. Вмъкнал се коварно в семейството на Оргон, мошеникът Тартюф завладява съзнанието на стопанина, с лъжливо благочестие го подвежда и когато вече ще постигне нечестивото си дело, кралската намеса спасява поданика Оргон - така, както великият крал би спасил всеки френски гражданин. Разбира се, това е изкуствено-наивен финал, но без него комедията не би видяла бял свят; Този финал е дан пред изискванията на времето и задължителен реверанс пред Луи XIV - своеобразно „заплащане” за неговата защита срещу многобройните Молиерови врагове. От гледна точка на XVII век комедията е изключително актуална и морална. От наша гледна точка - за съжаление, също. Защото това не е само конюнктурно разказаната история на един измамник и един наивен граждани, а история, поставяща редица проблеми. Най-важният от тях е проблемът за вярата. Молиер говори за вярата от различни гледни точки - истинската, човешката вяра в бога, доброто и красивото, фалшивата вяра - измама и коварно подвеждане по пътя на злото. И трето - вярата в нещо, което все пак би трябвало да съществува и да спасява човека в реалността - вярата в добрия крал и неговата възможност да помага. И ако представителите и носителите на първите две възможности - християнската вяра и фалшивото благочестие - са на сцената, то предметът на третата вяра, наречен още от древните гърци „деу екс махина”, е някъде във висотите, а носители на тази вяра са всички, с изключение на мошеника Тартюф, разбира се. Всички - и литературни герои, и зрители вярват в кралската справедливост, просто защото не могат да вярват в нещо друго - реално и земно, което да им помогне на този така грешен свят. И тази вяра е „доказана” в действие - кралят е всевиждащ, той е проследил деянията на измамника и спасява своя поданик в последния момент. На много по-високо ниво е поставен проблемът за истинската вяра, за нейните носители, за нейната цена. Молиер, както и повечето хора от неговото време, е бил религиозен човек. Новото във възгледите му е, че неговата вяра е в бога, в провидението, в общата за всички правда, а не в хора, които сами са се натоварили с мисията да представляват бога пред околните, да са единствени носители на божията истина пред света.
С фалшивото си благочестие, с надменното си самочувствие на божи представител, със скритите под тях нахалство, лакомия и безочие, опитният интригант Тартюф успява да проникне в дома на Оргон. На религиозното му обаяние се поддава и госпожа Пернел, а негов убеден помощник и последовател е слугата Лоран. Срещу тях се изправят здравомислещият Клеант, буйната и открита Дорина, прямият Дамис, смелата Елмира, плахата Мариан, честният Валер. Това противопоставяне дели героите на своеобразни двойки - Тартюф и Клеант, Оргон и Дорина. Най-интересен на зрителите и като герой, и като основна цел на разобличението, и като творческо постижение, е Тартюф. Отрицателната си сила той черпи от четирите си основни черти. На първо място е умението му да мами хората, да ги прелъстява с думи и действия:
ОРГОН: Да би видели Вий как почна отначало и вашето сърце би с обич затуптяло... На всички покрай нас привличаше очите с такава страст и жар си шепнеше молбите.
За да се стигне до признанието на Оргон:
... той земната любов изтръгна из душа ми ~ и да измрат сега децата ми, жена ми, за мен не би било туй никаква беда.
Заловен от Дамис и Елмира в нарушаване на собствените си думи, Тартюф успява да заблуди умело Оргон, да обърне ситуацията срещу обвинителите и да излезе не само сух от нея, но и като несправедливо обвинен свят човек, готов да понесе какви ли не хули в името на чуждото спасение. Втората му черта е умението да говори, да демагогства, да доказва казуистически правотата си. Колко умело той води Елмира към грехопадението с обяснения, че това не е грях, че той ще го поеме върху себе си, че другаде се крие греховността:
Небето смята грях това и онова, но с него можем ний излезе наглава... А злото става зло, когато нашуми; осъжда ни света за туй, що стане знайно, и ний не вършим грях, кога грешиме тайно.
Отдавна подготвил експанзията си в дома на Оргон, Тартюф внимателно е набелязал целите си, подготвя отстраняването на противниците си, води жертвата си в капана. След „случайните” срещи в черквата, той е успял и в дома на Оргон да запази своя бляскав непорочен образ. За него спорят в първите две действия госпожа Пернел и противниците му, него хвали пред шурея си Оргон, но Тартюф есе още не се появява пред публиката. И когато зрителите вече се питат кой все пак е прав, той излиза на подиума величаво и благочестиво. Чак в трето действие Тартюф заема реалното си място на сцената, но до този момент неговият незрим образ вече е привлякъл вниманието. И ето я появата му:
ТАРТЮФ: (като съглежда Дорина, към Лоран) Сложете бича там до ризата корава, молете се всегда бог мъдрост да ви дава; попитат ли за мен - отивам във затвора, да дам от своя дар на тия клети хора.
Така с няколко думи той очертава един образ на светец, който се откъсва от земното (налага си наказания с бич и носи груба риза, която да принизява желанията), но все пак го забелязва и се мъчи да утеши страдащите (отива да помогне на затворниците). Засега целта на Тартюф е дребна - да завладее дома на Оргон или чрез брак, или с измама и шантаж. Вписал се в това общество, той неминуемо ще се устреми към по-високи (в материален смисъл) цели. Засега неговият свят е светът на парижкия буржоа, но Тартюф знае, че пътят към висотите на обществото по-това време най-леко се изминава с лицемерие и фанатизъм, чрез прекомерното и показно благочестие, а и с помощта на открита наглост и безочие. В това е и истинската му същност и трета основна черта на характера - алчност, безцеремонност при гонитбата на поставената цел, пренебрежение към тия, от които не зависи. Пред Дорина той демонстрира свян (поканата да закрие деколтето си), пред Елмира проявява истинското си лице, пред Оргон е стеснителният, свит и скромен вярващ. В отсъствието на стопанина на дома Тартюф открито демонстрира характера и поведението си, пренебрежението си към другите (отношението му към страданието на болната Елмира). Монологът, разкриващ този момент, е изключително смешен и язвително-саркастичен:
ОРГОН: Добре ли сте дома? И всички ли сте здрави?
ДОРИНА: Ах, завчера цял ден горката госпожа във треска и във жар в постелята лежа.
ОРГОН: Ами Тартюф?
ДОРИНА: Тартюф? Той чувства си се славно! Пълнее, руменей, разхожда си се бавно.
ОРГОН: Ах, клетият човек!
В тази сцена наивността на Оргон пред наглостта на Тартюф стига неимоверни висоти, но малко по-късно зрителите се убеждават, че за лицемера няма ограничения (сцената с Елмира и Дамис). Засега стопанинът на дома съчувства на преяждащия и прекаляващ с удоволствията „гостенин” и не обръща внимание, камо ли да съчувства на болната си съпруга. Затова и Дорина открито иронизира „благочестието” на Тартюф:
О, той държа се като мъж и за да бъде твърд пред пристъпите груби и да навакса той кръвта, що тя загуби, с литър вино сам закуси заранта.
В тази сцена, останала извън зрителния поглед на публиката в театъра, но представена звуково-обозримо, на преден план излиза безочието на лицемера, неговият егоизъм, неговата алчност. В пълна мяра те се проявяват, когато Тартюф е разобличен най-после и открива истинския си лик на жесток, безогледен грабител и шантажист. Заявил му, че вече е нежелан в този почтен дом, Оргон е принуден да изслуша наглите му заплахи:
Не аз, а вие ще излезете оттука...
Появил се отново в дома на Оргон, той е сложил старата маска („Не ще ме разгневят обидните слова - за вечното небе понасям и това.”) Съзнавайки, че с него е силата, Тартюф може да си позволи външно благоприличие - целта е постигната, той отново е поел по своя път - към висините на обществото, към нови жертви. И той ще успее, защото не е сам. Това е четвъртата черта на измамника - неговата множественост. Тартюф е част от огромната мрежа, оплела Париж и честните хора, подмолно ръководеща живота на гражданите.
Своеобразен огледален образ на Тартюф е Клеант - носител на авторовите идеи, мъдър говорител и разобличител. Клеант е толкова мъдър и точен, порицанията му са толкова верни, а възгледите му - реалистични и морални, че той, като литературен образ, доскучава на зрителите. В него липсва вътрешният свят, всичко е толкова изгладено и идеализирано, премерено и изчислено, че той е освободен от терзания и размисли. В този образ зрителите виждат фанатика-другата опасност за вярата. Той е толкова правилен и в думите си, и в живота си, че е справедливо учудването как Оргон не възприема съветите и поученията му. Всъщност, истинският разобличител и борец е слугинята Дорина. Това е типичен образ от италианската комедия, пренесен във френската и испанската - хитрият, умен, с остър език слуга, който хем помага на господаря си, хем скрито го иронизира и осмива. Новото е превъплъщението на образа в женска роля. Но тази жена оставя далеч зад себе си и мъдреца Клеант, и жертвата Оргон, и претенциозната госпожа Пернел (отправила й открита закана, че е неподходящо за една слугиня да се меси в домашните дела), и смелата Елмира. Моралът на Дорина не й позволява да остане настрана, когато в дома се е настанил човек, който е далеч от народните разбирания за благонравие и честност. Слугинята иска да работи в дом, където всичко е устроено според буржоазните разбирания за здраво семейство - добър стопанин, вярна домакиня, обичащи се млади, ненамесващи се външни люде. Острият език на слугинята Дорина поставя на мястото не само госпожа Пернел или Тартюф. Тя се присмива и на заслепението на господаря си (посочената по-горе сцена). С Тартюф тя се държи открито предизвикателно и презрително. За нея той е „прочетена книга” - тя добре разбира методите му, вижда - целта му, стреми се да му попречи. И в това отношение засрамва господаря на дома, който би трябвало да съхранява и опазва семейните добродетели. Оргон не е гордост за мъжкия пол от тази гледна точка. Той е наивен, лековерен, оставя се един човек извън границите на обществото да го манипулира. С гордост той разказва на шурея си как се е запознал с Тартюф, как постепенно се е поддал на уловките му и го е прибрал в дома си. Оргон е типичен изпълнителен гражданин (епизодът с документите е изключение, при това кралят го пренебрегва снизходително), примерен, добър поданик. В него няма отрицателни черти, освен прекомерната му доверчивост, но няма и положителни качества - той е умерено умен, умерено разсъдлив, умерено предприемчив. Всъщност, в тази история Оргон е жертва, а не борец срещу лицемерието и измамата.
Така действието в комедията се върти около един блестящ мошеник, полемист, демагог, лъженабожник, перфектен в артистичното си поведение. В някои отношения комедията е нереалистична - особено финалът. Но нейната сила е именно в известната доза преувеличение, в засилената доза сарказъм, което спомага за лечебната сила на хумора. Молиер не е революционер, той е привърженик на умереността. Затова и Клеант в негов любим говорител, затова и задачата на комедията не е да наказва, а да разобличава, да поучава, да назидава. Молиер ратува за истинска вяра, за честност и откритост пред лицето на хората и бога, за промяна в душата на съвременника. Неговият герой Тартюф няма определена класова основа - той се появява от нищото и изчезва (според комедията попада в затвора) в нищото. Естет и утопист, Молиер предизвиква морала на времето с поведението си, с комедиите си, с целия си живот. Твърде много са враговете му, твърде много са поставените бариери пред него. Изтощен от тази непрекъсната борба, писателят умира в буквалния смисъл на сцената - 17 февруари 1673 година, след представлението на „Мнимият болен”. След много перипетии, включително отказа на черковниците да го погребат в „осветената земя”, краят поема всичко в ръцете си и със силата на своята власт побеждава разярените „тартюфовци”. Комедиографът оставя след себе си много драматични произведения, както и някои теоретични разработки. В предисловието си към „Тартюф” той пише: „Театърът има велика изправителна сила... Ние нанасяме на порока тежък удар, изнасяйки го на всеобщ присмех.” В това изказване е събран, мирогледът на великия присмехулник, изобличител и хуманист Жан Батист Поклен - Молиер.
