За ученика / Теми литература 10 клас / Уилям Шекспир
УИЛЯМ ШЕКСПИР - „ХАМЛЕТ”
РАЗВИТИЕ НА ДРАМАТИЧНОТО ДЕЙСТВИЕ
(ПОДРОБЕН АНАЛИЗ)
Шекспировата трагедия „Хамлет”, написана в 1601 г., е най-високият и същностен израз на трагичния хуманизъм в ренесансова Англия от края на XVI и началото на XVII век. Но тя е и първата от така наречените велики трагедии на Шекспир, белязали пътя на творческото му развитие от 1601 до 1608 г.
Легендата за убийството на крал Хорвендил, описана от Саксо Граматик през XIIв., Шекспир превръща в драматичен диспут между епоха и времена, които защитават трагичните стойности на морал и нрави в условното пространство на човешката мисъл, оказала се „място” за конфликтна среща между Средновековие и Ренесанс, а човекът - носител на реалния конфликт с времето.
Човек и време влизат в диспут за хуманните стойности на две епохи чрез мотива за убийството, което Средновековието издига в свещено право на владетеля и дълг на престолонаследника, а Ренесансът подлага на съмнение и чрез трагичните стойности на хуманизма - отрича.
Средновековие и Ренесанс се конфронтират в „полето” на човешкото съзнание. Това вътрешно „движение” на епохите, в рамките на драматургичния размисъл, Шекспир изразява чрез „движението” във вътрешната структура на жанровата форма. От драма на отмъщението, въплътила средновековното право на власт чрез убийство, „Хамлет” прераства в драма на съмнението, на раздвоената - мислеща човешка лич-ност, която в драмата на мисълта си открива духовните и нравствени белези на нова епоха.
Ренесансът живее в духа на търсещия истината за себе си и времето човек чрез трагиката и болката на мисълта си.
Шекспировият „Хамлет”, конфликтно сблъскал се с две епохи - Средновековие и Ренесанс, претърпява третото си жанрово „превъплъщение” и от драма на съмнението се превръща в трагедия на мисълта.
Човекът с ново ренесансово мислене - Хамлет - е син на убит средновековен крал, но той е и средновековен принц - престолонаследник. Тоест, човекът -ренесансовият хуманист - влиза в конфликт с наследственото средновековно право на владетеля-престолонаследник, за когото убийството е дълг към престола, а отмъщението - защитена родова и кралска чест.
В съзнанието на Хамлет епохите конфликтно се сблъскват и трагично деструктират мярата за човешкото у човека. Мисълта боледува, а човешкото съзнание изпада в кризис от драматичния сблъсък между ценностните системи на Средновековие и Ренесанс Разколебана, „разглобена” сякаш е човешката личност, както „разглобено” е времето на две епохи, които търсят идентичността си в драмата на съмняващия се трагичен хуманист Хамлет.
Да носи и въплъщава ренесансова мисъл и съзнание в „рамката” на средновековно време - това е съдбата на Шекспировия герой и той я осъзнава като драма на личността си:
Векът е разглобен. О, дял проклет:
да си роден, да го слагаш в ред!
Рушат се нравствените устои на времето, руши се и човешката личност. Човекът не може да отговори на предизвикателствата на средновековен Елсинор по достойнство и право, тъй като нравствените закони на две епохи живеят в „разглобеното” му от болка и съмнение личностно съзнание. „Разглобеното” разпокъсано време противопоставя и конфронтира хората в Елсинор. И те, вглеждайки се в миналото, откриват обременената съвест на едно отиващо си средновековно време, което, изравнило като морални ценности убийството и отмъщението, обезсмисля бъдещето на отделната човешка личност. Човекът се изправя пред трагичната екзистенция на времето, на настоящето, в което живее.
Хамлет понася драмата на „разглобеното”, трагично конфронтирало се с човека, време в душата си като дълбоко осъзната трагедия на мислещия човек.
Драмата започва в полунощ, когато две епохи търсят „мост” помежду си, но откриват трагичните реалности на минало и бъдеще, отразени В „боледуващото” човешко съзнание на Шекспировите герои, за които единствена екзистенциална реалност остава трагичното битие на настоящето.
В хаоса на времето живее и мисълта на Хамлет. Душата му е скръбно раздвоена и „разсечена” от „призрака” на отиващото си средновековно време, но и от трагичния порив към ренесансово бъдеще, завинаги отнето за човека Хамлет. Единствено му принадлежи настоящето със страшния избор между ненужно минало и отнето бъдеще. Да властваш над света с цялата сила на мисълта си или да го владееш по наследствено право и закон? Да бъдеш избран или да избираш? Да бъдеш обект на избора или мисловна сила - двигател на самия избор? Унизен и избран да унизяваш другите или, избрал себе си и духовната си свобода, да дариш със свобода целия свят?
Това е страшната екзистенциална дилема на личностния избор в душата на Хамлет.
Да бъдеш подчинен на времето или да търсиш брод сред хаоса му, повярвал единствено на мисълта си като най-точна и безпристрастна мяра за трагичните хуманни стойности на времето и човека?
Това е трагедията на Шекспировия „Хамлет”. Изправен над бездната на времето, но видял светлите, духовни стойности на човека, той остава завинаги в трагичното пространство на вечния риторичен въпрос: „Да бъдеш или не? Туй е въпросът. Дали е по-достойно да понасяш стрелите на свирепата съдба, или обнажил меч, да се опълчиш срещу море от мъки и в таз битка да ги зачеркнеш всички? Смърт ... ” Чрез екзистенциалния размисъл на своята трагично „разсечена”, „разполовена” и раздвоена душа, Хамлет осъзнава, че изборът в пространството на „болното” и „разглобено” време е единствената реална и основателна причина, която го разделя и противопоставя на настоящия крал на Дания - Клавдий. Те застават на двата „бряга” на времето. Единият изцяло живее в Средновековието, а другият - с трагичните, но високи помисли на мисълта си - в Ренесанса, тоест, в бъдещето. Тъй Като в Елсинор Все още властва средновековното минало, а бъдещето е отнето, времето на настоящето не принадлежи нито на Клавдий, нито на Хамлет. Те имат право само на трагичен избор. Стойностите на избора са различни, но крайната цел и за двамата е една и съща - смърт.
В голямата битка с хаоса на времето Клавдий избира владетеля в себе си, а Хамлет - човека. Но и двамата излизат извън „рамката” на времето, извън трагичното настояще на избора. Тоест, и двамата стават излишни и трагично ненужни в пространството на „разглобеното” и „болно” време. Настоящето не им принадлежи. Те остават разделени не само помежду си, но разделени и с трагичното настояще на избор, който им обещава ненужно средновековно минало и ненастъпило ренесансово бъдеще.
Животът с трагичното пълнокръвие на всекидневния екзистенциален избор не принадлежи на Шекспировите герои Клавдий и Хамлет.
Те въплъщават трагиката на вечния универсален избор, избора на всички времена, а не на своята епоха и време. Чрез избора си, влезли в единоборство с „разглобеното” време на Елсинор, намират смъртта си. Но това е изборът на техните души извън „брега” на времето. Останали верни на избора си, по различен път се докосват до трагиката на човешката екзистенция, носеща откровението за човека и света в нравствената мяра на всички времена и епохи.
Човешкото съзнание на всички Шекспирови герои агонизира. „Разглобеното” време е деструктирало индивидуалната им мяра за човешко щастие. Всичко в Елсинор е призрачно - и животът, и човешките цели, и самите хора. Те са странни, призрачни сенки на своята реална, но отдавна отнета от „болното” време и превърната в трагична илюзия, същност.
Сякаш призракът на разрушението, мистично материализиран в призрака на убития крал, броди из човешките души и носи прокоба за тяхното бъдеще. Единствен изход остава смъртта. Тя единствено изглежда реална и възможна. Смъртта е единственият свободен, екзистенциален избор за Шекспировите герои. Всеки тръгва към нея по свой път, но не всеки я избира съзнателно. Тя изглежда като щастлив мираж в обреченото на любовна мъка съзнание на кралицата Гертруда.
Призракът на смъртта, приел контрастния лик на реално и измамно щастие, броди из душата на нещастната кралица, майка и съпруга, която загубила пътя към любовта, приема кризиса на „разглобеното" си, деструктирано съзнание като миг на пречистване, изкупващ греха й, но и миг на илюзорно, призрачно откровение. В този „преобърнат”, „разглобен” Апокалипсис на духа й Шекспир противопоставя реално и зримо на илюзорно, призрачно и миражно. Мнимата любов и призрачното щастие героинята приема за реалност, а истинския живот с трагичните константи и прозрения - за мираж и илюзия.
Всичко в съзнанието й е объркано, „разглобено” и деструктирано. „Призрачни” са представите й за любов и смърт. Животът - като отразена рефлексия в „болното” й съзнание - приема образа на „разглобеното”, объркано време, в което смъртта е „призрачната” реалност на човешката екзистенция, а самият живот - като безкраен трагичен избор на човека и човешкото в него - е отхвърлен като измамна фикция на „болното” от самота и нелюбов човешко съзнание. Гертруда избира смъртта. „Призракът” на миражната любов омайва духа й. Тя приема да „изглежда” щастлива. Отрича се от любовта и правото да избере човека в себе си. Страхува се от хуманната същност на своя любовен избор. Отказвала го мотивира. Животът й става призрачен, а самата тя - трагичен спомен за съществувал копнеж по любов и щастие.
Гертруда сякаш е отразена „сянка” на преживян живот. Тя е мъртва. Живее „призрачно”. Всичко в нейното съзнание „изглежда” реално, но всъщност е част от света на „сенките”
Сама превърната в отразена, но реално съществувала някога човешка същност - Гертруда задълбочава хуманния кризис в съзнанието на Хамлет. Той се бунтува срещу света на „сенките”. Не иска да бъде отразена реалност - „сянка на сянката”, а човек - сам избрал пътя на трагичната си съдба. В неговото съзнание мнимото и реалното чертаят деликатната граница между живот и смърт, а любовта функционира като единствената трагична реалност, която е в самия човек и в неговия избор.
Хамлет не иска да „изглежда” щастлив в трагичната деструктивна среща между минало и бъдеще, които с еднаква сила обременяват настоящето. „Призракът” на средновековното минало и „блянът” на ренесансовото бъдеще са еднакво ненужни и излишни за „разглобеното”, „болно” време на Елсинор. За Хамлет има едно безкрайно, но реално и истинско, трагично настояще. За него мнимото щастие да „изглежда” реално не съществува:
„Изглежда”? Не! При мен „изглежда” няма!
Нима по моя мрачен плащ, госпожо,
или по задължителния траур,
или по непрестанните Въздишки,
или по водопадите сълзи,
или по израза на безутешност,
нима по тях и други тям подобни
прояви, форми, знаци на скръбта
ще съдите какво ми е в душата -
по тях наистина човек „изглежда”,
защото би могъл да ги играе.
Аз скръбен съм дълбоко в свойта глъб,
а те са само видимост на скръб!
Тезата за преобърнатия, „разглобен” „изглеждащ” щастлив човешки свят е заложена и в първия мисловен бунт на Хамлет, разкриващ мнимия хедонизъм на плътските страсти, които са първите „симптоми” за агонията на духа сред хаоса на подменените нравствени критерии. Плътта и духът са разделени. Търсят първоизвора на своето общо нравствено битие, влизайки в конфликтен диспут помежду си.
Любовта е „разсечена” и поделена между греха и светостта. „Адът” и „Раят” в човешката душа отричат правото си на интимен избор, оказал се диалектически противоречив, но единен и общ сред пълнокръвните страсти на живота. Хамлет се бун-тува срещу доминацията на плътското над духовното, което деструктира пьлнокръвната, нравствена цялост на хуманното в човека и неговия свят. Изправен е пред нова „призрачна” същност на „болното” време и мнимата нравственост на духа. Понася в съзнанието си вината за „омърсената” майчина плът и осквернения родов дух:
Да би могла таз омърсена плът
като зацапан сняг да се стопи
и върне във пречистена роса...
Хамлет страда за погубената хармония в пълнокръвното изживяване на човешките страсти, за нарушената мяра между добро и зло, еднакво властващи над човека и неговия любовен избор. Усеща с цялата болка на мисловните си сетива огра-бената, унизена нравственост на времето и света:
Как чужд, безсмислен, плосък ми се вижда
тоз свят със нравите му! Пфу, че гадост!
Пфу, сякаш е запусната градина,
останала до семе! В пълна власт
на туй, което е трънак и плевел,
сред гнус и смрад!
„Болно” е времето в Елсинор. „Осланена” е човешката душа. Човек и време се срещат в „полето” на безнадеждността, символно материализирано от Шекспир чрез образа на „запусната градина, останала до семе”. Есенна печал, тъга и страшните „цветя на злото”, избуяли сред „гнус и смрад”, изразяват разделението и отчуждени-ето между ренесансов дух и средновековна плътска страст. Еднакво престъпили законите на духа, еднакво паднали и съгрешили са човекът и светът.Те живеят сред есенното „тление” на мисълта и „зловонието” на нрава. „външното” и „вътрешното”, като художествени проекции за изява на човешкото, се изравняват. Те са еднакво „болни”, „деструктирани” и навяващи „погнуса”. Хамлет еднакво отрича нравственото „зловоние” на света и на човека до себе си:
сред гнус и смрад! Пфу! Пфу! Дотам да стигне!
Два месеца едва, откак почина,
къде ти два - дори и толкоз няма!
... О, земя! Небе!
... И ето,
след месец само ...Не! Не ща да мисля!
Трагично е прозрението на сина, но категорична, макар и болезнено изстрадана, е нравствената максима и оценка на мислителя-хуманист:
О, слабост, твойто име е жена!
Слабостта е присъща на всички, живеещи в Елсинор, подвластни на „болното” време и нравственото „зловоние” на духа. Интимното начало в човешката природа, което Шекспир свързва с женската ласка и майчиното чувство, е поругано. От емоционална сила и духовно богатство на личността се превръща в своята противоположност, в слабост на човека и неговите страсти. Тя „изкушава” с греховни пориви плътта и обрича на вечно поругание нравствеността. Библейският грях на Ева спрямо човешкия род, символно обобщен и въплътен в „епикурейското” безстрастие на Адам към екзистенциалните съблазни, изразява образно Шекспировата теза за жената-двигател на емоционалните пориви, но и за жената-символ на неустойчивостта, библейски и художествен знак за слабостта на човешките емоции, мотивиращи личен, интимен избор. Тогава разумът е отчужден и потиснат. Страстта изпепелява духа и личностният свят на човека се оказва „разглобен”, поруган и завинаги пленен от „призрака” на „зловонните” плътски страсти.
Хамлет е погнусен и дълбоко ранен от „призрака” на „зловонието" на страстта, който властва над майчината му плът, отнемайки разума на чувството. Нейният интимен избор е символ на слабост:
О, слабост, твойто име е жена!
Едничък месец!...
... - о, господи, едно животно
без говор и без разум би тъжило
по-дълго време! - тя да се омъжи
за чичо ми, за брат му!
... Преди да мине месец,
с очи червени още от солта
на мнимите сълзи - във втори брак!
Плътското доминира над разума, мисълта и духа. Човекът агонизира. Слабостта на емоциите избира дългия път към смъртта на душата. Хамлет прозира „слабостта” в избора на своята майка, но и на кралицата на Дания - Гертруда: „Порочна плът, е, тръгвай, тичай скачай без срам в кръвосмесителното ложе!”
Плътското „безсрамие” и духовната „низост” на човешкия нрав в Елсинор измъчват Хамлет. В най-тъмното и срамно „ложе” на отрасла „лежи” унизена не само душата на Гертруда, но и на Офелия. „Призракът” на „зловонното” мнимо щастие е преобърнал и „разглобил” духовните светове на майката и любимата. Погазена е „светата обител” на човешката душа. Най-интимното, сакрално-дискретното в личностния мотив за емоционална отдаденост и консумиране на любовното чувство е поругано и осквернено, Моралът на „болното” време отделя знойните пориви на плътта от сакралния трепет на духа, противопоставяйки ги пред Янусовия измамен лик на любовта, двойствено битуващ в съзнанието на Хамлет.
„Болното”, „разглобено” време на Елсинор се „оглежда” в лика на мадоната. Но вместо иконописния лик на святото любовно чувство открива образа на блудницата, на лукавата страст. „Слабостта” на времето открива Хамлет в отнетото „свето” зачатие на нрава и морала първо в човешката душа. Разрушеният храм на духовната нравственост превръща човешкото съзнание в свърталище на призраци и демони, изпълзели от „Ад”-а на осквернената и поругана духовност. Самият човек става участник в дяволското греховно сборище на „болните” страсти на времето, епохата и нрава човешки, материализирали „призраците” на страха от мнимото щастие в Елсинор.
Демоничният „призрак” на страха, който „изяжда” душата и отнема себеуважението, живее в обремененото подсъзнание на майката и любимата, на Гертруда и Офелия, т.е. на най-скъпите и обични същества в живота на Хамлет. Той е двойно ограбен. Душата му - разголена и поругана - е насилствено принудена от „призрака” на средновековен страх и слабост да приеме „лудостта” на „болното” „разглобено” време, в което всичко, макари с преобърнати нравствени стойности, „из-глежда” щастливо. В „кривото” огледало на времето трябва да се „огледа” и страдащата душа на Хамлет. Но редом с „призрака” на демоничен страх, подчинил морала на Елсинор, в „кривото” огледало на деформираното и „разглобено” човешко съзнание ясно е очертан и образът на „луда” преобърнатия, трагично-смешен, шутовски свят на нравствено ограбен и поруган Елсинор.
Два свята - на средновековни „призраци” и кралски шутове - еднакво мними и нереални, обсебват душата на човека. За да участва в „карнавала” на своето „болно” време, Хамлет трябва да се нареди сред шутовете, изричащи истината за „лудостта” на епохата, или сред бутафорните „призраци” на Средновековието, изискващи от ре-несансовия хуманист ненужния, атавистичен жест на отмъщението.
Трагичната ирония на кралския шут разкрива духовното превъзходство на мислещия човек и очертава дистанцията между „прозрачно” застинало време и свободна човешка мисъл, изпреварила епохата и прозряла „лудостта” на времето. Но кралски шут в Шекспировата трагедия „Хамлет” няма. Със смъртта на шута Йорик сякаш е „умъртвена” и душата на Елсинор. Този трагичен миг от живота на кралския двор е част от детството на принц Хамлет. Оказва се, че той твърде рано е лишен от уроци по духовност и нравственост.Емоционалният уют в душата на детето е бил поддържан от мъдрата ирония в смеха и закачките на шута Йорик, но смъртта на кралския мъдрец донася първите „цветя” на зло и печал за духа на Хамлет. Сред мълниеносните игрословия и шутовските закачки на Йорик, останали в съзнанието и паметта, бъдещият престолонаследник на Дания открива истината за „призрачния” живот на хората в Елсинор. Усеща трагичната сила на човешкия разум, скрит зад клоунската маска и шутовския смях на един безкрайно тъжен, но мъдър човек, прозрял пръв „лудостта” на времето, но не изрекъл докрай истината за него.
Хамлет е този, който ще продължи прекъснатия диалог на шута Йорик с бездуховността на Елсинор. И той избира „играта на лудост”:
Да, има по земята и небето,
неща, Хорацио, които нашата
нещастна философия не е
дори сънувала!
Това е неговият съзнателен, човешки избор. Да избереш играта на мнима лудост е единственият път към свободата на мисълта в Елсинор. Да живееш в духа, морала и нравствеността на Елсинор, да изглеждаш мнимо щастлив, но да изричаш свободно мислите си, приел ролята-на шут и надянал маската на мнимо луд:
..., тук, се закълнете,
че колкото и необикновено
да се държа - защото може би
във бъдеще ще сметна за уместно
да разигравам роля на чудак, -
че няма никога при среща с мене,
усмихвайки се, скръстили ръце,
с намигвания или недомлъвки
като „Е, да... ”или „Ако речем да... ”,
или „ То, тез неща... ” или „Хм, хм... ”
изобщо с най-нищожен намек няма
да издадете, че ви е известно
за мене нещо. Тук се закълнете
и божията милост да ви пази
във нужда!
В „кривото” огледало на „болния” деструктиран дух на Елсинор „лудостта” е форма за свободна изява на личността, но и единствен път към себе си и към обременените души на другите. „Лудостта” е „път” към свободата. И Хамлет избира „лудостта”, за да извърви дългия трагичен път към свободата на мисълта си.
Първата вест за „болната” си от „лудостта” на времето душа Хамлет изпраща в кралския двор на Елсинор чрез Офелия:
О, господарю, както си бродирах
във стаята, принца Хамлет, гологлав,
разгърден и с чорапи цели в кал
до глезените свлечени, по-бледен
от ризата си, с тракащи колене
пред мене се яви, като въртеше
очите си тъй жално, сякаш беше
от ада пуснат, за да ми разкаже
за ужасите в него!
Офелия е сред най-ревностните участници в трагичния „карнавал” на Елсинор.
Всеотдайно изпълнява изискванията на „болното” време да „изглежда” щастлива в своето мнимо покорство. И тя старателно, в хронологична последователност, предава „симптомите” на „изглеждащия” страдащ от любовна страст по нея принц Хамлет:
За китката ме сграбчи и така,
държейки я, отдръпна се
от мене и с длан засенчил втренчено очи
лицето ми безкрайно дълго гледа,
като че искаше да го рисува.
Хамлет и Офелия са участници в една и съща „игра”. Принцът е приел шутовската роля на луд, а дъщерята на Полоний - страстно „разиграва” послушание пред баща и кралски двор. Двамата се „разпознават” и успяват да „разкодират” истинските мотиви, определили избора им на роля в „играта” да „изглеждаш”, „режисиран” от „разглобеното” време с преобърнати стойности на Елсинор. Хамлет ясно разчита следите на принудителния избор, направен от Офелия, по маската на фалша и лицемерието, криеща истинския лик на човека и неговия дух. Той е искрен към Офелия и дава знак за „разпознатото” в душата й:
След туй ръката ми поклати леко,
печално кимна три пъти и после
такава покъртителна въздишка
изтръгна се от неговата гръд,
че цялото му тяло потрепера
като във смъртен гърч.
С изтънчените духовни сетива на своя личен морал и нравственост Хамлет пръв усеща предсмъртната агония за душата на Офелия. Нейният „път” към смъртта едва сега започва. Хамлет се докосва до трагиката на обичаната от него Офелия и душата му потръпва от тъга и печал, но трагичната „комедия” за „болното” време в Елсинор продължава. Датският принц не спира действието и двамата с Офелия продължават да вървят към предопределения край на своята еднакво трагична съдба, макар и всеки от тях да е поел по свой индивидуален път:
... След туй ме пусна
и сякаш можеше и без да гледа,
да направлява хода си, излезе
от стаята, глава извил през рамо,
с очи, докрая вперени във мен.
Външната, „шутовска” конвулсия във физическия жест на Хамлет („ глава извил през рамо”) контрастно подчертава духовното страдание, изплувало в тъгата на погледа („с очи, докрая вперени във мен”).
Външно и вътрешно, мнимо и реално влизат в тайно съзаклятничество помежду си. Участват в трагичната „комедия” на времето и разкриват „призрачното” щастие на човека в Елсинор. Хамлет и Офелия са предопределени за трагична раздяла не само като участници в пошлия „карнавал” на епохата, но и като хора, приели по различен начин хуманната трагичност на времето като същност и избор на живота си.
Единствен Полоний не осъзнава трагичните реалности на „полудялото” от скръб, а не от любов - време. Мнимото за него „изглежда” реално. Това изисква моралът на Елсинор и той го спазва. Безкраен е трагикомизмът в констатациите на Полоний, разкриващи „далновидността” на кралския верноподан слуга и задкулисен съветник:
Веднага тръгвай! Да вървим при краля!
Това е чиста лудост от любов...
Любовта като нравствено понятие в личностната ценностна скала на Хамлет и Полоний има противоположно контрастно измерение.
За Хамлет любовта е духовно родство и свободен емоционален избор, за Полоний - задкулисна игра, доказваща мнима лоялност към кралския род. Раболепие и низост изпълват представата на верноподанния слуга за разтърсващата емоционална сила на любовното чувство.
Полоний е приел емоционалния дискомфорт като единствено духовно битие на любовта. Не радостта от взаимно споделеното чувство, а радостта от кралското благоволение е определящият емоционален тон в интимния избор на царедвореца. Той е несвободен. Натрапва на най-близките си - Офелия и Лаерт -духовното робство на своя мисловен свят като задължителен родов избор.
Прозрял „неудобството” от интелектуалното превъзходство над останалите, Полоний съзнателно скрива силата и мощта на своята мисъл. Сам определя „мярата” за „издребняване” на нрава и за стесняване личностните граници на своята човешка индивидуалност, за да избира сам пътя в йерархичната стълба към властта. Това е „свободният” избор на Полоний. Той избира отразената сила на кралската власт в своя личностен свят. Избира двойната игра - да служи „раболепно” на краля, а всъщност „задкулисно” властва над него. Обществено афиширани и натрапени са „доброволният” несвободен избор и човешкото унижение, но вътрешно светът на Полоний остава свободен и недосегаем. Той има своя екзистенциална логика, свои мотиви и тайни ходове, разчетени единствено от Хамлет.
Констатацията на Полоний – „Това е чиста лудост от любов”- е откритият удобен мотив за постигане на отдавна лелеяната мечта - родство с краля и владетелската институция.
Полоний бърза. Той е категоричен в изводите и директен в посланието:
... за мисълта се знае,
че краткостта е нейната душа,
а многословието - тленна външност,
ще бъда крайно кратък:
син ви Хамлет е луд.
Кралският съветник знае, че кралицата ще бъде достоен участник в любовната сделка. Той ще направи услуга на майката, като приеме за жених на своята дъщеря „лудия” Хамлет, измивайки „срама” и „унижението” от родовата чест на кралицата. Благородният „спасителен” жест е на Полоний, мнимият избор - на кралицата Гертруда. Изправена пред възможната дискредитация на сина, майката трябва да приеме направения вече избор на Полоний. Той определя избора на другите, мотивира и посоката на действията им:
На свойта хубостница аз веднага
й казах тъй: „Принц Хамлет си е принц
Над твойта сфера! Няма да го бъде! ”
И наредих й да не го приема
и писъмца и дарове да връща,
и тя събра плода на тоз съвет.
А той - отблъснат - явно от това е
изпаднал първо в скръб, след туй Във пост,
след туй в безсъние, след туй във немощ,
след туй в побърканост и постепенно
по тази стълба е успял да слезе
до буйното безумие, което
ни натъжава всички.
Човешките съдби на Гертруда, Хамлет и Офелия се оказват в плен на тайните помисли и желания на Полоний. Той избира вместо тях, определя ролите им в неговия таен „задкулисен” театър. Марионетьчен е животът на хората в призрачен средновековен Елсинор, а самите те са марионетки в двойствената трагикомедия, „режисирана” от Полоний. Той е готов да принуди всеки да „изиграе"избраната от не-го роля в „задкулисния” марионетьчен театър:
Вий обстоятелства ми дайте само
и аз причината им ще измъкна
от ядката на земното кълбо!
Полоний предопределя и посоките на човешката марионетъчна съдба винаги от една и съща позиция, скрил зад маската на верноподанния слуга и раболепен царедворец истинските мотиви за поведение и избор. В условен метафоричен план Полоний винаги е скрит „зад гоблена”. Това е неговата защита срещу „болното” време на Елсинор, но и неговото оръжие срещу „призрачния” „задкулисен” нрав на епохата. Именно оттам - иззад гоблена - той наблюдава срамните сделки с достойнството и човешката нравственост. Там - „зад гоблена” - замисля и своята сделка с „болния” нрав на Елсинор.
Но в „задкулисния” мисловен свят на Полоний успява да влезе единствено Хамлет. Той „разчита” в принуденото поведение на Офелия неизказаните, но ясно заявени намерения на кралския съветник и грижовен баща. Доказателство за разкодираните „тайни козни” на Полоний е репликата на Хамлет от диалога между двамата:
ПОЛОНИЙ:
Познавате ли ме принце?
ХАМЛЕТ:
Много добре. Вие сте продавач на риба.
В определението „продавач на риба” е категорично заявена позицията на датския принц. Осъзнатото в младостта интелектуално превъзходство на Полоний над „разглобения” свят на Елсинор е достигнало най-високата степен на деформация. Появило се е антихуманното презрение към човека. „Разглобено” и „болно” е съзнанието на Полоний, продал интелектуалния потенциал на човешкия си разум на тъмния средновековен „призрак”, обсебил духа и морала на времето. Заменяйки в срамна сделка със злото, светлината с мрак в душата си, Полоний завинаги се прощава с високия духовен ръст на личността си. Той сам продава човека в себе си. Остава царедворецът, робът-лакей, слугата - търгуващ с човешката съвест, за да изравни другите по унизено човешко достойнство със себе си.
Полоний носи деформираната представа за собствено интелектуално превъзходство над човека и света. Но тя е мнима, нереална. Отразява „болната" маниакална страст на верноподанния слуга по загубената хуманност на личността. Болката по човека и човешкото в душата на Полоний е потиснатата, неизречена трагедия на времето. Това е „лудостта” в свободния интелектуален избор на Полоний-да продадеш човека и хуманното в него, за да прогониш светлината от своя вътрешен духовен свят, и вечен господар на мисловните ти селения да бъде мракът, сключил таен съюз със злото.
Най-адекватна екзистенциална среда за размисъл и действие за човека с продадена душа е пространството „зад гоблена”- тъмно, страшно и неуютно място за среща с „призраците” на обременената си съвест, но и място за нова греховна сделка със злото, когато продаваш като „рибарска стръв” мнимата почтеност и на собствената си дъщеря.
Да презираш човека и да продаваш душата му, за да го изравниш по обремененост и „разглобеност” на съзнанието със себе си, като в същия миг заемаш маниакалната поза на абсолютен повелител и стратег-психолог на човешките страсти, изкусно прикрита зад маската на шутовска наивност и лакейска сервилност, това е най-високата кулминационна степен в циничната ирония на Полоний към нравствените ус-тои на човека и новия хуманен пулс на епохата.
Слуга на злото и лакей на подлостта - Полоний страда по загубената хуманност на духа си. Болката е неизмерима, но той остава верен на себе си и на своя избор, направен сред хаоса и средновековните „призраци” на Елсинор. Но верен на избора му трябва да бъде и светът, изкусен за участие в нова сделка с трагично продадена съдба на Офелия.
Полоний е наистина „продавач на риба”, продавач на човешки съдби и опорочени души. Първа сред изкусно продадените, използвана като „стръв”- изкушение и примамка за влизане в света на тайната „задкулисна” сделка на Полоний, е неговата собствена дъщеря.
Хамлет единствен разпознава в грозния лик на са-тира-дворцов лакей жалките останки от поруганата елитарност на високия интелект, съзнателно потиснат и игнориран от човека Полоний, както и образа на погубената хармония на човешкия разум. „Разпознава "отчетливо болката от стъпканата и продадена мяра за нравственост и човешки морал на средновековните призраци и демони, изпълзели от „разглобеното”, „болно” съзнание на човека. Най-голямо наказание за личността с отнета интелектуална и нравствена добродетел е да обърнеш взора му отново към моралните стойности на честността.
„Благословът” на Хамлет - „Тогава ви пожелавам да бъдете честен... ”- е най-изтънчената, йезуитски поднесена ирония като нравствено наказание за прокълнатата и продадена на злото и дявола душа на Полоний.
Хамлет и Полоний се „разпознават”. Духовният космос на кралския съветник е продаден и поруган, а на датския принц-трагично предопределен и отнет. И двамата осъзнават „цената”, заплатена от тях, за интелектуалното превъзходство над епохата и морала или за духовното предателство спрямо времето и човека. Да си различен от другите и да избираш сам пътя на съдбата си, независимо къде води той - към Рая или към Ада, към Греха или към Светостта, за това е нужна вътрешна сила и собствена нравствена мяра за съизмерване на човешката ти самота и уединение с „лудостта” на „болното” „разглобено” време на епохата.
И Хамлет, и Полоний са еднакво далечни и чужди на времето и света. Кралският съветник отдавна е поруган и изхвърлен от „руслото" на времето. Станал е излишен. Превърнал се е в бутафорен елемент от трагикомичния карнавал на средновековен Елсинор. А датският престолонаследник ясно осъзнава предопределената му самота и трагична излишност в света на антихуманен, полониевски Елсинор.
Хамлет и Полоний са „еднакви” в своята съдбовна различност от другите. Носят белега на „другостта” с полярните стойности на нравственото изключение като трагична същност на безвремието, в което реално живеят Шекспировите герои. Няма бряг към миналото, но и брод към бъдещето. Остават страданието, вечната болка и иронията като единствено средство за надмогване безкрайния трагизъм на настоящето.
Затова и понятието „честност” получава ироничен привкус сред „призрачния” хаос на едно „болно” „разглобено” време, в което разумът е „лудост”, а поруганата добродетел - висша духовност. Хамлет страда, иронизирайки морала на Елсинор:
Е, да. Наистина, както е тръгнал светът,
сега да си честен,
значи да си един от десет хиляди.
