За ученика / Теми литература 10 клас / Петрарка

 

ПЕТРАРКА

ЛЮБОВНИТЕ СОНЕТИ НА ФРАНЧЕСКО ПЕТРАРКА - „РАЖДАНЕ” И „СМЪРТ” НА ДУШАТА

 

Италианската ренесансова поезия намира своя художествен връх в лириката на Франческо Петрарка. Живял през XIV в. (1304-1374), този противоречив дух на своето време открива, че човекът е верен на природата си и подвластен на трепетите на сърцето дори и под монашеското расо. Твърде рано Франческо Петрарка приема духовен сан, но мисълта му остава светска, ренесансово извисена над религиозните схоластични догми на католицизма. Запознат с поезията на Античността, до края на живота си той е изкушен от красотата на лиричното слово. И Петрарка излива най-съкровените пориви на любовното си чувство към Лаура в съвършената художествена форма на лиричните изповеди, събрани в поетичния сборник „Ил канцонере” („Песенник”). Любовта е в сърцето на поета и той изпява най-светлата радост на душата си в 366 на брой сонети; канцони, балади, разделени в две композиционни части: „Песни за живота на мадона Лаура” и „Песни за смъртта на мадона Лаура”.

През 1327 г. сред тишината и полумрака на един от католическите храмове в Авиньон (временно седалище на папата) Франческо Петрарка среща Лаура. Любовта идва като нечакан лъч в душата му. И младият монах на дипломатическа служба в папската резиденция остава в плен на най-светлото човешко чувство дори и след смъртта на Лаура - избраницата на сърцето му. Обича я красиво и нежно, всеотдайно и страстно. Чувството е противоречиво. Емоционалните контрасти говорят едновременно и за силата на страстта, и за неземно красивия порив на духа. В XXXIV сонет Петрарка изповядва противоречивата същност на любовното преживяване:

Мир нямам нито миг, а с никого не споря;
Във огън цял горя, а всъщност
съм студен;
прострян съм в прахта, а
хвъркам във простора;
прегръщам всичко тук - от всичко
съм лишен.

Духовното съзерцание на любовта, характерно за платонизма на средновековната интимна лирика, внася смут и безпокойство в емоционалните терзания на поета. Той отхвърля средновековния модел на любовно обяснение. Спори със самия себе си. Обзет е от необясним трепет. Безпокойство руши вътрешния мир на душата му. Огън и мраз непрекъснато се редуват в контрастното изживяване на чувството. То е пълнокръвно, дълбоко и страстно: „във огън цял горя, а всъщност съм студен... ” Емоцията е така силна, че променя реалните представи за пространство. Земно и духовно са в непрестанен вътрешен вихър: „прострян съм в прахта, а хвъркам във простора... ” Щастието от любовното чувство е безкрайно и същевременно безмилостно ограбващо: „прегръщам всичко тук - от всичко съм лишен. ” Неизразима е мъката и радостта в човешкото сърце:

Не съм заключен аз, но страдам
във затвора;
не ме задържат там, но вечно съм
във плен;
свободен съм - крила не мога
да разтворя;
Амур не ме щади, а не довършва с мен!

Пленник на своето чувство е поетът. Невъзможността да бъде споделена емоцията го „затваря” в пространството на свободния му духовен порив: „свободен съм - крила не мога да разтворя...” Мъчително противоречие е любовната страст. Тя поражда желание за духовна смърт, но след реална среща с чувството: „Амур не ме щади, а не довършва с мен. ” Всичко се променя във вътрешния човешки свят. Сетивата са различни, усетите - непознати, а поетичните видения - съвършени като лиричен изказ:

И виждам без очи, и викам без език;
желая да умра, а за живот копнея;
презирам се, а друг обичам в тоя миг.

Викът на болката е без глас, а любовният копнеж - светлина в мрака, която вижда единствено душата. Тя „вижда” във вечната ласка на чувството едновременно живот и смърт - пълно отричане от себе си и всеотдайна обич към другия: „презирам се, а друг обичам в тоя миг! ” Това състояние на постоянно раздвоение ражда силата на любовта. Нейният пламък е духовно красив и плътски неутолим:

Живея угнетен, а през сълзи се смея;
живота и смъртта еднакво любя аз...
Мадона, а такъв съм от любов към вас!

Бързо се сменят настроенията. Душата „умира” и се „ражда” отново, но любовта остава като образ на Мадона. Чувството е свято, преминало през „филтъра” на многолико страдание. То е винаги силно. Дори смъртта на любимата не отнема живия пламък на любовта, превърнала се в духовен унес на страдащия, но обичащ човек. В тъга е потопена душата, мисълта философски съзерцава потока на живота в ССIХХII сонет от втората композиционна част на „Ил канцонере” - „Песни за смъртта на мадона Лаура”:

Лети животът и за миг дори не спира;
смъртта и тя върви след него
ден след ден...
От миналото и настояще угнетен –
и в бъдещето аз, уви, не виждам мира.

Животът и смъртта са винаги заедно във вечния „бяг” на любовното чувство между радост и мъка. Времето става безкрайно усещане за самота от загубата на любимата. Минало и настояще губят смисъл. Смъртта на обичаната жена е отнела мисълта за живот в бъдеще. Остава неутешимият спомен, който буди болката в душата. Тя е вечна и свята, но покоят и любовното блаженство са трагичен блян за „рай блажен” на страдащия влюбен:

Душата ми утеха в нищо не намира;
ни в спомени, ни в своя блян за рай блажен,
и жал ако не хранех към самия мен,
спасение в смъртта отдавна щях да диря.

Отвъд болката на сърцето е силата и желанието за живот, които носи в съзнанието си всеки човек. Природният разум винаги отхвърля мисълта за смърт. Душата възкръсва сред болка и тъга. Страданието излива нова мъка в ридаещото сърце. Споменът е жив чрез болката. Това е нов, макар и безкрайно тъжен живот за душата. Всички радости са в миналото, вписани в болката на настоящето. Емоциите са лирично „филтрирани” от усещане за вечна печал:

Защото всичко моето сърце гнети;
назад - печали и нерадост,
а пред мен -аз виждам буря да извива над морето.

Образът на любовта е „печал и нерадост”, но и нова скръб, прииждаща като буря в душата. Съзерцателният унес за миг отдалечава болката, която след миг обсебва съзнанието с цялата трагична сила на безкрилата надежда. Желанието за полет е отнето. Душата е в пълна власт на безнадеждността: „До пристана стоя, но морен е почти кормчията, от мачти и платна лишен, а моите звезди ги няма на небето!” Животът е загубил посока. В море от мъка живее душата. Образът на любимата чезне сред „беззвездния небосклон” на страдащото съзнание. Франческо Петрарка е изпял най-лиричните песни на страдащото от любовна мъка сърце. Неговият „Песенник” („Ил канцонере”) става образец на ренесансовата любовна лирика. Сонетите му определят художествените особености на нов поетичен стил, който има много последователи. Те създават лирични творби, принадлежащи към школата на „петраркизма”. Великолепието на стиха в интимните изповеди на Франческо Петрарка внася изящество и красота в западноевропейската ренесансова литература през XIV век.