Ренесансът е епоха, в която човекът от „образ и подобие” на Бога се превръща в смисъл и съдържание на духовното и екзистенциално битие на времето.
Човешката мисъл определя „пулса” на епохата, ритъма на вечния кръговрат между раждането и смъртта в живота на човешкия дух, открил необятния хоризонт на творческия полет.
Човекът сам става вселена, тоест „образ и подобие" на своята търсеща мисъл. Открива картината на света в себе си и в своя безкраен духовен свят. Човекът замества Бога и се превръща в творец на нова вселена, чийто център е самият той.
Възраждането на духовната самоличност на човека е начало на дългото пътуване към първоизворите на човешкото, останали в културната памет на античната традиция.
Обръщайки мисловен поглед назад към интелектуалното минало надуха, човекът открива забравения култ към високата духовност, но и забравената дързост на творческия полет, който изравнява по красота човешкия дух с картината на света. Възкръсва калокагатийният модел на древните за красивата хармония между дух и материя, човек и свят.
В края на XIII - началото на XIV век човекът осъзнава своята бездуховност и разрушената хармонична връзка между себе си и света. Отнетото и забравено достойнство на мислещия творчески АЗ е първопричината за духовната смърт на красотата в човешката душа, която, проектирана навън, се превръща в нова визия, в нов модел за човешкото у човека и за хуманното в света.
Възражда се творчеството на човешкия дух. Започва епохата на Ренесанса. Дългото мъчително пътуване към първоизворите на хуманното завършва. Човекът е преоткрил култа към себе си и своите възможности. Става творец, център на сътворената от самия него вселена.
Красотата - като дух и материя - става поле за изява високия полет на човешката мисъл.
Разкрепостена, човешката душа открива многоцветието на емоционалния уют, баграта на споделеното чувство. Открива безкрайната красота на любовта като вечен „изгрев" на духовна светлина и радост. Но ренесансовият човек не забравя хармоничната връзка между дух и материя, че любовта е празник не само за духа, но и радост от вакханалната огнена страст на плътта.
Красотата на еротичния порив в любовта е разкрита с цялото пълнокръвие в монументалната пластика на ренесансовите творби, в които „духът” на плътската страст сякаш замира пред високия блян на платоничната любов. Високо и ниско хармонично разменят местата си и разкриват кръговратния синтез между Ерос и Танатос в живота на човешкия дух.
Красотата на голото човешко тяло става символен знак на новия културен модел, който гради човекът с разкрепостената си за творчески полет душа.
Аскетизмът на бездуховността намира своята ренесансова противоположност в разкрепостената хармонична изява на плътско-земното и интелектуално-духовното.
Езикът на любовта е хармоничен. Дава еднакво право за изява на плътта и духа.
Вярата - като библейска категория - също променя посоката и целта на духовните си внушения. Човекът вече вярва в себе си и своите възможности. Той е смисъл и същност на вярата. Той е самата вяра. Дяволът и Богът градят в хармонично единство новата „религия" на ренесансовия човек, за когото любовта - не към Бога, а към избраницата на сърцето - е олтар, а самият той -двигателен център на нова емоционална вселена. Всичко започва и свършва с човека. Животът има цел, епохата - съдържание, а духовността - свой субективен носител - свободната човешка личност.
Появява се желание индивидуалността да се изяви, да открои голямата ренесансова личност от бездуховното множество.
Масата, средновековната общност е пронизана от светлината на мислещата личностна индивидуалност. Мисълта е свободна, а духът-жаден за творческа дързост и прозрения. Открива светлината на словото, което идва от човека, за да съгради нови светове за самия човек и неговата духовност. Слово, мисъл и човек се сливат. Синкретизмът на древните възкръсва, но вече в нова светска светлина.
Светското се отделя от църковно-духовното. Ренесансът осъществява процеса на т.нар. секуларизация. Човекът отделя духовното си битие от това на Бога. Теоцентризмът отстъпва място на антропоцентризма. Творецът изповядва преклонени-ето си пред възроденото човешко достойнство.
През 1487 година Пико дела Мирандола пише в „Слово за човешкото достойнство”:
Непритесняван от никакви предели, ти ще определиш своя образ по свое решение. Аз те поставям в центъра на света, за да ти бъде по-удобно оттам да наблюдаваш всичко съществуващо. Не те създадох нито небесен, нито земен, нито смъртен, нито безсмъртен, за да можеш ти сам, свободен и славен майстор, да оформиш своя образ, както сам предпочетеш.
Статиката на църковния канон е преодоляна. Търсещата човешка мисъл разрушава догматичната еднозначност. Нещата стават многоизмерими, човекът и светът - също. Хуманността се измерва от виталността на човешкото присъствие в създаденото и сътворено от самия човек и неговия дух.
Появява се литературният текст на говорим език, Свободата на творчеството формира националната мяра за художествена красота. Естествената динамика на живия говорим език чертае пътя към високото художествено слово. То е красиво и свободно.
Простонародните езици се превръщат в литературни. Латинският губи своята универсална роля за общуване и контакт. Художествените текстове се пишат на италиански, английски, испански, френски, немски език.
Началото на Ренесанса в Италия през XIV век и в Западна Европа през XVI век ражда отново мисловната и творческа мощ на човека. Разширяват се личностните му духовни граници. Творецът става мяра за личностно присъствие и човешко достойн-ство. Той определя хуманните постулати на епохата. Контрастът и противоречието задвижват мисловната енергия в търсенето на нови духовни светове.
Материалните следи на разкрепостения за полет творчески човешки дух се откриват в сонетите и монументалната пластика на Микеланджело, в ренесансовото разточителство и богатство на идеи, мисли и прозрения на философа - творец и мислител Леонардо да Винчи, но и в трагичните картини на Дантевия „Ад”, в които прозира драматизмът на късноренесансовата епоха, когато човекът се изправя пред нов духовен кризис.
Агонизира ренесансовата идея за свобода на човешката мисъл. Трагедията на гасю1о, на човешкия разум се превръща в същност на трагичния хуманизъм, изразен чрез националните литературни езици в културното пространство на Западна Европа.
Появява се безумният мъдрец Дон Кихот на Сервантес, превърнал се във вечна трагична надежда за хуманния идеал на човечеството.
Карнавалното пъстроцветие на ренесансовия празник на духа отминава. Ренесансьт е към своя край. Ценностен и духовен кризис руши човешкото равновесие. Болезнена и трагична е самотата на човешкия разум. Светът е обърнал гръб на човека. Съзнанието агонизира, духът „вижда" апокалиптичната болка на мисълта и Шекспировият Хамлет монологично изповядва трагизма на лишения от свободен избор човешки дух.
В края на XVI - началото на XVII век извън „брега” на времето, е ренесансовият идеал за човека. Деструктиран е културният модел на една отиваща си епоха, но високата светла идея за красивото в човека и неговата творческа мисъл остава в културната памет на човечеството като символен знак за приемствена духовност в историята на цивилизацията.
