За ученика / Теми литература 10 клас / Уилям Шекспир
УИЛЯМ ШЕКСПИР - „ХАМЛЕТ”
ТРАГИЧНИТЕ РЕАЛНОСТИ НА ЩАСТИЕТО В ЕЛСИНОР
Светът на Шекспировия Елсинор е разделен и противопоставен между своята скрита и явна същност. Времето „крие” лицето си зад маската на мнимо величие и дързост. Векът е „разглобен” и сред отломъците страдание застават човешките съдби, раздвоени в своя избор да покажат истинския лик на душата или да скрият трагедията на мисълта зад шутовската маска на времето. Но то е с преобърнати стойности. Реално и мнимо разменят местата си и в „кривото” огледало на средновековен Елсинор се отразява драмата на ограбените раздвоени човешки души.
Всеки герой на Шекспировата трагедия „Хамлет” е с принудително натрапена от епохата шутовска маска, криеща „лицето” на неговата екзистенциална трагедия.
Ограбената свобода на духа подменя стойностите на човешката личност и тя се появява сред призрачния декор на Елсинор с маска. Човекът крие ограбения си личностен облик. Той няма право да избере истинския „лик” на мисълта си. Избира не човекът, а мимикриращото „болно” време на Елсинор. То определя ролята и мястото на човешките съдби в трагичния маскарад на епохата.
Единствен, който повдига маската на времето и разкрива пред света деформациите в двора на Елсинор, е Хамлет. Дързостта да „подредиш” „разглобения” свят на трагично страдащия човек, Шекспировият герой заплаща с трагедията на мисълта си. Единствено мисловното прозрение разпознава в драматичното раздвоение на душата истинския лик на смъртта и мнимата маска на живота с призрачни стойности. Човешката екзистенция е илюзия - сън и всичко е материализирано в карнавалната маска на безкрайния, безнадеждно бездуховен празник, наречен живот. Смъртта се оказва единствено възможното странно „битие” на трагично отнетото бъдеще на човешката мисъл. Ренесансовата духовност в средновековен Елсинор не съществува. Сякаш, преди да се появи, тя е обречена на гибел.
И Хамлет избира реалностите на смъртта пред красивата мнима илюзия на живота. Това е неговият човешки личностен избор. Маската пада и остава истинското лице на трагедията. Остава човекът с трагичния размисъл за смисъла на своето екзистенциално битие.
Драмата на средновековен Елсинор е затворена в душите на Шекспировите герои. Във всеки един от тях има „Къс” от „разглобеното” време на епохата. Те са „рамкирани” и затворени в тесните личностни граници на своето човешко страдание.
Единствен, който надскача „рамката” на времето и разкрива пред света драмата на своята душа, е Хамлет. Той е предопределен да понесе болката на другите редом със своята. Хамлет страда извън мярата за човешка болка и мъка. Излиза извън „брега” на времето. Душата му е разпната, а мисълта - раздвоена 6 трагичното пространство на избора. Той избира заради всички, но и заради себе си. Избира болката на света и я понася в мисълта си. Предпочита трагичната участ на хуманиста, запазил себеуважението си в средновековното време на Елсинор. Но по този начин се докосва до страданието на хуманно мислещия човек.
Хамлет сам въплъщава и изразява болката на времето по вечната неразрешима дилема на човешкия избор. Неговата душа носи трагичен размисъл за човека и света, за техния безкраен трагичен диспут. Той няма начало и няма край. Диспутът е вечен и неразрешим. Той е част от духа на Хамлет, но и негова същност. Това е неговата мисловна драма. Шекспировият Хамлет е израз и мяра за човешкото у човека в конфликтен сблъсък с реалностите на времето и света.
В „кривото” огледало на деформираното и „разглобено” човешко съзнание ясно е очертан и образът на „лудо” преобърнатия, трагично-смешен, шутовски свят на нравствено ограбен и поруган Елсинор.
Два свята - на средновековни „призраци” и на кралски шутове - еднакво мними и реални, обсебват душата на човека. За да участва в „карнавала” на своето „болно” време, Хамлет трябва да се нареди сред шутовете, изричащи истината за „лудостта” на епохата, или сред „призраците” на Средновековието, изискващи ненужния атавистичен жест на отмъщението.
Трагичната ирония на кралския шут разкрива духовното превъзходство на мислещия човек и очертава дистанцията между „призрачно” застинало време и свободна човешка мисъл. Единствено хуманността на човешкото мисловно прозрение открива „лудостта” на времето, завоалирана зад средновековното разбиране за чест и дълг. Но кралски шут В Шекспировата трагедия „Хамлет” няма. Със смъртта на шута Йорик сякаш е „умъртвена” и душата на Елсинор. Този трагичен миг от живота на кралския двор е част от детството на принц Хамлет. Оказва се, че той твърде рано е лишен от уроци по духовност и нравственост. Емоционалният уют в душата на детето е бил поддържан от мъдрата ирония в смеха и закачките на шута Йорик. Но смъртта на кралския мъдрец донася първите „цветя” на зло и печал за духа на Хамлет. Сред мълниеносните остроумия и шутовски закачки на Йорик, останали в съзнанието и паметта, бъдещият престолонаследник на Дания открива истината за „призрачния” живот на хората в Елсинор. Усеща трагичната сила на човешкия разум, скрит зад клоунската маска и шутовския смях на един безкрай-но тъжен, но мъдър човек. Той е първият, прозрял „лудостта” на времето, но не изрекъл докрай истината за него.
Хамлет е този, който ще продължи прекъснатия диалог на шута Йорик с бездуховността на Елсинор. И той избира „играта на лудост”.
Това е неговият съзнателен човешки избор. Да избереш играта на мнима лудост е единственият път към свободата на мисълта в Елсинор. Да живееш според духа, морала и нравствеността кралския двор, да изглеждаш мнимо щастлив, но да изричаш свободно мислите си, приел ролята на шут и надянал маската на мнимо луд:
...тук се закълнете, че колкото и необикновено да се държа - защото може би във бъдеще ще сметна за уместно да разигравам роля на чудак, че няма никога при среща с мене, усмихвайки се, скръстили ръце, с намигвания или недомлъвки като „Е, да... ” или „Ако речем да... ”, изобщо с най-нищожен намек няма да издадете, че ви е известно за мене нещо.
„Лудостта” е форма за свободна изява на личността, но и единствен път към себе си и към обременените души на другите. „Лудостта” Като осъзната роля -„път” към забраненото духовно пространство на свободна мисловна боля. И Хамлет избира „лудостта”, за да извърви дългия трагичен път към свободата на мисълта си. Принуден е да участва в трагичния карнавал на своето време. Офелия е сред неговите най-ревностни „почитатели”. Тя е част от хората, направили принудителен избор. Изглежда щастлива в своето мнимо покорство.
Хамлет и Офелия са участници в една и съща игра. Принцът е приел шутовската роля на луд, а дъщерята на Полоний - страстно „разиграва” послушание пред баща и кралски двор. Двамата герои влизат в тайно съзаклятничество помежду си. Участват в трагичната „Комедия” на времето и разкриват „призрачното” щастие на човека в Елсинор. Хамлет и Офелия са предопределени за трагична раздяла не само като участници в пошлия „Карнавал” на епохата, но и като хора, приели по различен начин хуманната трагичност на бремето като същност и избор на живота си.
