ЛЮБОВТА - БЛЯН
Ренесансът е епоха, която дарява човека със свобода. Духовният му хоризонт става необозрим и той открива голямата истина за себе си и своята екзистенция, че всичко започва с човека и свършва с човека
Човекът е „тайният ключ” към света, „опорната точка” за реформиране на мисленето и за промяна на духовните нагласи.
„Тайният” универсум на емоциите става зрим и осезаем. Човекът има вътрешната свобода да разтвори „тайника” на душата и да излее пълнокръвието на чувствата в красивите потоци на поетичната мисъл.
Появява се сонетът като най-изискана художествена мяра за изява на човека в емоционалните приливи и отливи на любовта.
Франческо Петрарка (1304-1374) е ренесансовият поет и мислител, който пръв успява да отрази огледално в сонетната форма емоционалното съдържание на своята човешка индивидуалност. Любовта е най-точният еквивалент за изява и проявление на личността.
Земните страсти на разкрепостената ренесансова любов и платоничните пориви на средновековния, любовен мистицизъм раздвояват човешкото съзнание, изпълват със съмнение мисълта и творецът е изправен пред труден избор.
Сакралното, платонично-идеалното в изживяването на любовния порив извайва безплътния, но осезаем контур на бляна в сонетите на Петрарка. Мистиката на средновековното любовно обяснение поетът превръща в художествен мотив за навлизане в безплътните, ефирни пространства на любовния блян. Но това е част и от истината за човека и поета Франческо Петрарка. Неговата любов е платонична. Той бленува за любима, но изживява винаги сам любовното чувство в състояние на молитвен, изповеден екстаз. Лаура е блян, изповед и поетичен унес, но тя е и зримият, материален образ на мадоната и светицата, издигнали олтар на любовта в душата на поета.
Незримо-изповедното и сакрално-безплътното се изпълват със земните, пълноводни страсти на любовта. Блянът оживява. Любовното чувство „потича” като придошла река, следвайки задъхания ритъм на поетичната изповед, която разкрива серпентинните пътища на духа и плътта на мислителя-хуманист, но и на монаха-клирик Франческо Петрарка.
Личностната мяра за изповед на любовното чувство е умерена. Сакрално и земно сливат своите пориви в сонетите на Петрарка. В тях е неговата душа. но и неговата мяра за любовта като изява на човешкото у човека. Неговата мяра за голямата човешка личност е категорично изразена в максимата: „Не е мъдрец този, който не познава себе си” от трактата „За истинската мъдрост”.
Но не е мъдрец и онзи, който не разпознава себе си в любовта.
Чрез любовните си сонети Петрарка „разпознава” себе си, но дава и „ключ” към интимния „тайник” на собствените ни души.
ЛЮБОВТА - СТРАДАНИЕ
През Средновековието всички пътища, които изхождат от човека и от природата, водят към Бога. За Франческо Петрарка, ренесансов мислител и поет (1304-1374), всички пътища водят към човека. При това не към абстрактния човек, който е „образ и подобие” на Бога, а към човека от плът и кръв.
Хуманистът Петрарка е изкушен не от божественото и платонично-иреалното, а от земното и реалното в страстите на човека. Това е „белегът” на новата ренесансова мисъл, белязала пътя на човека към свободата. Но това е и пътят на страданието за търсещата истината за себе си човешка мисъл. Или както казва самият Петрарка: „Няма нищо по-висше от свободата на мисълта и Като я признавам за другите, аз я изисквам и за себе си. ”
Свободата сам да избереш пътя към любовното страдание е част от голямата личностна свобода на ренесансовия човек, отхвърлил догмата на средновековен морал и нрави и разкрепостил духовния си свят. Но в бунта на голямата човешка мисъл остава вечният спор между светлина и мрак, между грях и святост. Контрастното, полюсно изживяване на мисловните и интимни пориви изпълва съзерцанието на любовния блян в сонетите на Петрарка с пълнокръвието на земните страсти.
Красив и безплътен е блянът, но земна, страстна, макар и минорно красива, е неговата любовна тъга. Зной и мраз разпъват душата на поета. Лаура е мадона, свят олтар, но и безкрайна-изповядана тъга. Серафическите пориви на духа откриват тежките, земни обеми на студенината, отчуждението и несподеленото чувство. Душата е пленница на един студен идол, който има зрим, реален образ. Любовта за Петрарка е радост за изповядващия се дух, но и смърт за изпепелената надежда. Светлина и мрак докосват поетическите си обеми в сонетни-те изповеди на Петрарка. Мисълта е изваяна от „греховна” радост и светла, „свята” тъга.
Страданието в любовните сонети на Петрарка е контрастно. То изразява „полюсната” графика в движението на любовното чувство.Разкрива дълбокия порив на любовната трагика.
Любовта-страдание носи мъдрост за ранените духовни сетива на поета. Той сам търси „извора" на тъгата, Който „пее” с минорни тонове в духа и мисълта, за да открие в тръпчивия вкус на болката и страданието вечната жажда по любовта на споделеното чувство. Това е трагичният блян на душата, разпната между зноя на земното, плътско желание и ледения дъх на платоничния, серафичен порив на чувството.
Страст и чувство изплитат контрастната гама от настроения, образи и метафорични послания в прецизната сонетна форма на любовните трагични изповеди на Петрарка:
Ако любов не е, какво е туй в мене?
Ако пък е любов, какво тегло било!
Уж сладостно, а аз на смъртно съм легло,
уж мъка черна, а духът ми тъп блажен е!
Божественото в любовния порив провокира земна, човешка страст, която от своя страна носи „божествената” искра на „греховното” човешко зачатие:
На смъртно не приличаше създание.
лик ангелски у мен възбуди страст,
слова й не звучаха със земен глас.
Човекът - „подобие божие” или човекът - плод на греховна съблазън, с еднакво право избира любовта в себе си и с еднаква сила страда за нея.
Петрарка открива пътя към любовното страдание чрез божественото и земното в своята душа, чието битие поетически е изразил в сонетите си:
Тъй между мъка и любов се лутам сам
в противни, бурни ветрове на лодка малка,
та накъде вървя, не искам и да знам
и в юга жарък зъзна, в полюса горя.
