Твърде контрастна и противоречива е картината на испанската действителност през XVI век, когато започва развитието на ренесансови процеси. Влиянието на западноевропейския хуманизъм е вече осезателно. Независимо от липсата на реални икономически условия за промяна в начина на живот, ренесансовата идея за човека получава свой индивидуален, типично испански художествен израз.
Пословичната гордост и болезнено чувство за национална чест определят и особената стойност на духовните ценности. Свободата на духа е вътрешна потребност на човека, раздвоен между трагичните реалности на действителността и „миража” на нова духовна мечта за щастие.
Някаква особена мистична сила и красота има в желанието за духовна свобода на испанската творческа мисъл. Това е естествена художествена реакция на търсещите умове на епохата, които са свободни единствено в полето на мисълта. Затова и идеята за човека е колкото духовна реалност, характерна за цяла Западна Европа, толкова и болезнено метежен полет на мисълта към безкрайно красиви духовни хоризонти.
Това е своеобразно скиталчество на духа към обетованата страна на щастието, която всеки испанец търси в епохата на XVI век. Неслучаен е засиленият интерес към пътешествия и авантюрни приключения. Всеки пътува и мечтае за своя щастлив шанс В Живота. Мисълта за материално обогатяване е водеща, но редом с нея „скита” и ренесансовата идея за богатство на духа. А то е винаги в свободата. Приказната страна на щастието за испанските хуманисти е в пространството на духовната и творческа свобода. Тя е онзи „златен” мираж на мисълта, който преследва и авантюристите, жадни за приключения и бързо забогатяване през ренесансовия XVI век. Затова и битката за свобода на мисълта е поредица от странни „приключения”, в които реалното и утопичното се сливат.
Свободата е измамно близо и реално -трагично далеч. Тази особеност на рене-сансовите търсения през XVI век в Испания ражда контраста между мнимо и реално в художествените литературни образци на епохата. Но тук са и корените на трагичната ирония като най-адекватно художествено средство за битка с бездуховността на времето.
Творецът винаги отразява контрастите и усеща „синкопирания” пулс на своето настояще, което предизвиква „смях през сълзи”. Тъжен е смехът на духовно разкрепостения, но това е единственото средство да опазиш свободата на творческото си дръзновение, с което искаш да промениш света и живота на хората. Затова и ироничният присмех на Сервантес в „Дон Кихот” не закъснява да изяви своята пречистваща сила.
Изтънчената духовност на Дон Кихот е далечна и чужда на обърканите трагични реалности на испанската действителност от XVI век. Тя трудно се вписва в общата картина на разруха и духовна бедност. Трагична е мечтата на бедния идалго за възраждане рицарската доблест на отминалите героични времена. Хуманността на новите духовни търсения влиза в непосилна битка с „печалната” действителност на Испания. Човекът, носител на нов хуманен идеал, се конфронтира с реалността.
Ренесансовите идеи на епохата имат двойно художествено отражение - висока духовност и ниска примитивна практичност. За миг те получават художествен синтез, в който „живее” реалният контраст на времето. Действително Дон Кихот и неговият спътник Санчо Панса въплъщават високото и ниското в ценностната система на испанското национално съзнание. Накърнената чест на обеднелия идалго и безперспективността на бедния, лишен от земя и право на труд селянин са две различни проявления на еднакво трагична човешка съдба. Единият е воден от високи духовни помисли, за които път към бъдещето няма, а другият, гонен от нуждата, търси средства за материално оцеляване.
Героите на Сервантес, адекватен художествен израз на духовно и материално в реалиите на испанската действителност, се изравняват по трагичната безперспективност на целите и намеренията си.Дон Кихот и Санчо Панса са класическо въплъщение на странната „хармония” в контраста на взаимно привличащите се противоположности. Те се „оглеждат” не в реалните си образи, а в онова, което е тяхно подобие, т.е. отражение на действителност, която наподобява своята същност, но реално е далеч от нея. Противоположностите (в случая образите на Дон Кихот и Санчо Панса), които търсят общото си художествено битие, са отразени подобия на съществуващи реалности. Те са пародиен израз на двойно деформираната и трагично самообрекла се на духовна пустота испанска действителност.
Сервантес е творчески изкушен от контраста в реалната картина на живота през XVI век в Испания. Той осмива, но и съчувства. Но преди да достигне до изтънчените форми на отрицание чрез пародията и трагичната пречистваща сила на смеха в романа „Дон Кихот”, Сервантес внимателно наблюдава развойните, понякога твърде драматични процеси в испанското общество, водещи до дълбок духовен и национален Кризис. Извървява свой път на творческо развитие. Става известен с романа „Дон Кихот”, но той е автор и на други произведения. Разбирането му за художествено изображение в един по-ранен етап от неговото творческо формиране включва пасторални и романтични мотиви. Такъв е романът „Галатея”, в който идиличният начин на живот е твърде далеч от социалните и духовни контрасти на испанската действителност. Но още в тази творба се чувства трагичният копнеж за щастие.
Сервантес пише и за театъра. Негови са пиесите „Нумансия” и „Алусирски нрави”. Доказва усета си за красивото чрез лиричните си изповеди в не малко създадени от него стихове. Публикува и сборник с разкази под заглавие „Поучителни новели”.
В епохата на Сервантес особено са разпространени рицарските и плутовските романи. Приключенията и романтиката въздействат на въображението и интересът към живота на средновековните рицари и техните, понякога твърде невероятни подвизи расте. В тях читателят намира сякаш реализирана тайната си надежда за героична слава и човешко щастие, но и особения привкус на приключението. Те водят неминуемо към завладяването на нови територии и пространства, в които е може би и приказната страна на щастието и богатството, за които мечтаят хиляди в Испания, скитайки по прашните пътища.
Но редом с рицарските романи през XVI век в Испания са широко разпространени и плутовските, т.е. романи за измамници и хора с непочтено поведение. Отразената действителност в плутовските романи разкрива дълбоката нравствена и духовна криза на обществото. Контрастът е налице. Действителността е противоречива, художествените форми за отражение - също. Широкото разпространение на рицарските и плутовските романи доказва драмата на испанското национално съзнание. Раздвоението между духовен романтизъм и приключенски авантюризъм расте. Тези особености на духовните реалности в испанската действителност формират и естетическите принципи за художествено отражение в творбите на Сервантес. В „Дон Кихот” могат да се открият елементи и от рицарския, и от плутовския роман. Но те са с „преобърнати”, т.е. с пародирани художествени стойности. Отминало е времето на героичната рицарска романтика. Действителността е тъжна и печална, а самата истина за реалността - грозна и антихуманна. Казана открито, тя е особен, естетически вид „предателство" спрямо Красивия идеал на рицарството, безкористно приело битката с грозното и антихуманното в света. Но тъкмо тази конфронтация с „печалната” картина на света от позициите на романтичния идеал на рицарството ражда странната красота в помислите и печалната нелепост в действията на най-странния рицар в историята на човешката цивилизация - героя на Сервантес, рицаря на „печалния образ” - Дон Кихот.
