Всяко време, превърнало човека в отправна точка на своите търсения, открива необятния свят на хуманното. А самата епоха, в която идеята за човека намира философско и екзистенциално поле за изява, определя своята същност като време на нова духовна ориентация на обществената ценностна система.
Най-ярък пример за духовна промяна на обществените сетива е епохата на Западноевропейския ренесанс. Време, когато човекът открива пътя към себе си, който винаги е индивидуален и зависи от свободата на личностния избор. Но избрал свободно човешкото в себе си, общественият индивид търси и пътя към света, към неговата нова духовна визия.
Така човешкото и човечността в епохата на Ренесанса се превръщат в основни философски понятия, които предопределят интровертния - дълбоко личностен характер на обществените промени.
Човекът открива необятния свят на мисълта и емоцията си. Търси адекватен модел на обществено устройство, за да изрази новата духовна вселена на човешката си същност. Човешкото в човека, проектирано в идентична по духовност обществена среда, създава критерии за хуманност, които променят картината на света.
Човекът материализира новата си духовна същност в ценностния ориентир на времето към формираните от самия човек критерии за хуманност. Хуманизмът става висока нравствена цел, а хуманното - духовна същност на обществения екзистенциален порядък.
Всичко започва от човека и завършва с човешкото в него. Вътрешно и външно, обществено и лично имплицитно присъстват едно в друго.
Екзистенциалният кръговрат на дух и материя, на грях и святост е философският модел на хуманизма. Всичко е без край и без начало. Плод е на човешка мисъл, личен избор, свободна позиция и обществено ангажирано действие.
Човекът е началото и краят на пътя към себе си и света. В епохата на Ренесанса всички пътища тръгват от човека и свършват с човека. Той е духовен център на нова вселена. Сътворява себе си, за да промени хуманно света.
В духовния хоризонт на ренесансова Европа пръв Данте Алигиери вписва знака на хуманното. Дава право на човека да се вълнува от своите земни чувствени страсти. Интерпретира любовта като форма за духовно разкрепостяване. Превръща я в критерий и мяра за духовния ръст и личностните граници на човека.Търси личността - дори и в света на отвъдното. Дантевият „Ад” става синоним на пълнокръвието в човешките търсения, изтъкани от греховност и святост. Искрата на божественото в света на земно-греховното ражда сблъсъка между мрак и светлина. А той, от своя страна, кара духа да надскочи с присмех и интелектуално превъзходство трагичната тленност на човешкия земен живот, за да се устреми с ренесансова дързост в неизследваните селения на отвъдното. Но тази свобода на търсещата човешка мисъл носи вече отразения образ на земно-трагичното в спиритуалния свят на задгробния Страшен съд, оказал се странно комично пародиран от човека.
Комично и трагично се сливат, а божественото в греховно дръзката човешка мисъл изпълва със светлина тъмните селения на Ада, който се оказва и в човешката душа. Има двоен образ - земен и божествен. Но навсякъде е човекът. Любовта е връзката между светлина и мрак, комично и трагично, между божествено и човешко.
Но любовта има и своите обществени параметри във философската поетична система на Данте. Тя променя духовните сетива и човекът с новото си хуманно знание открива универсалното битие на понятието родина. Става гражданин на света.
„Моята родина е светът изобщо”- пише Данте. След него Джилберти ще потвърди философската теза на първия ренесансов поет: „Само който всичко е научил - никъде не е чужденец. Той е гражданин на всеки град и може без страх да презира промените на съдбата. Дето се установи някой учен човек - там е добрата родина. ”
Хуманното в мисълта преодолява времето и пространството. Човекът принадлежи на света, както и той нему.
Интелектуалните пространства на знанието и мисълта са истинското универсално битие за духовната родина на хуманиста. Пулсът на битието резонира в доброто и злото, заложено в човека. Животът на неговия дух е част от огнената страст на плътта. Красотата е превъзмогната грозота и преодолян грях. Пълнокръвието на живота ражда щедростта на човешката душа, познала греховните радости на любовта. Човекът разпознава злото в сянката на доброто. Любовта му дава свобода и той обиква контрастното единство на светлина и мрак в своята човешка същност.
Това е философската теза на Петрарка, който търси красота в свободния избор на човека, откриващ своята непозната, понякога дълбоко греховна същност чрез идеала за любовта. Високият порив на духа се оглежда в земната страст на плътта.
Платоничното в представата за човека отстъпва място пред природно-естественото. Лоренцо Вала свързва органично човешкия порив с радостта от насладата. Възстановява правата на личността да се радва на греховните земни страсти. Да търси насладата и радостта от живота. В удоволствието е въплътено природното начало на естествената човешка същност. Тя е във виталната сила на поривната наслада, носеща знание за греховното първозачатие на човека, чиято свободна мисъл го изравнява с Бога. Човешкото съзнание се превръща в универсално мисловно битие за хармонична връзка между природен и вселенски разум. Човекът носи и въплъщава новия модел за универсума в света. Става „венец на природата”, всебитие на разума.
Затова и Пико дела Мирандола с основание защитава красотата на човешкото достойнство:„Непритесняван от никакви предели, ти ще определиш своя образ по свое решение, на властта на което те предоставям. Аз те поставям в центъра на света ... Не те създадох нито небесен, нито земен, нито смъртен, нито безсмъртен, за да можеш ти сам ... да оформиш своя образ, както сам предпочетеш. ”
Човекът създава себе си в битка за човешкото в света, философията на хуманизма е формирана. Започва дългият път на европейската цивилизация за отстояване на новата ценностна система, която възражда принципите на ренесансово хуманното след всеки пореден обществен и духовен кризис.
Човекът воюва за себе си и времето, в което живее. Хуманизмът е универсалната философска система, обвързваща поколения и епохи във вечната история на човешкия дух.
