За ученика / Теми литература 10 клас / Уилям Шекспир
УИЛЯМ ШЕКСПИР - „ХАМЛЕТ”
РАЖДАНЕТО НА ТРАГЕДИЯТА ОТ ДУХА НА ВРЕМЕТО
Шекспировата трагедия „Хамлет” се ражда от духа на времето, но съвременният й прочит е винаги в контекста на Английския ренесанс - епоха на трагичен хуманизъм и време на дълбок нравствен кризис.
В Късния ренесанс се променя концепцията за човека и принципите на художествено изображение. Кризата на ренесансовия хуманизъм може да бъде представена образно чрез християнската идея за грехопадението на човека. В „Страшният съд” (1534-1541 г.) Микеланджело Буонароти пръв от италианските художници изразява трагичното светоусещане на своето време. Нарушена е постигнатата в Ранния ренесанс хармония между телесно и духовно у човека, засилва се чувството за „греховност”. Обща черта на Късноренесансовото изкуство е „отказът” от идеализирано изображение на човека и света.
Концепцията на Уилям Шекспир за изкуството звучи еднакво с тази на Алберти, да Винчи, Дюрер, но всеобхватното подражание не се идеализира. Във високия жанр на трагедията еднакво се допускат красивото и грозното, високото и ниското, трагичното и комичното. Целта на изкуството, според Шекспир: „...открай време е била и си остава и до днес - да държи, така да се каже, огледало пред природата: да показва на добродетелта нейния истински лик, на порока - неговия образ без украса... ”. Шекспировата концепция за изкуството и нейното проявление в творчеството му, което е проекция на времето, се свързва с естетическите принципи на изкуство, по-късно наречено реалистично.
В края на XVI век Италия губи своето значение на образец на хуманистична култура (идеология и изкуство). Центрове на духовното развитие стават Франция, Германия, Испания, Англия. Ренесансът в тези страни е късен в сравнение с Италианския и за по-кратък период от време те преживяват ренесансовия разцвет и кризис, което е отразено в Шекспировото творчество.
Националната специфика на Английския ренесанс се определя от тясната зависимост на културните процеси от обществено-историческите събития. За Англия XIV и XV в. са време на феодални конфликти. Предпоставки за културния разцвет, достигнат по времето на кралица Елизабет, се създават още при предшествениците п от династията на Тюдорите-Хенри VII и Хенри VIII, Които се свързват с представата за Ранния ренесанс в Англия. Зрелият Английски ренесанс се ситуира през последните две десетилетия на XVI и началото на XVII в. Управлението на династията на Тюдорите е време, в което се прекратяват междуособните войни, и в Англия се установява силна кралска власт. С обявяването на независимостта на английската църква, което е своеобразна проява на ренесансовия индивидуализъм от страна на Крал Хенри XIII, хуманизмът в Англия се разгръща под знака на протестанството. Последица от дър-зостта на краля е силното намаляване влиянието на църквата върху ренесансовата мисъл и култура. Като израз на атеизма в областта на литературата критиците посочват драматургията на Марлоу, който пръв поставя проблема за Човека и Дявола с пресъздаване на „Трагическата история на д-р Фауст” през 1592 г.
Литературата на Английския ренесанс се представя от творби с жанрови проявления на трите литературни рода (епос: роман; лирика: сонет, поема; драма: трагедия, комедия), но най-значително е присъствието на драмата, чиито особености се определят от генетичната връзка със средновековната и развитието на народната фарсова традиция.
Диалогът с Античността като характеристика и на Английския ренесанс се проявява на жанрово, образно и сюжетно равнище. Образци за подражание са популярните творби на Плутарх, Плавт, Теренций, Сенека. Важно за английската трагедия е влиянието на „Тиест” Върху Томас Кид, с чиято „Испанска трагедия” от 1584 г. се оформя като самостоятелен драматургичен вид, т.нар. трагедия на отмъщението. В трагедиите на Томас Кид и Кристофър Марлоу акцентът се поставя върху задълбочаването на психологическия анализ.
Други особености на английската ренесансова драма се определят от тясната й връзка с театъра и театралния живот, съсредоточен в столицата. Външното устройство на елизабетинския театър напомня това на античния. Отвън се откроява кръговата форма на театъра, построен от дърво,което изглежда не е било особено надеждно, тъй като през 1613 г. театър „Глобус” изгаря напълно при пожар. Функцията на декора се поема от словото на актьора. Вниманието се съсредоточава върху действащите лица, времето и мястото са в голяма степен условни. Драматургичната форма е свободна от канона на единствата, които се постигат с „кинематографична” смяна на сцените. Важна е ролята на костюма, на който се придава символичен смисъл: меланхоликът е в черно, невинната девица - в бяло и пр. Характерен е реализмът на малкия натуралистичен детайл, провокативно насочен към възприятията на публиката.
Ако трябва да степенуваме талантите на Уилям Шекспир, актьорската игра като професия няма да заеме първо място, но той е бил добър режисьор. Възгледите за актьорското изкуство се открояват в „Хамлет”, където открито се заговаря на зрителя за актьорското битие, споделя се идеалът за актьорско поведение на сцената, а именно: естественост, умереност и интелигентност.
С развоя на реализма и психологическата задълбоченост на драмата се развива и актьорската игра: човешката емоция получава не соматичен, мимически израз, какъвто й дава пантомимата, в известен смисъл пародирана В „Хамлет”, а вербален израз - чрез написаното от автора слово, което трябва да бъде вярно усетено от актьора.
Създадената през 1601 г. трагедия „Хамлет” е първата от т. нар. „велики трагедии” на Шекспир, в които най-пълно се изразява Късноренесансовата концепция за света и човека. Хуманистичната проблематика на трагедията е подготвена от по-ранните Шекспирови творби, където могат да се изведат темите: за отмъщението („Тит Андроник”); за мъжа и жената; привидност и реалност („Укротяване на опърничавата”); за любовта и приятелството (сонетите, „Ромео и Жулиета”); за меланхолията („Както Ви се харесва”).
Един век преди Шекспир, италианският хуманист Пико дела Мирандола създава пластично, скулптурно изображение на човека, в което се отразява ранноренесансовата концепция, наподобяваща идеята за необременения от чувството за греховност Адам в Рая. Антитезна на тази концепция е Късноренесансовата, която изразява кризата на хуманистичните ценности. Духовната ситуация се синтезира в монолога на Шекспировия Хамлет за човека, където вяра и неверие, екстаз и ирония са ключови опозиции.
„Хамлет”, като трагедия на съзнанието, загубило хармонията на Ренесанса, може да бъде тълкувана и в контекста на мита за грехопадението на човека.
