Началото на Италианския ренесанс, което по своеобразен начин е отправна точка за реформиране на човешкото мислене в Западна Европа, се свързва с творчеството на Данте Алигиери (1265-1321). Това е човекът, дръзнал пръв да надскочи средновековната „рамка" на своето време. Светът на отвъдното провокира неговото творческо съзнание не толкова като зона, забранена за човешкия разум от религиозните догми на Църквата, колкото като нов „свят”, който дава „ключ” към човека и неговата душа. Тя е отразена със своите невидими страни именно там - във вечните духовни селения на живелите преди нас, но остава непозната и винаги буди страх. Човекът не познава себе си, страхува се от злото, но и от доброто, „заключени” по странен начин в неговото съзнание. Твърде често те са неделими едно от друго, изразяват сложната двойственост на човешката природа, в която трудно може да се отдели „мрака” от „светлината”. Данте пръв забелязва противоречието между сложната гама от чувства на човешките преживявания и контрастното разделение на неговия духовен свят на добро и зло от страна на Църквата. Денят сменя нощта, но доброто и злото са противопоставени, както и реалното съществуване на човека е разделено, според каноничната еднозначност на средновековната християнска схоластика, на душа и тяло. Вечният конфликт между духа и материята обезличава човека. Той губи представа за пълнокръвието на живота, който е скрит в чувствения и мисловен свят на неговата природа. Духът и материята се оказват неделими, както доброто и злото, които определят разнообразието в човешкото поведение и в изблика на чувства. Църквата налага свое виждане за човека - „черно-бяло”, контрастно. Затова и разделя отвъдния свят на Рай и Ад, на добро и зло, на светлина и мрак.
Наблюдавайки реалното поведение на човека, неговите емоционални реакции и начина му на живот, Данте открива несъответствието между реалния човешки образ и неговото еднозначно отражение в каноничните представи за праведност и святост на средновековния християнски морал.
Човекът няма право на пълнокръвен живот. Принадлежи му или духът, или материята. Изборът му е без алтернатива, независимо че равновесието между духовно и материално в неговата природна цялост се руши. Човешката природа губи своята красота и хармония, избирайки пътя към доброто или злото, скрити в самия човек. Затова и Раят и Адът за Данте се оказват в човека, в неговия дух, емоции и плът. А лю-бовта е единственият път, който води към човека, към неговия Рай и Ад. Силата на любовното чувство за Данте е първият „симптом” за пробуждането на човешкото у човека, за проява на интерес и любопитство към самия себе си. С написването на сборника със сонети „Нов живот” започва преоткриването на истинския „нов” емоционален живот за душата на самия Данте. Той обича Беатриче и излива непознатото до този миг любовно чувство в красиви стихове:
Любов и дух велик са неразделни,
според певецът пеещ в песента.
Един без друг не могат поотделно
като душата ни без мисълта.
Любовната поетична изповед говори за добре почувствана хармония между мисъл и емоция: „Един без друг не могат поотделно/като душата ни без мисълта. ” Любовта е духовен израз на вътрешния личностен свят на човека, на неговата същност, синтез на външно и вътрешно, на материално и духовно. Все още любовното чувство е платонично, неземно, защото не е изживяно като реална емоция. То е по-скоро по-чувствано като вик на плътта и полет на духа. Но със своята светла поривност пробужда сетивата и мисълта за „нов” живот. Любовта придобива божествен смисъл, който се определя от земния хармоничен начин на живот на човека.
Аскетичният идеал на Средновековието за любов и интимна споделеност на чувствата пречи за цялостното и естествено развитие на личността. Човекът е ограничен в действията и помислите си именно в мига на разцъфването и пробуждането на духа, потърсил красивата хармония с плътта. За това особено търсене на „нов" живот за душата и плътта в хармоничната цялост на човешката природа говорят любовните сонети в сборника „Нов живот” на Данте Алигиери.
Адът и Раят, така странно отдалечени от човека - съвсем съзнателно от Църквата, се „срещат” отново в емоционалното пространство на любовта. Тя разтърсва човека, освобождава го от догмите и вместо подобие на божественото, той става израз на божествени по сила и красота чувства и мисли. Любовта свързва земното и божественото, определя същността на човешкото битие. Въплъщава хармоничния синтез между разум и емоция, греховност на помислите и добродетелност на действията.
Средновековието е към своя край. Светът се променя, човекът - също. Търси новите стойности на греха и светостта. Аскетизмът е вече грях, а пълнокръвният начин на живот - естествено свещено право на човека. Светът на отвъдното - владение на красив и необятен Божествен разум -носи в своята все още непозната същност образа на загубената човешка хармония. Той не буди страх, а любопитство и интерес. В неговите духовни пространства е останала скритата тайна за някогашния първичен и цялостен образ на човека. Земното в неговата природа е насилствено отделено от божественото в неговата душа. Така разделен и противопоставен от Църквата през Средновековието е и светът на отвъдното. Душа и плът, Рай и Ад са конфронтирани. Водят безкраен теологичен спор, в който условен участник става и Данте Алигиери с художествените послания на своята „Божествена комедия”.
Божественото е у човека и в неговата мисъл. Самото отричане, неприемане на това твърдение, доказано от цивилизационния ход в развитието на човечеството, не само буди смях, но още веднъж подкрепя художествената теза на Данте за „комедийно” преобърнатата и прекроена картина на света. Към единната, хармонична цялост на духа се стреми съзнанието на твореца, оказал се гражданин на света: „Аз, чието отечество е светът, както морето е отечество на рибите, макар да съм пил от водите на Арно, преди да са ми поникнал зъбите, аз обичам Флоренция, заради която обич приех несправедливото заточение и основавам моята присъда повече върху разума, отколкото на чувството... ”
Данте Алигиери носи ясното съзнание за божествената сила на човешкия разум, който може да обясни новата ренесансова картина на света. Това определя и художествената цел на творческите му търсения: „Ние, които можем да познаем най-доброто, що живее у нас, не можем да следваме грешките и заблужденията на стадото, но трябва да ги поправим. Защото тези, у които живее и тупти човешката интелигентност и разум, са надарени с божествена свобода и не са обвързани с никаква традиция. И затова е съвсем естествено, че те не могат да търпят господството на законите, но по-скоро те самите налагат на законите своето разбиране и своята Воля. ”
Данте отхвърля средновековните традиции. Свободата на мисъл и дух е най-верният критерий за опознаване на света, който е видим и невидим - материален и духовен. Художествените пространства на Рая, Чистилището и Ада изразяват не само новите, твърде дръзки виждания и идеи на твореца, но се превръщат в условно място за „среща” на доброто и злото в човешките души, които имат своя история и своя „житейска” съдба. За тях разказва Данте, откривайки неподозирано красивия свят на човешките терзания, раздвоения и мечти. Пътят от прегрешението до изкуплението е път на човешката душа. Тя извършва грях, но се стреми и към святост. Всичко е в човека, в неговата мисъл и душа - и Раят, и Чистилището, и Адът. Данте се вглежда в себе си, търси своята същност, за да разкрие необятния хуманен свят на земното и духовното, които, слети в едно, човекът носи в себе си. Започва Ренесансът. Негов пръв представител в литературата на Ранното италианско възраждане е Данте Алигиери.
