За ученика / Теми литература 10 клас / Уилям Шекспир
УИЛЯМ ШЕКСПИР - „ХАМЛЕТ”
ПРОБЛЕМЪТ ЗА ТРАГИЧЕСКИЯ ХУМАНИЗЪМ
Разколебани са стойностите на хуманността в края на XVI век в ренесансова Англия. Трагизмът на времето намира своето художествено отражение в Шекспировата трагедия „Хамлет”. Епоха и човешко съзнание влизат в конфликт. Драматургичният „спор” за хуманното и неговата трагична зависимост от критериите за духовност на всяко време противопоставя две епохи в развитието на човешката цивилизация - Средновековие и Ренесанс. Между тях застава човекът, респективно със средновековно или ренесансово мислене. Отделният човешки индивид е носител на определени идеи и представи за хуманното, които той защитава с философските доводи на епохата, към която принадлежи. Така всяко време има своята философска теза за хуманност.
Кървавата средновековна драма на отмъщението носи и защитава своите хуманни принципи, съобразно морала на времето, предизвикало нейната художествена поява, и разбирането на средновековния човек за дълг и чест.
Не по-малко подчинена на принципите на хуманността е и драмата на съмнението, която присъства като една от жанровите форми за проявление на драматургичния конфликт в трагедията „Хамлет” на Уилям Шекспир. Именно проблемът за дълбокото съмнение на човешкия разум в реалните или девалвирани стойности на хуманността свързва художествения спор на две епохи за човека и човешкото в него, като създава обстоятелствената драматургична среда за защита на две различни хуманни тези.
Средновековие и Ренесанс „спорят” чрез различните позиции и гледни точки на Шекспировите герои в трагедията „Хамлет". Художествените сетива на всеки един от тях са формирани от ценностната система и духовността на една от двете противопоставени и конфронтирани епохи в развитието на човешката цивилизация. Те защитават хуманната теза на епохата, формирала личността им. Оттам и тяхната позиция е ясна и категорично определена.
Единствено главният герой Хамлет влиза в диспут с критериите за хуманност и на Средновековие, и на Ренесанс. „Спорът” за човешкото на две епохи преминава през дълбокото съмнение на неговия разум. Художественото съзнание на Хамлет е конфликтно противопоставено, сякаш „разглобено”. Дълбоко страдащ, героят на Шекспир не намира пристан за своя дух нито в миналото, нито в настоящето. Средновековният морал за него е анахронизъм, но и ренесансовата хуманност е с разколебани стойности. Връщане назад към династическия дълг не може да има, но и перспектива за свободно бъдеще и личностна изява също няма. Хамлет е изпълнен с трагизма и на миналото, и на бъдещето. За него духовният хоризонт е отнет. Дания е затвор, но и светът - също. Така проблемът за трагическия хуманизъм получава универсални стойности. Всяка епоха достига своя разцвет, но и става свидетел на своето падение, на своя духовен разпад. Хамлет, поради универсалните измерения на проблема за хуманното, е изпълнен сякаш с трагизма на всички епохи В човешката цивилизация, създали условия за девалвиране на хуманния идеал. Неговото страдание е дълбоко и необозримо: „Не зная защо, напоследък съм загубил цялата си Веселост, зарязал съм напълно телесните упражнения и изобщо съм изпаднал В тазова мрачно настроение, че тази прекрасна сграда ... земята ... ми се вижда гола канара; но този опнат над нас прозирен шатър на въздуха... можете ли да си представите? ... този дивен свод над главите ни, този величествен покрив, обсипан със златни огньове; всичко това е за мен само едно гадно скупчване на зловонни пари. Човекът!... Той не ме радва... ”
Основен акцент в размисъла на Хамлет е човекът. Извън сферата на хуманното, Всичко губи значение за него. Духовността е в криза. Нейните стойности доминират над реално видимото и земно материалното в съзнанието на героя. Тревогата на духа търси поле за изява в психокосмоса на разбуненото от тревожни предчувствия съзнание на героя. Психологизмът на трагичния размисъл е въведен в развитието на драматургичното действие. Трагедията на човешката мисъл става Водеща проблемна теза в конфликтния сблъсък на времена и епохи. Хамлет въплъщава трагизма на всеки човек и всяка епоха, изправени пред дълбоката агония и задълбочаващия се духовен кризис на хуманното. Това превръща героя на Шекспир в универсален носител на трагическия хуманизъм, въплътил тревогата на човечеството за своето хуманно бъдеще.
Хамлет понася драмата на „разглобеното”, трагично конфронтирало се с човека време в душата си като дълбоко осъзната трагедия на мислещия човек.
Драмата започва в полунощ, когато две епохи търсят „мост” помежду си, но откриват трагичните реалности на минало и бъдеще, отразени в „боледуващото” човешко съзнание на Шекспировите герои, за които единствена екзистенциална реалност остава трагичното битие на настоящето.
В хаоса на времето живее и мисълта на Хамлет. Душата му е скръбно раздвоена и „разсечена” от „призрака” на отиващото си средновековно време. Но тук много активно присъства и тревогата за девалвирания ренесансов идеал за човека. Идеите на хуманното реално не съществуват. Духовните оръжия за битка с трагичните реалности на времето не принадлежат на датския принц. Хамлет е сам в полето на трагичния хуманен размисъл. Задълбочаващата се криза на мисълта е единствената възможност да заяви правото си на духовно съществуване. И Хамлет изповядва трагичния си размисъл, изпълнен със съмнение.
Да властваш над света с цялата сила на мисълта си или да го владееш по наследствено право и закон? Да бъдеш избран или да избираш? Да бъдеш обект на избора или мисловна сила - двигател на самия избор? Унизен и избран да унизяваш другите или - избрал себе си и духовната си свобода - да дариш със свобода целия свят?
Това е страшната екзистенциална дилема на личностния избор в душата на Хамлет.
Да бъдеш подчинен на времето или да търсиш брод сред хаоса му, повярвал единствено на мисълта си като най-точна и безпристрастна мяра за трагичните хуманни стойности на времето и човека?
Това е трагедията на Шекспировия Хамлет. Изправен над бездната на времето, но видял светлите, духовни стойности на човека, той остава завинаги в трагичното пространство на вечния риторичен въпрос:
Да бъдеш или не? Туй е въпросът.
Дали е по-достойно да понасяш
стрелите на свирепата съдба,
или обнажил меч, да се опълчиш
срещу море от мъка и в таз битка
да ги зачеркнеш всички? Смърт...
Между живота и смъртта застава духовността. За Хамлет тя е извор на достойнство, но и смисъл на човешкото битие - безкраен низ от победи и поражения. Човекът губи своя ценностен ориентир без духовните опори на хуманното начало в себе си. Мисловният хоризонт е отнет и животът се обезсмисля. Но да осъзнаеш и прозреш трагичното бъдеще на хуманното у човека е единствено възможната свобода, която би могъл да получи за себе си Хамлет. Това е неговият трагичен екзистенциален избор, но и единственото, което го разделя и противопоставя на всички, които принадлежат към миналото. Средновековието е част от критериите им за човешка нравственост и хуманност. Един от тях е настоящият крал на Дания - Клавдий.
Двамата герои - Хамлет и Клавдий - застават на двата „бряга” на времето. Единият изцяло живее в Средновековието, а другият - с трагичните си, но винаги високи помисли - в Ренесанса. Тъй като в Елсинор властва средновековният морал, а бъдеще за хуманността няма, настоящето не принадлежи нито на Клавдий, нито на Хамлет. Те имат право само на трагичен избор. За разлика от Клавдий, който докрай остава подвластен на повелите на своето средновековно време, Хамлет има правото на свободен размисъл, макар и изпълнен с трагична безнадеждност. Хамлет докрай се бори за човека в себе си и това е част от неговата вътрешна духовна свобода. В известен смисъл той остава верен на синовния дълг - да бъде човек като своя баща.
Хамлет се отказва от династическото право да наследи кралския престол, но никога не забравя дълга си към принципите на хуманността. Във всички епохи човешкото у човека има форми и средства да се прояви. Така приемствената традиция е опазена от Хамлет, но само в сферата на хуманното.
В голямата битка с хаоса на времето Клавдий избира владетеля в себе си, а Хамлет - човека. Но и двамата излизат извън „рамката” на времето, извън трагичното настояще на избора. Двамата стават излишни и трагично ненужни в пространството на „разглобеното” и „болно” време. Настоящето не им принадлежи. Те остават разделени не само помежду си, но и с трагичните стойности на избор, който ги лишава както от минало, така и от бъдеще. Животът с трагичното пълнокръвие на всекидневния екзистенциален избор не принадлежи на Шекспировите герои Клавдий и Хамлет.
Те въплъщават трагиката на вечния универсален избор, избора на всички времена, а не само на своята епоха и време. Чрез стойностите на своя индивидуален избор те влизат в единоборство с „разглобеното” време на Елсинор, намират смъртта си. Но това е единственото, предопределено от времето, „екзистенциално” битие за техните обречени души. Те имат своя избор, който ги отпраща далеч извън „брега” на всяко време и епоха. Превръща ги в трагично изключение на човешката екзистенция. Останали верни на избора си, по различен път се докосват до трагиката на хуманност, носеща откровението за човека и неговия духовен кризис. Именно тази истина, изстрадана и от двамата герои, макар и по различен начин ги превръща в контрастни класически образци на трагическия хуманизъм, който има различни стойности и проявления във всяка епоха от развитието на човешката цивилизация.
Съзнанието на всички Шекспирови герои агонизира. „Разглобеното” време на Елсинор е деструктирало индивидуалната им мяра за човешко щастие. Всичко в кралския двор е призрачно - и животът, и човешките цели, и самите хора. Те са странни, призрачни сенки на своята реална, но отдавна отнета от „болното” време и превърната в трагична илюзия, човешка същност.
Сякаш призракът на разрушението, мистично материализиран в призрака на убития крал, броди из човешките души и носи прокоба за тяхното бъдеще. Единствен изход и за тях, както за Хамлет и Клавдий, остава смъртта. Кървавата средновековна драма на отмъщението се слива с трагичната необратимост на обезнадежденото бъдеще за ренесансовия хуманизъм. Смъртта се оказва единствено възможна и реална. Тя е трагичната ирония на съдбовно предопределения избор на Шекспировите герои. Всеки тръгва към нея по свой път, но не всеки я избира съзнателно. Тя изглежда като щастлив мираж в обреченото на любовна мъка съзнание на някои от героите.
Особено красноречив е примерът с Гертруда - кралицата-майка, станала жертва на средновековни кръвосмесителни нрави. Нейното право на избор е също отнето. Принадлежи й само болката и безкрайното презрение на сина й. Човешкото в нея е силно разколебано поради насилствения избор, който е принудена да направи. Тя остава кралица, но завинаги губи хуманния ореол на майчината добродетел. Дълбоко нещастна и трагично обречена е кралицата на Дания. Хармоничното единство на хуманния и династическия принцип е нарушено.
Всичко в съзнанието й е объркано, „разглобено” и деструктирано. „Призрачни” са представите й за любов и смърт. Животът - като отразена рефлексия в „болното” й съзнание - приема образа на „разглобеното”, объркано време. Хаосът в душата й избира смъртта. Тя се отказва от човешкото в себе си. Няма достатъчно вътрешна духовна свобода, за да се бори за своята хуманност. Изборът й е предопределен не само от Времето, но и от липсата на духовен личностен хоризонт. Гертруда е жена, макар и кралица, но от епохата на Средновековието Трагичната раздяла със сина й е неминуема. Хамлет принадлежи на друго време и други са неговите хуманни критерии за синовен и човешки дълг.
Проблемът за трагичната хуманност предопределя духовния кризис в личните съдби на Шекспировите герои.
