Ренесансът е епоха на освободените духовни стойности. Човекът от подобие на божественото става духовна проекция на Бога и то в пространството на земното и телесното, а не в отвъдното, в измисления и илюзорен рай.
Вярата - като библейска категория - също променя посоката и целта на духовните си внушения. Човекът вече вярва в себе си и в своите възможности. Той е същност и смисъл на вярата. Той е самата вяра. Всичко започва и свършва с човека. Животът има цел, епохата - съдържание, а духовността - свой субективен носител - свободната, разкрепостена човешка личност.
Ражда се индивидуалността - мислещият човек, реформиращ съзнанието на бездуховната тълпа. Масата, средновековната общност има свой водач, свой светилник, който внушава идеята за независимост на мисъл, поведение и действие.
Ренесансовият, независимо мислещ човек се превръща в творец на собствения си живот и съдба, но и същност, духовно битие на новите идеи на времето и епохата. Чрез свободната си мисъл намира опорна точка, за да реформира света и обществото. Той открива светлината в себе си като духовно и интелектуално следствие от свободата на собствената си мисъл. Разбира, че словото наистина е светлина, материализирала духовните полети на мисълта, но светлина, носена от самия човек, а не от Бога.
Тоест, светлината на мисълта е в словото, а словото идва от човека. Човекът е словото. Човекът е светлина.
Така се появява голямата ренесансова идея за човека, определила духовния облик на най-светлата епоха в културното развитие на човечеството със знака на хуманизма, със стойностите на човешкото, което извлечено от латинското питапиз (човешко) и питапиаз (човечност) предопределя бъдещото развитие на научното дирене.
Появява се светско мислене, светска наука, т. нар, на латински Humana която противопоставя ценностната си система на църковната схоластика.
Светското се отделя от църковно-духовното. Това е процесът на секуларизация, който се осъществява през Ренесанса.
Светското, духовно знание на човека ражда отново неговото достойнство, въплътено в художественото слово на творците от епохата.
През 1487 година Пико дела Мирандола пише в „Слово за човешкото достойнство”:
Непритесняван от никакви предели, ти ще определиш своя образ по свое решение. Аз те поставям в центъра на света, за да ти бъде по-удобно оттам да наблюдаваш всичко съществуващо. Не те създадох нито небесен, нито земен, нито смъртен, нито безсмъртен, за да можеш ти сам, свободен и славен майстор, да оформиш своя образ, както сам предпочетеш.
Принципите на духовното битие се изместват от теоцентризъм към антропоцентризъм.
Отделният човек намира своята духовна сила, свобода и достойнство. Словото отразява индивидуалната същност на мисловната човешка вселена. Но не само отделният човек, но и отделните народи търсят духовните параметри на своята свобода и независимост. Намират ги във формирането на националните езици. Създадени са нациите, които отстояват независимостта на духовните си територии с текстове, написани на литературен език.
Простонародните езици се превръщат в литературни. Появяват се национални литературни текстове на италиански, английски, испански, френски, немски, които изместват латинския език и отнемат универсалната му роля за общуване и контакт през Средновековието.
Началото на Ренесанса е в Италия през XIV век, а в Западна Европа - през XVI. Възражда се голямата творческа мощ на човека и неговото мислене. Разширяват се личностните му духовни граници. Той е един микрокосмос, образ на вселената, малък универсум, в който се оглеждат светът и природата.
Ренесансовата ценностна система възражда единното творческо начало на противоречията. Контрастът и противопоставянето стават творчески и духовен двигател на епохата.
В човека и човешкото съзнание се оглежда духът на времето. В него се срещат материалното и духовното, святото и греховното, началото и краят. В безкрая на духовния му хоризонт прозира трагиката на необозримото знание. Човекът се изпълва с тъга. Хуманизмът става трагичен.
Появява се трагедията на голямата ренесансова мисъл, открила себе си в пространството на трагично ненужната свобода. И мъдростта става излишна, „Дон Кихот” на Сервантес - безумно ненужен, а Шекспировият „Хамлет”, трагически раздвоен между двата бряга на „разглобеното” време, намира сили да защити човека и човешкото в себе си. Хамлет остава верен на хуманистичния идеал за ренесансов човек. В един от монолозите си той изповядва:
Човек! Какво великолепно творение е той! Колко благороден е с разума си; колко безкрайно богат на способности, изрази, движения; колко изумително съвършен в действията си; колко приличен на ангел в своята прозорливост; колко подобен на Бог! Върховна красота на света! Венец на всички живи твари! (II, 2)
Личността и времето влизат в двубой за човека и човешкото. Ренесансовият идеал е в криза. Възниква трагическият хуманизъм. Негови представители са Сервантес в Испания, Шекспир в Англия, Рембранд в живописното изобразително начало на холандската школа, в известен смисъл Микеланджело и Леонардо да Винчи в Италия, но през късния им творчески период.
Човекът сам открива предела на духовния си порив к трагично себетърсене на свободата. Той е сам в пространството на ненужната за другите свобода. Душата му е „гола” и трагична. Крал Лир от едноименната трагедия на Шекспир възкликва:
О, бедни голи люде по света, където и да сте, във тази буря, нещастни, как с глави незащитени, с тела, изнемощели от глада във дрипели на дупки и прозорци, ще се опазите от нея? Да, за вас преди съм мислил твърде малко! Богатство, туй е цяр за теб: изпитай това, което Четниците чувстват, за да откъснеш след това за тях излишъка си и с това направиш небето не дотам несправедливо! (II, 4)
Трагическата ненужност на мъдростта в епохата на късния Ренесанс (от края на XVI - началото на XVII век) намира своето творческо продължение в темата за „излишния човек” на руската класическа литература през XIX век, която формира хуманистичната струя за развитие и на българската литература през Възраждането.
Всяка епоха има своя разцвет и своя духовен кризис. Но първата след Античността, която ражда отново желанието за полет на човешката мисъл към обетованата земя на свободата, е епохата на Западноевропейския ренесанс. Тя оставя дълбока диря в развитието на човешката култура и цивилизация, показвайки пътя към хармонията и кра-сотата в самия човек.
