За ученика / Теми литература 10 клас / Ренесанс


 

РЕНЕСАНС

УИЛЯМ ШЕКСПИР - ГЕНИЯТ НА РЕНЕСАНСА

 

До XIV век в Англия не съществува единна национална култура, включително и общ език. Завоевателите нормани донасят френския език и култура, покорените сакси и брити все още пазят оригиналните си език и бит, постоянните експедиции на английските крале в Европа (повече от половин Франция е била английско владение през XII и ХIV-ХV век) служат като своеобразен мост между островната и континенталните култури. Към средата на същия този XIV век започва да се оформя единен национален език (писмен и устен), в основата на който е лондонският диалект. През този период английската литература е разделена на две социални групи - аристократично-средновековна (рицарска поезия, романи, балади) и народна (баладите за Робин Худ, песни и легенди). Пръв автор, създал произведенията си на писмен английски език, е Джефри Чосър. Неговите „Кентърбърийски разкази” са гордост за английската литература със своето зряло наблюдение върху света и човека, с оригиналния метод на изложение, със сливането в едно на народностното и аристократичното начало. По форма и идея те могат да бъдат сравнени единствено с „Декамерон”, но, разбира се, са напълно личностно, оригинално явление на една самобитна култура.
Разцвет на английската литература настъпва по времето на Тюдорите. Периодът от XIV до края на XV век (коронясването на Хенри VII в 1485 г.) се характеризира с динамика на политическия живот, преврати и контрапреврати, заемания на престола от самозванци, междуродови граждански войни („Войната между Бялата и Червената роза”). На престола се изреждат крале, много от които ще заемат достойно място в Шекспировите „Хроники” - Едуард II, Едуард III, Ричард II, Ричард III. Борбата за власт е кървава и безогледна - в нея падат невинни жертви: жени, деца, просто мирни жители на Англия. И така, до възцаряването на първия Тюдор - Хенри VII. Възраждането (Ренесансът) в Англия хронологически съвпада с царуването на тази династия - до 1603 г. (смъртта на кралица Елизабет I). В този период творят изключително талантливи поети и писатели, драматурзи, и публицисти като Томас Мор, измислил думата „утопия” и нарекъл така слънчевата си мечта за свят на равенство и красота, Френсис Бейкън с неговите оригинални есета „Опити”, Едмунд Спенсър - нежен лирик, баладист, преводач, автор на поемата „Кралицата на феите”, Джон Лили - създател на романа „Евфуес”, гениалният Кристофър Марлоу - поет, драматург, пръв преработил легендата за доктор Фауст в сценичен вид, за съжаление убит на 29 години, великият комедиограф Бен Джонсън („Волпоне”).
Векът на Тюдорите е и период на разцвет на народните изкуства, най-популярно от които е театърът. Още при Хенри XIII в двора се поставят пиеси - оригинални или преводни, правят се карнавали с разиграване на определени сюжети, а в самия Лондон върху временни сцени играят театрални трупи, веселящи множеството. В този град пристига през 1587 г. младият потомък на заможния стратфордски род Шекспир - Уилям.

Шекспир живее и твори преди 400 години, но за него знаем много по-малко, отколкото за автори от XII или XIII век. Цели периоди от живота му са покрити с мрак, а някои от творбите му и до днес са оспорвани от шекспироведи. Роден е през1564 г., като има всички възможности за развитие, които може да получи едно момче от буржоазен произход (даже от 1568 г. баща му е кмет на града). Малко са документите, подписани или написани от него, които са стигнали до нас. Една от причините се крие в големия лондонски пожар от 1666 г., който унищожава града, включително и архивите. Това, обаче, дава повод на ред изследователи да развиват какви ли не тези за авторството на драмите му. Кой ли не е бил смятан за техен създател - граф Ретланд, лорд Съри, Марлоу (който се бил укрил след симулираната си смърт?!), дори кралица Елизабет. Доказателствата се черпят от голи умозаключения, без да се използва здравият разум. А той говори: ако Шекспир не е бил автор на пиесите си, как е било укрито това? Нито ред никъде и от никого не се твърди, че драматургът е самозванец и параван за друг! Нито един съвременник дори не намеква за възможна игра. И буржоа, и благородници са писали драми, понасяли са слава или хули, оставили са творчеството си на английската култура. Но Шекспир, както и Омир, е примамлив като явление, като оригиналност, като гениалност и кой ли не от дребнавите завистници, каквито има във всички времена и народи, не се стреми да срине славата му. Но, безуспешно!

През 1593 г. Шекспир посвещава на покровителя си граф Саутхямптьн две поеми - „Венера и Адонис” и „Обезчестената Лукреция”, а по-късно и сборника със сонети, които привличат вниманието на ренесансовото общество към младия провинциалист. Силата му обаче се оказва в театъра. Той познава античната и съвременната европейска литература, запознат е и с историята на отделните държави на континента, но най го привлича родната история - изпълнена с кръв и войни, с жестокост и прояви на хуманизъм. Така Шекспир създава своите „Хроники” - отделни драматургични произведения от близката и по-далечната история - „Ричард III” (1592 г.), „Ричард II” (1595 г.), „Хенри IV” (в две части -1597 г.), „Хенри V” (1599 г.). Тези седем на брой пиеси се появяват в десетилетието след войната между Испания и Англия, завършила с разгрома на „Великата армада" - Гигантската флота, която испанският крал изпраща с цел да покори гордата островна страна. В тях са показани различни типове на владетели и лордове, различни мотиви ги движат в живота и властта, мрачни и тъжни са събитията, но едно е общото - любовта към родината, към гордата Англия, към народа и издигнатите от него владетели.

           Главата си не ще преклони
           Британия пред враг...
           Не може нищо нас уплаши
           дорде на стража вярност бди.
                                 („Крал Джон”)

В тези хроники Шекспир изпъква като психолог, сърцевед, моралист. Той търси не само явлението, историческия факт, а и обосновката му, човешката страна на живота. Сюжетите гениалният творец заимства от историческите хроники и животоописания. От известната по него време хроника на Холинщед, драматургът заема историята на Ричард III - властолюбив, със силен дух владетел, знаещ мястото си в живота и постигнал го без скрупули, без жал дори към най-близките си. Ричард е брат на крал Едуард IV, по пътя му към престола има още трима претенденти - братовите му синове и другият му брат-херцог Джордж Кларънс. Ричард убеждава краля, че Кларънс е враг, предизвиква смъртта му и се устремява към брак с вдовицата му -лейди Ана. Грозният,-куц херцог самоуверено завладява сърцето на красавицата, пред ковчега на мъртвия изтръгва брачна клетва от нея. Умира кралят, по заповед на Ричард са убити синовете му, подготвя се изборът му за крал. Гордият пре-тендент става любезен, услужлив, дори демонстративно отказва престола. Един от роднините на краля, лорд Ричмънд, слиза на английския бряг с войска. Разбрал, че идва неминуемата гибел, Ричард се хвърля в битката така, както е живял - гордо, безмилостно, не желаещ никому да се покори. И загива, изплащайки своите многобройни грехове. Разбира се, историята невинаги е справедлива. Зад името Ричмънд се крие крал Хенри VII - дядо на Елизабет I. Явно, по нечия поръчка, Ричард е представен така грозен (а физически той е бил нормален, дори красив младеж), властолюбив, жестокосърдечен. Но все пак, гениалното перо на Шекспир създава не'исторически вярната, а човешки вероятната фигура на жестокия тиран, на заслепения от властта и възможностите й, презрял човешкия морал себелюбец. Защото Ричард търси оправдание на злодействата си:

Уродлив съм бил! Ето затова...
злодей реших да бъда. Обявих аз
война на празните утехи...

Като психолог, Шекспир рисува един образ на възможен, дори исторически правдоподобен владетел, напълно в духа на Макиавели. Ричард е добър владетел, познава сложностите на управлението, умее да заблуждава и води тълпата след себе си, като при това добре познава положението. И най-важното - не лъже сам себе си, не се идеализира, не вярва в собственото си величие. Като крал, Ричард е изпълнен с обаяние и привлекателност. Носител е на типичното царско въздействие - до определена граница, само като идол, а не като близък някому човек. Не може да се отрекат и други негови качества-храброст, оптимизъм, умение да постига поставената цел, дори саможертвеност - в името на самия себе си, разбира се. Той е циничен („Страхът от съвестта е празна приказка за страхливци!”), но самотен, от никого не разбран и като владетел, и като личност.

Такива са и героите от другите хроники - земни, реалистични, отговарящи на епохата и изискванията й (буйните барони от „Хенри IV” или „Хенри VI”, убийците от „Ричард III”). Блестящ като образ, сред редиците на суровите воини и безогледните владетели, е фалстаф („Хенри IV”), който по-късно е изведен на сцената и във „Веселите уиндзорки”. фалстаф е рицар, благородник, но и различаващ се от своята класа. Той е веселяк, носител на ведро остроумие, без предразсъдъци, без религиозните ограничения на епохата, фалстаф е истински безпътник, търсещ лекото и интересното в живота, нетърпящ труда или философията на разума. Той е своеобразен преход към комичните образи на Шекспир. Неговите комедии са създадени през периода 1595-1600 година. Сред тях най-известни са „Сън в лятна нощ”, „Венецианският търговец”, „Както ви харесва”, „Много шум за нищо”, „Укротяване на опърничавата”, „Дванадесета нощ”. Това са жизнерадостни и живописни отражения на веселия живот в един измислен свят с реалистични герои, наситени с много оптимизъм и лиризъм. В една от най-ранните си комедии - „Безплодните усилия на любовта” - авторът разказва за неуспешния опит на Наварския крал и подчинените му да се отдадат само на философски размисли, да се откъснат от реалния свят. Разбира се, появата на младата френска принцеса и дамите й разрушава този опит. Шекспир осмива опитите да се откъсне мисълта от реалността, да се сложи разделителна черта между живота и философията. Повече сатиричност носи в себе си „Венецианският търговец”, чийто герой Шейлок се е превърнал в символ на скъперничеството и безскрупулността. С много смях е наситена комедията „Укротяване на опърничавата” - веселата история за младата Катарина и желанието й да остане свободна, никому неподчинена. Разбира се, това желание замира, когато тя среща истинския мъж, човекът, успял да я покори във всяко отношение. Много романтика блика и от другите Шекспирови комедии, които и днес са поставяни и играни с успех по световните сцени.

В тези комедии значителна роля играят шутовете и слугите. Те са изразители на авторовото отношение към света, носители на ведрия смях, на доброто, на чисто човешкото в отношенията между хората. Слугите и шутовете са своеобразно развити герои - силни духом, неуниващи, успяващи да победят всеки враг, да вдъхнат увереност в господарите си, да изкажат техните скрити мисли, да помогнат в трудния житейски момент. Това са образи, познати от италианската „комедия дел арте”, но оригинално обрисувани, с психологически обосновани и художествено обогатени характери. Дори в трагедията „Крал Лир” присъствието на такъв персонаж не е излишно, той носи в себе си не само веселбата, а и вярата в човека, вярата в предаността към определена идея или личност. Под маската на шегата тези шутове и слуги често изказват дълбоки философски мисли за света и хората, за историята и правдата, за хуманността и красотата.

Още една особеност в Шекспировите комедии е наличието на „фатум", на съдбата. Нейната роля е огромна, понякога дори невероятна. Героите се срещат случайно, случайно научават тайни, случайно попадат на необходимото място в необходимия момент. Особено ярко това прозира в „Сън в лятна нощ” и „Дванадесета нощ”. Но това не е фатализъм, нито непреодолима намеса на божествени сили. Това е вяра в доброто, в щастливия случай, в съпътстващия хората успех.

Най-запаметяващите се, най-силните психологически и художествени произведения Шекспир сътворява през своя, така наречен, втори период -1601 до 1608 г. В тях великият бард поставя и разрешава големите проблеми на живота и битието изобщо, като при това в тях се чувства определен песимизъм. Може би творецът, умъдрял .от годините, е станал по-голям реалист и в творчеството си, може би това е плод на настъпващата нова ера в английската история - царуването на крал Джейкъб (Яков). Почти всяка година Шекспир създава нова трагедия - „Хамлет” (1601 г,), „Отело” (1604 г.), „Крал Лир” (1605 г.), „Макбет” (1605 г.), „Антоний и Клеопатра" (1606 г.), „Кориолан" (1607 г.), „Тимон Атински” (1608 г.).

В тези свои трагедии гениалният драмописец вижда света като сблъсък на желания и възможности, на страсти и реалност, на мечти и действителност. Неговият трагизъм е резултат от класическия сблъсък между хуманизма (идеи, намерения, желания, търсения) и реалността (средновековие, подлост, коварство, мракобесие). Съдбата на всеки герой е плод на взаимодействието между характера му, личността, морала и обкръжаващата го среда. Шекспир следва пътя на логиката и затова резултатът от тоя сблъсък е винаги фатален за идеалиста, търсача на новото в човешките взаимоотношения. Най-добрите, надарените, прямите и честните герои неминуемо гинат в тая атмосфера. Остават победители тези, които са успели да овладеят механизмите на времето и са опознали душите на съвременниците си. Сред тях са симпатични на зрителя герои като Фортинбрас и Хорацио, Касио и отец Лоренцо, но не те са носители на авторовата правда, на човешкия пламенен дух. Други от Шекспировите герои - умни, целенасочени, борбени - са овладени от злото леко, безпрепятствено и, понесени от вълните на очакваното щастие, гинат, смазани от непосилния товар. Макбет - типичен пример за такъв устремен човек, вижда себе си като възможен владетел, сърди се на съдбата, че не е получил от нея това, което според него заслужава и сам се заема да поправи „грешката” й. Нарушил клетвата си, престъпил писаните и неписани човешки закони, той логично губи битката с реалността - просто, защото си е поставил непосилна цел. Огромна роля в неговото престъпление играе жена му. Името на лейди Макбет се е превърнало в нарицателно за коварна жена, подтикваща към злодейства своя любим, разпалваща в душата му непосилни амбиции и страсти. За нея кралската титла на мъжа й е само стъпало към собственото й коронясване, а самият Макбет не усеща, че се превръща в инструмент на съпругата си. Полудяла, лейди Макбет не разбира истината, остава да живее в измисления си свят и като че ли авторът със сатиричен присмех казва: „А досегашните й деяния не бяха ли лудост? ” Най-трагичното в тая пиеса е моралната и физическата гибел на един безспорно талантлив воин, храбър васал, умен управник, в резултат на големи амбиции и неподплатена гордост.

Катастрофическото начало в Шекспировите пиеси е резултат на особеното светоусещане в ренесансовата личност. Старият феодален свят, с типичните си закони за силната личност, за безскрупулната борба, за „целта, оправдаваща средствата", все още не е отстъпил властта си в умовете на хората. Новото време обаче не носи само хуманизма в себе си. Новите личности се оказват хора като „вечните победители” Фортинбрас и Хорацио. В трагедията „Хамлет” има още двама герои, носители на приспособленството, на погазването наличността пред нуждата. Това са Розенкранц и Гилденщерн, чиято гибел е резултат от коварството на самия Хамлет. Разбрал, че бившите му приятели са го предали, той без угризение на съвестта ги изпраща на смърт, не разбирайки, че не те са виновни за поведението си, а епохата, жестоките й закони. Розенкранц и Гилденщерн биха били верни служители на крал Хамлет, но те_живеят с настоящето и затова са верни на крал Клавдий. Тях не ги измъчват проблемите кой и в какво е виновен, какво трябва да се направи. Те живеят според изискванията на средата си и успешно плуват по течението. Гибелта им е просто случайност. При други обстоятелства те успешно биха изпълнили задачата, поставена им от Клавдий и биха живели, убедени в правотата на действията си, просто защото са останали верни на природата на средновековния човек. Така, както оцелелият Хорацио е убеден, че неговият приятел е загинал невинен, страда по него, но продължава да живее и със сигурност ще бъде верен дворянин на новия господар.

Загиват и героите от трагедията „Ромео и Жулиета”, но тяхната смърт е своеобразна победа над страстите, довели две семейства до война, до гибел и разруха. Страстта, която покорява двамата млади, пламва мигновено - типично за Шекспировите драми, но и типично за времето, когато се живее бързо и фаталистично. Пръстът на съдбата ги е посочил, фатализмът ги е обрекъл. В атмосферата на кръв и отмъщение няма място за лично щастие. В момент, когато се вижда пролука в тая съдбовна завеса, пламтящите от страсти Тибалт и Меркуцио предизвикват нов сблъсък. Млади хора, те търсят своето място в живота, а в типичната средновековна среда мястото и начинът за самоутвърждаване са два - чрез войната или чрез парите. Младежите не носят в себе си духа на Шейлок, те са благородни по нрав, пламенни по характер и, ако не могат да намерят начин за изява, го предизвикват. Малко са хората от новото време, които подобно на Хамлет търсят възможност за изява в света на духа. Действието, страстта, видяната от всички проява са полето на тяхната чест. Затова е и така искрена скръбта на княза над телата на двамата, затова и отец Лоренцо се наема да им помогне. Те виждат в Ромео и Жулиета нови хора, улегналите им души разбират, че невинаги действието е по-полезно пред мисълта. И, ако образът на Хамлет е спорен, ако много изследователи виждат в него един говорещ, но статичен герой, то е, защото и нашите съвременници трудно оценяват мъдростта на търсача, на хуманиста, на човека. С гибелта си и Хамлет, и Ро-мео, показват, че могат да действат, че също владеят средствата на епохата си, но резултатът от това е трагичен - гинат млади хора, с тях загива и определена идея. Коварният Клавдий е умен владетел, той вижда-* Хамлет само философа, а не отмъстителя. И се излъгва. Тибалт вижда в Ромео само врага, младата издънка на противниковия род и загива. Защото доброто също има сили да се бори, но не там е същността му. Неговата победа е след войната. Затова и Фортинбрас с почит се свежда над падналия Хамлет - той добре разбира, че няма тия духовни сили като загиналия, не притежава и неговия стоицизъм, неговия хуманизъм. Такава е гибелта и на крал Лир - той умира, умиротворен, проникнат от любов към хората, от разбиране към света. Превърнал се от величествен владетел в „бедно, голо, двуного животно”, той става носител на нов морал, на нов светоглед. Упоен от все-могъществото си, кралят се разпорежда с живота на народа си и със страната си като с лична собственост. Той изисква от всички, дори от дъщерите си, сляпо покорство и подчине-ние. Нежелаещ да вникне в чувствата на дъщеря си Корделия, която единствена от трите е правдива и естествена, той вярва на лицемерните й сестри. Претърпял жестоко житейско и държавническо крушение, той проглежда, става нов човек. Неговата нова вяра контрастира на епохата, в която: „любовта охладнява, дружбата загива, братята се изправят един срещу друг, в градовете и селата царуват раздорите, в дворците - измяната, и късат се възлите между родители и деца”. Не издържа на този свят и огромната любов, пламнала между Дездемона и мавъра Отело. Деца на различни народи, носители на различен мироглед, те намират в другия това, което им липсва. Но не съумяват да го запазят, да го възприемат като свое. Страстният мавър вярва в своята любима, но тази негова вяра започва да гасне под напора на разпалваната от Яго ревност. Отело не може да вярва постоянно, без доказателства. Дездемона не разбира пък защо трябва постоянно да доказва невинността си, своята вярност, своята любов. Дете на природата, Отело не познава коварството на цивилизования свят. За него думите носят истина, независимо от кого са казани, фактите са необорими, независимо каква е целта им и кой ги е поднесъл. Трагедията на Дездемона е личностна - тя умира, без да разбере защо, без да преживее неверието на съпруга си. Трагедията на Отело е трагедия на епохата - той остава жив и разбира какво престъпление е извършил под напора на внушени от друг чувства. Това пречупва гордата му душа, това го изпълва с омраза към целия свят. Защото той е дошъл в този свят с открита душа, верен е на хората, подали му ръка, честно е изпълнявал дълга си, а става жертва на лични амбиции, завист и омраза. Яго е типичен носител на злото в Шекспировите трагедии. Той има две житейски правила. Първото - „пълна с пари кесия". И второто - твърдението му, че може на всичко да се придаде всякакъв вид и, че ценността на нещата зависи от гледната точка. Това е типичен нихилист, циник и духовен и престъпник, който става и нарушител на закона - неписания, моралния закон. Своеобразна група образуват т. нар. „римски трагедии”. Те също носят в себе си куп проблеми на новото време, макар действието им условно да се развива в античността. Близки са по форма до „хрониките”, а по дух - до трагедиите от втория период на Шекспир. В „Юлий Цезар” отново сблъсъкът е между романтичността на човека и безскрупулността на времето му. Брут е носител на типични ренесансови ка-чества - открит, прям, честен, търсещ доброто за народа си, противопоставящ се на диктатурата и узурпацията от страна на Цезар. Юлий Цезар е обрисуван в стила на Плутарх - тиран, потисник, лишен от обаяние и величие, но силен като личност, умеещ дори своите пороци да превърне в качества и да се възползва от тях. Цезар покорява римляните, те не желаят да възприемат революционните думи и призиви на Брут. Борецът срещу тиранията желае да „убие духа на Цезар”, но успява да убие само човека Цезар. Духът му остава да живее в последователите му, във взаимоотношенията на римските властници. Дори съучастникът на Брут - Касий е меркантилна, духовно прогнила личност. А непобедимият дух на Цезар се появява преди битката при Филипа, вселява се в душата на Октавиан и продължава победното си шествие. Антагонистичен образ на Брут се явява Антоний - умен, смел, красно-речив, демагог и водач, той повежда след себе си римляните (особено показателна е сцената на римския форум). Интересна е трактовката на образа на тълпата. Тя не е градивна сила, а само разрушителна, леко водена от самозвани лидери, успешно лъгана, докрай използвана и изоставена. Ето - в „Юлий Цезар" тълпата прославя Брут, готви му триумф, а след речта на Антоний се решава да запали дома му; хвали и възпява Цезар, а след смъртта му го обявява за тиранин. В „Антоний и Клеопатра” тълпата почти отсъства - трагедията е камерна, трагедия на двама влюбени, желаещи и да властват заедно, и да живеят щастливо далеч от земните грижи. Това раздвоение между властолюбието и индивидуализма разкъсва не само душите им, то им пречи да изберат пътя си, да се борят, да защитят собственото „аз”. Самодоволният, амбициозен Октавиан е човекът, който побеждава, защото знае какво иска, как да го постигне и без скрупули върви по избрания път.

Изключително интересни са образите на героите в Шекспировите трагедии и комедии. Те са изградени плътно, с психологическа аргументация на поведението и развитието им, не са застинали във времето, а търсят своето място, колоритни са като характери, не оставят безразлични читатели и зрители.

Творчеството на Шекспир е връх на хуманизма, носител на чисто човешките идеи на Ренесанса, на философското мислене и възгледи на хората от този период. Писателят разкрива същността на реалистични и необикновени характери, причините и следствията на постъпките им, представя картината на света широко и обективно. Шекспир не поучава, а показва, не морализира, а оставя читателите да направят моралния си избор. Затова и неговите драми са така богати на идеи и виждания, бездънна съкровищница на световната мисъл. Това е мащабно творчество - действието в драмите се развива по целия познат на средновековния човек свят, притежава изключителна широта на интересите и размах на фантазията, която си остава земна и реалистична. Защото това фантастично богатство се базира на реалистични герои и ситуации, липсва измислицата и забавлението заради самото забавление. Шекспир е реалист - такова е неговото отношение към явленията на света. Той не само ги отразява обективно, но се и стреми субективно да поведе читателя по сложните пътища на философията, да развие земното в духовното, да потърси обосновка на думите на героите си, да защити постъпките им. Героите им не са носители на определени черти, изразители на определен начин на живот, а многостранни личности, развиващи се, борещи се, побеждаващи или губещи, но никога илюстративни и инертни. Езиково те са различни - по един начин говори кралят, по друг се изразяват слугите, по трети - благородната дама. В различен стил са създадени и различните сцени - лирическите, драматическите, комичните и т. н. Шекспир търси и намира точните думи, ярките определения, образните изяснявания и аргументации, философските размисли. Този негов стил е дълбок, правдив и реалистичен. Затова и драматургът от Стратфорд става учител на всички поколения от XVII век насам, недостигнат връх в световната литература. И още векове наред на сцената ще размишляват и ще се борят, ще обичат и ще мразят, ще търсят и ще намират истината неповторимите герои на гениалния изразител на Ренесанса -Уилям Шекспир.