За ученика / Теми литература 10 клас / Ренесанс
РЕНЕСАНС
ТРАДИЦИЯ И НОВАТОРСТВО В РЕНЕСАНСОВАТА ЛИТЕРАТУРА
Началото на така нареченото Средновековие, в същото време и начало на съвременното изкуство, е през IV-V век след новата ера, богато на историческата сцена - в Европа, излизат придошлите от изток варварски племена. Това са нови за старата антична цивилизация народи, със свои обичаи, нрави, възгледи за света и живота, със своя религия. Върху останките на рухналата велика Римска империя - един законен и традиционен последовател на гръцката култура, възникват нови общества, водени от нова идеология. Тази идеология се основава на вярата в един бог - милосърден, прощаващ, търсещ доброто у хората, но и далечен в идеалното си съвършенство от обикновените човешки, земни грижи. Старите богове - много и различни, близки до реалната личност със своите проблеми, кавги, любовни интриги, чисто човешки характери, отстъпват, макар и трудно, мястото си във вярата, а значи и в изкуството. Богът-господар Зевс (Юпитер), обграден с многобройно семейство, разпределил властта над земята, морето, реките, планините между близките си, награждаващ и най-вече наказващ, изчезва в мрака на историята и на негово място идва друг бог -бог на бедните и унизените, обещаващ небесна награда за земните страдания. Ето какво Казва Христос в своята проповед от планината: „Блажени са нищите, защото тяхно е царството небесно, блажени са гладните сега, защото ще бъдат нахранени... горко Вам, богати! Защото Вие вече сте по-лучили утехата си. Горко Вам, които сега сте преситени! Защото ще огладнеете...” Чисто реалистичните награди (храна, спокойствие, мир) скоро се превръщат в духовни (достигане до познанието на бога, до идеала). Постепенно мястото на бога-господар е отново заето. Служителите на добрия бог, на Христос, превръщат вярата в закостеняла система, чисто земна, обещаваща добро, но в бъдещето, след смъртта.
Така се премества и центърът на изкуството в античността това е бил човекът - с неговите грижи и радости, с неговите проблеми и стремежи. Този човек е личност, изградена на основата на вековните търсения, силен духовно, дори когато неговите цели не са благородни. Егоистичните пориви на Ахил оставят ахейската войска отслабена срещу троянците, егоцентризмът на Креон, виждащ само и единствено себе си като управник и законодател, довежда до ред трагедии в семейството и града (дори един бог като всесилния Зевс е личностно обременен и желае унищожаването на човешкия род просто така - за да демонстрира силата си). Креон се изправя и срещу боговете, сражава се дори когато е сигурен, че не ще може да победи, но не желае да се подчини, да изгуби себеуважението си. Трагедията на държавника Креон е в изпреварването на времето. Той умело управлява, налага волята си, поставя всичко в подчинение на силната държава, на силната власт, въвежда ред в разбунения град Тива и губи всичко това, защото младата девойка Антигона се изправя насреща му, опирайки се на старите, неписаните закони, законите, които поставят личността над обществото. В Средновековието такова нещо не би се случило. Хамлет, благородният принц, философът, хуманистът, романтикът, е безкрайно по-лош управник от жестокия тиранин Клавдий, от братоубиеца и клетвопрестъпника, просто защото времето изисква сила на властта, а не сила на емоциите. Орест, благородният отмъстител за убития баща, постъпва по различен начин от събрата си по съдба. Неговата история се разиграва почти двадесет века преди трагедията на Хамлет. Агамемнон, царят на царете, предводителят при Троя, е подло убит от жена си и нейния любовник. Орест се изправя срещу боговете и убива майка си. Преследван от злите Еринии, богини на отмъщението, той търси съд при боговете. И те го опрощават. Орест действа като типичен античен човек - взема решение и го привежда в изпълнение. Хамлет размишлява за човека и бремето, за чувствата и справедливостта. Орест побеждава, защото е просто по-силен, а и по-коварен от убийците на баща си. Хамлет губи, защото убиецът е по-решителен, „по-средновековен”.
А между тия два литературни образа, носители на идеите и философията на две близки, свързани с традицията и хуманизма епохи, лежат цели векове, времето на Средновековието. Основен герой в средновековната литература е отново човекът (той никога не е спирал да бъде герой!), но човек с различен от античността характер, с различна ценностна система. Това е вярващият човек, търсачът на божиите истини, стремящ се да се отдалечи от земното, принизяващото го, според религиозните възгледи. Разбира се, едновременно с религиозно-битовите произведения в Западна Европа по това време се създават и ред творби, посветени на реалността, отразяващи действителните проблеми на обикновените хора. От сливането на тези два типа литература се е получила логически стройна и естетически елегантна сплав, наречена нова литература - литература на Ренесанса.
Промените в духовния смисъл на творбите започват още в началото на християнизацията на Европа. В малко по-късно създаденото евангелие на Матея цитираният по-горе текст е променен - „нищите” стават „нищи духом”, „гладуващите и жадуващите” - „гладуващи и жадуващи за правда” - т. е. измества се контекстът от материалното, реалното, актуалното в момента към духовното, верското, евентуалното. В този ранен период на християнството се поставя началото на схоластичната философия, която не търси смисъла на живота, а обяснява само съществуващото в момента, обосновава го от гледна точка на религията. Това поставя определени пречки пред-фантазията на човека и той търси своеобразни пътища за преодоляването им. Типичен пример са житията на светците, в които героите побеждават иреални сили - дявола, зли духове, чудовища, а доста от описанията на света, на далечните народи и страни са изпълнени с чисто митологични образи, носители на традиционните антични качества и пороци.
Пример за това са и легендите, преобразувани в жития, за благочестивите подвизи на ред носители на божието слово, мисионери сред далечни народи (свети Колумбан, свети Герман, свети Алексий). Съвременните учени с изненада откриват в описанията на странните земи, посетени от свети Колумбан, черти на Ирландия, Исландия, Америка. Носител на новата религия, на божието слово, той успешно побеждава и чисто земни стихии - морските бури, ледовете, студа и дъжда, с малка лодка се отправя на все по-далечни плавания в безбрежния океан. Ред видения присъстват в тези жития. Свети Патрик, например, отправя молба към бога да извърши чудо и да покаже силата си на злия Крал. Изведнъж земята се разтваря и зейва огромна порта. Само един храбър рицар се осмелява да проникне в черните недра и да види страданията на грешниците в ада. живо, поразяващо са описани фантастичните сцени от ада. Това е всъщност компилация и разбиващо повтаряне на античните разкази за подземния свят („Одисея”, „Енеида”, митологията). Променени са само някои елементи - не Аид (Плутон) царува там, а Сатаната (Дяволът, Мефистофел, Велзевул). Историците и литераторите отдавна са проследили етимологията на анзелските и демонските имена и са доказали древния им произход (Велзевул по форма на Ваал или Баал Амон), което е още един аргумент от непрекъснатостта в развитието на европейската литература. Религиозните вярвания и канони са променили и някои от най-древните легенди и хроники. Появилата се през Средновековието биография на Александър Македонски е леко перифразирана, но носи в себе си духа и звученето на типично антично произведение. Други християнски произведения сливат в едно утопичната вяра в света на доброто и реалистични исторически събития. Пример за това е легендата за крал Артур. Различни изследователи твърдят, че зад името на легендарния владетел стои реална личност-келтски владетел от V век. През XII век неговата история е препредадена в типичен християнски дух - той е покръстен борец срещу варварите, благороден, въплъщение на всички верски добродетели, носител на утопичната мечта за царството на доброто и за хуманния цар. Легендата за крал Артур е изпълнена и с много исторически и светски събития. Героят води сражения с варварите (зад тези описания стоят потвърдени от историците битки), влюбва се, жени се, претърпява душевно крушение, когато научава за изневярата на жена си и предателството на най-верния си рицар. Неговите приближени - рицарите от Кръглата маса - се изправят срещу злото, в каквито и форми да е то - неверници, чудовища, измамни владетели, бият се по правилата на благородството и побеждават с божията воля. В едно са преплетени християнската и езическата вяра: крал Артур получава чудодеен меч, помага му могъщият вълшебник Мерлин (интересно съжителство на магията и християнството - в по-късни времена това е невъзможно!).
Редом с тези творби се създават откровено фантастични произведения - древните скандинавски легенди („Еди”), героичните цикли за Беовулф (Х век), за Ролан (XII век), за нибелунгите. Огромно е тяхното значение за развитието на народната литература. В по-късни времена те стават основа за създаването на нови творби, с нов дух, с нова мисъл. Това са рицарските романи от Късното средновековие и произведенията на романтизма (У. Скот, Ал. Дюма, Дж. Байрон, Р. Л. Стивънсън). Силно е и влиянието им върху барда на Ренесанса - великия Уилям Шекспир, и върху първия творец на нова литература, реалистичния писател М. Сервантес. Испанският хуманист е щастлив чрез поемата „Сид” да се запознае и заживее с идеалите и мечтите на националния герой Руй Диас, наречен Сид, победител на маврите, имащ огромни заслуги за Реконкистата (освобождението) на полуострова от арабите. Руй Диас е историческа личност, роден в началото на XI век. Бил е висш военачалник в армията на кастилския крал Санчо II и наследника му Алфонсо II. Родриго (пълното име на героя) Диас разгромява на няколко пъти маврите, изтласква ги от Кастилия, побеждава ги дори само с името си на непобедим герой. През 1094 година при Валенсия с 3000 конници той разбива 150-хилядна арабска армия. „Поемата за Сид” е обемиста (3735 стиха в три части), но се е заучавала наизуст, чела се е и в кралските дворци, и в благородническите палати, и в бедните села на Испания. Тя възниква в годините, когато спомените за подвизите на героя са още ре-алистични разкази на сподвижниците и бойците му, затова е и такава близостта на поемата с историческите факти, нещо, което се забелязва и при другите героични епоси. Това е типично за античната литература. Ако от „Илиада” или „Енеида” извадим някои свързани с боговете епизоди, пред нас ще се изправят напълно реалистични исторически хроники. В „Поемата за Сид” лицата, местностите, събитията са представени без всякаква приповдигнатост, географски, исторически и етнологически достоверно. Като пример може да се посочи отношението на Шлиман към древногръцката митология. Опирайки се на „Илиада”, той открива Троя, разчитайки на верността на описанията в легендите, разкопава Микена, посочва мястото на двореца на цар Минос в Крит. Този реализъм на поемата е завладяващ, в нея почти липсва християнска митологизация (само веднъж Сид сънува архангел Михаил), отсъства и хиперболизацията, така характерна за по-късните рицарски романи.
Традицията в литературата не води до закостенялост. Народното творчество, което почти винаги е отдалечено, а и противопоставящо се на официалната литература, създава свой митологичен свят, като използва Бог, Христос, ангелите, злите духове и други персонажи на Библията в нови, невинаги отговарящи на канона роли. Типичен пример за това са апокрифите, познати от изучаваната литература в VIII клас. Част от народното творчество са и песните, слабо познати у нас. Към тях се отнасят песни, посветени на всички битови празници, любовни, хумористични, героични песни и балади. Пример за това сливане на делничното и героичното, за пресъздаването на реалността в лириката, е прочутата „Балада за Робин Худ”. Неин герой е първоначално беден селянин (такъв го представя и в романа си „Айвънхоу” прочутият романтик Уолтьр Скот), а по-късно превърнат в обеднял поради злите козни на враговете си благородник. Робин Худ ограбва богатите (независимо дали са светски личности, аристократи или свещеници), дава богатствата на бедните, живее в Нотингамския лес с вярната си дружина, в която са представени всички слоеве на обществото от тогавашна Англия - веселият монах Тък, селянинът Малкия Джон, мелничар, беден сирак и т. н. фантастичното и реалното се сплитат в сатиричните средновековни творби, разказващи за царството на животните, а описващи света на хората. Такива са прочутият „Роман за Лисан” (XII век), „Завещанието на магарето” и други, чиито сюжети са послужили като основа за създаването на ренесансови творби като „Басни” на Лафонтен, „Гаргантюа и Пантагрюел” на Рабле, много романтични творби през XVIII и началото на XIX век.
Именно в този средновековен период се появява и легендата за доктор Фауст, послужила по-късно като основа за творбите на великите поети Кристофьр Марлоу и Йохан Гьоте.
Разбира се, не цялата средновековна литература е религиозна или народно-битова. Аристократите също живеят свой културен живот и е далеч от истината описанието на тъпия, лаком и див благородник, познато от някои вулгарно-социологизирани изследвания и книги. Още в края на VIII век Карл Велики прави опит да възроди латинската поезия, воден от мисълта да свърже в едно не само властта на своята държава и Римската империя, а и в културно-цивилизационен смисъл да продължи развитието на античността. Императорът събира в двора си много учени и писатели от близки и далечни страни, като създава така наречената Академия на Карл Велики. Сред тях са лангобардът Павел Дякон, франкът Ангилберт, саксът Алкуин, създаващи ред стихотворни творби на латински език - изящни, естетически издържани, носещи мисълта и духа на християнството, но неразбираеми дори за много от приближените му. Такъв опит правят и германските императори Отон I и Отон II през Х в., а по-късно се появяват ред стихотворни произведения в манастири, дворци, замъци. През този период се слага началото на личностната поезия, която се развива най-вече през ХV-ХVII век във франция, Англия, Германия, Испания, а творчеството на великите италианци Данте Алигиери, Микеланджело Буанароти, Петрарка слага началото на Европейския ренесанс. Историята не търпи празноти. Средновековието не е мрачен, празен период в културно отношение. То е период на създаване на нови форми на живот - в икономиката, в политиката, в държавността, в цивилизацията изобщо. Християнството поставя известни ограничения пред това развитие, но и дава нов смисъл за търсенията на духа. Човекът се откъсва от земното, устремява се към божественото, но не забравя реалностите, опира се на битието и пресъздава действителността. Героичната поезия, поемите за странствания и мисионерство, творбите, пресъздаващи борбите на човека с фантастични или земни врагове, личностната лирика-любовна, емоционална, романите за битки и приключения, за доблест и предателство, отразяват едно историческо битие, пренасят го през времето, донасят до читателите посланията на предците, дават стимул за нови търсения, за развитието на човечеството към новото време, към днешния ден. Така се появява и развива Ренесансът- това чудо на цивилизацията, този неповторим взрив на човешката мисъл, поставил основата на нашата хуманна и културна епоха.
