За ученика / Теми литература 10 клас / Жан Батист Поклен Молиер
ЖАН БАТИСТ ПОКЛЕН-МОЛИЕР
ЛИЦЕМЕРИЕТО - ОСНОВЕН ХУДОЖЕСТВЕН ОБРАЗ В КОМЕДИЯТА „ТАРТЮФ” НА МОЛИЕР
Системата от художествени образи в комедията на Молиер - „Тартюф”, е изградена чрез устойчивото повторение на категориите тип и характер. Всеки образ въплъщава определена нравствена категория, която се възприема негативно или позитивно от ценностната система и художествените критерии на епохата. Характерите на драматургичните персонажи зависят от техния нрав и най-вече от неговите нравствени характеристики. Художествените образи в комедията „Тартюф” са носители на една преобладаваща страст, порок или добродетел. Тартюф се е превърнал в синоним на лицемерието. В петте действия на пиесата той е неизменно един и същ. Никога не сва-ля маската на лицемерието. Дори и в най-драматичния момент, когато проявява претенции за собственост в дома на Оргон, той не се променя. Остава верен на своята лицемерна същност: „Не ще ме разгневят обидните слова - за вечното небе понасям и това.” Движението и промяната, независимо от конфликтните сблъсъци, са неприсъщи за този герой. Доказателство за това е и устойчивата предварителна характеристика на Тартюф преди появата му на сцената. Той участва в действието чрез казаното от другите за него. А то винаги допълва общата представа за лицемера. Самата му поява в трето действие вече изисква поведение на измамник и лицемер. Ако има разминаване между предварителната нагласа на зрителя, респективно на читателя, да се „срещне” със самото лицемерие, и сценичната изява на героя, това противоречи на естетическите принципи за театрално изкуство на Класицистичния XVII век. Драматургичният характер на Тартюф не търпи развитие. Разнообразие има единствено в показването на типа лицемер от различни гледни точки, в зависимост от сценичните му сблъсъци с други действащи лица в комедията. Молиер характеризира Тартюф и въобще „тартюфщината” чрез казаното от неговия герой Клеант:
Набожността у тях с порока дружба прави, те сръчни са и зли, безсъвестни, лукави и погнат ли човек със яростта на бик, прикриват своята мъст под булото на дълг и в злобния си гняв са толкоз по-опасни, че дигат срещу нас оръжия всевластни, че низката им страст, отвред простена веч, размахва върху нас божествен огнен меч.
Набожността е лукавата маска на порока, който Молиеровият герой Клеант определя като прикрито лицемерие. Той изразява мнението за Тартюф на самия комедиограф. (Такива герои в драматургията се наричат резоньори.) В хода на сценичното действие, освен лицемерие, Тартюф разкрива и други свои порочни черти. Готов е най-безсъвестно да излъже и измами всеки около себе си. При всяка негова постъпка се наблюдава характерното разминаване между думи и дела. Святата набожност на лицемера прикрива аморални помисли. Тартюф е разобличен от Дамис при опит да съблазни Елмира - съпругата на Оргон. Но скъпият и „благочестив” гост не се свени да покаже външно, фалшиво разкаяние. То е оръжие за самозащита, а не за нравствено порицание. Двойствената игра между реална порочност и лъжлива почтеност за Тартюф е средство за въздействие върху състрадателната човешка природа на наивно Вярващите в дълбокото покаяние на съгрешилия, който е готов да изкупи вината си. Стига се дотам, че Тартюф от грешник се превръща в невинно оскърбена жертва. Той е оправдан. Целта е постигната, без значение какви средства са използвани. Те могат да бъдат и безнравствени. Поведението на Молиеровия герой не е случайно. Той е представител на йезуитския католически орден. А философията на йезуитите не позволява провал при преследване на поставената цел. Тартюф трябва да измами наивния Оргон, да присвои дома му, като не на последно място е и желанието му да се наслаждава на ласките на съпругата на Оргон. Това са дела „богоугодни” и те не тревожат с безнравствеността си съвестта на Тартюф. Открито и без всякакви угризения героят заявява, че познава добре изкуството, „що съвестта приспива”:
Небето смята грях това и онова, но с него можем ний излезе наглава. При нужда има днес една наука блага, що късите юзди на съвестта разтяга и стореното зло умее да измие с оная чиста цел, що имали сме ние.
В края на творбата лицемерието на Тартюф достига своята кулминация. То ескалира като вътрешна негативна страст на човешката природа и става застрашително за всички останали персонажи в комедията. Лицемерието заплашва не само човешката нравственост, но и живота на хората, тяхната бъдеща съдба. Измамникът Тартюф не се спира пред нищо. От него не може да се очаква благородство на духа или милост. Лицемерието е обществена заплаха за морала и нравите на епохата. То може да бъде наказано единствено от справедливата власт на краля. Такава развръзка има и комедията „Тартюф” на Молиер. Драматургичният финал е израз на своеобразна почит и благодарност от страна на автора към Людовик XIV, оказал помощ и подкрепа на трупата на Молиер в труден творчески момент, но същевременно е и точен художествен еквивалент на ценностните Критерии за нравствена справедливост на времето.
Независимо че образът на Тартюф е своеобразен конфликтен център на драматургичното действие, той не би могъл да изяви типичната си същност без контакта и взаимодействието с другите персонажи в комедията. Със завидно умение за художествен колорит са разкрити женските образи. Те са разнообразни, макар и типизирани при представянето на широк спектър от човешките нрави.
Майката на Оргон, госпожа Пернел, внася мотива за сляпото доверие. Тя вярва във външно показаната благочестивост. Изпълнена е с дълбоко уважение към смирението и святата духовност на Тартюф. Маската на лицемерната набожност за нея е „убедително” доказателство за „истинските” намерения на скъпия гост в дома на сина й. При очертаването на този комедиен сблъсък между нравствения облик на двамата герои - Тартюф и г-жа Пернел - Молиер недвусмислено показва ролята и мястото на духовенството в живота на обикновените хора. Вярата в нравствени добродетели е необходима в кризисни моменти на духа. Госпожа Пернел е истински благочестив и свят човек, а не измамникът Тартюф. Нейната вяра в добродетелността е наивна и смешна. Съпоставена с безнравствеността на „божия” човек, изглежда непростима глу-пост. Но самото присъствие на Молиеровата героиня в сюжетната интрига като въплъщение на идеалната, абсолютна вяра в святата духовност, вече доказва нравствената деформация на духовенството като обществена прослойка. Госпожа Пернел влиза в неосъзнат от самата нея нравствен контраст с аморалността на Тартюф. Защитавайки го, тя всъщност насочва вниманието на читател и зрител към нови страни от двуликата „святост” на „божия човек”. Със своето лековерие към мнимата благочестивост на натрапника и лицемера Тартюф майката на Оргон доказва, че наивността на нейния син не е случайна. Създава се впечатление, че сляпата вяра в непогрешимостта на духовенството като привилегировано съсловие през XVII век във Франция е опасно обществено явление. За това говори и почти еднаквото поведение на майка и син - г-жа Пернел и Оргон. И двамата остават разочаровани в края на пиесата от своя уважаван и почитан гост. Молиер разкрива две разновидности в художественото проявление на човешката наивност и доверчивост, стигащи до глупост. Образите на г-жа Пернел и Оргон са не само комични, но и будят В определени моменти съжаление. Молиер успява да разкрие от нов творчески ракурс измамното лице на лицемерието, ко-ето е нравствен порок за обществения живот.
