Конфликтите в трагедията „Хамлет” се проявяват най-вече в диалогичното слово на персонажите. То носи и изразява невъзможността за общуване след нарушаването на хармоничната връзка между героите. Причина за дисхармонията в диалога е скритата трагична тайна. Предварителната представа за диалога, която е изходна при осмислянето за неговото „прекъсване” в „Хамлет”, е античното разбиране на словесното действие Като познание и самопознание, като слово, насочено към търсенето на истината чрез защита на различни гледни точки. Истината се ражда от двоичността, диалогът предполага отвореност на единното. Повечето от диалозите в „Хамлет” не са „истински” поради преднамереното скриване на тайната. Прекъсването на диалога в трагедията се изразява в преминаването на диалогичните езикови структури в монологични, монологът, от своя страна, ражда нов диалог. Превръщането на диалогичната реч в монологична се отнася към игровото начало, което има своя карнавална същност, а скритата диалогичност в монолозите е израз на вътрешната конфликтност.
Диалозите в „Хамлет” се характеризират според конфликтността на ситуацията, в която протича речевото общуване между персонажите. Диалогът е прекъснат и недействителен, когато липсват условия за пълноценно общуване; когато събеседниците нямат какво да си кажат или не желаят да разговарят; когато единият от разговарящите няма осведоменост за предмета на общуване; когато събеседниците нямат общ език; когато предметът на общуването, целта и резултатите се разминават.
В Първо действие на трагедията се открояват няколко типа диалози между различните персонажи - монологичен, открит и имитиращ безсмисленост. Диалозите: Клавдий - Хамлет, Полоний - Лаерт - Офелия, са асиметрични и построени като монолози. Свързват се с многословното назидание на „греховните пастири”, срещу което стои реплика, казваща истината. С речта си Клавдий се стреми да направи нещата явни, предварително изговаря това, което мотивира нескритото желание на героя за недоброжелателно тълкуване на казаното. Говори за промяната на отношенията с Гертруда - преди сестра (снаха), сега съпруга. Макар и парадоксално, чрез словото ритуално се „погребва” паметта за мъртвия брат-съпруг. Характерно за речта на Клавдий е оксиморонното полагане на смиели, чрез което се очертава образът на шута. Клавдий властно налага себе си чрез подреденото слово, говорейки първо за брака, после за политика и пр. Срещу пространното слово на Клавдий стои репликата-размисъл, разкриваща смисловия конфликт: „По-малко родство, повече роднинство”. Хамлет контрастира смислите с кратка и ясна „кинжална реч”. В опозиция на многословието, което се стреми да оправдае нередното с неубедителна мотивация, стои вътрешната убеденост, объркваща другите. По сходен начин Хамлет отговаря на кралицата, която твърди, че болката, предизвикана от смъртта на близък, е преходна. А това - според нея - е естествено. Хамлет целенасочено противопоставя своята теза чрез Контраст: „изглежда” - реално „е”, изтъквайки, че за него „изглежда няма”. По-Късно самият той ще бъде принуден да се преструва, за да запази тайната. В съветите на Лаерт Към Офелия лайтмотиви са страхът и скриването на истинските чувства. В ироничната реплика на Офелия, съзнателно заявяваща позиция, обобщено се визира образът на „ греховните пастири”: Лаерт, Полоний, Клавдий. Полоний съветва сина си да се държи естествено, но самият той общува игриво, познавайки задкулисието и лицемерието. Той иска да предпази дъщеря си, като разкрива тайната „изкусност” на любовта, когато само се имитира разпалване на истински чувства. Маскирането на бащата в опитен мъж, който провокира притворството, е свързано с прекомерното желание да се режисира съдбата на другия. За разлика от Хамлет, Офелия не противодейства, а силно се повлиява от наставленията и лъжливите съвети, които създават у нея чувство за греховност. С Духа на баща си и с Хорацио Хамлет води открит диалог. В разговорите с Хорацио се проявява характерната за Хамлетовото слово ирония, в случая насочена не към събеседника, а към субекта, въплътил в поведение и действие явлението, за което се говори. Непосредствено след научаване на трагичната тайна, Хамлетовото слово несъзнателно губи смисъл, думите наподобяват прицел без посока, а после нарочно имитират безсмисленост, „репетирайки” въздействието на ироничния прицел първо пред Хорацио и стражата.
Във връзка с диалога от Второ и Трето действие се откроява проблемът за словото и играта. Първа сцена (II д.) конкретизира морала на дворцовото общество, за което изпитването на човека чрез хитрост, подслушването и задкулисието (скриването зад гоблена) са нещо обичайно. Наставленията на Полоний очертават словесното излишество, когато предметът на общуване не съответства на целта, заради която се води разговорът. Полоний разчита на словото, което провокира, като криволичи между знанието и незнанието, за да „открадне" истината (образите на мрежата и примката). Сцената се свързва с диалозите и ситуациите, чиято цел е разкриването на тайната: Полоний - Хамлет; Розенкранц и Гилденщерн - Хамлет, както и с момента, в който Полоний и Клавдий се скриват, за да могат „сами невидими, да видят всичко”. Моралът на елсинорското общество прави напълно обяснимо решението на Хамлет да се преструва на луд, за да скрие тайната, да съхрани живота и да отмъсти.
Убеден, че е открил истината за странностите в поведението на Хамлет, Полоний превръща диалога с краля и кралицата в монолог, изпитвайки задоволство от словото, което държи в неведение събеседника. Четейки знаците, Полоний вярва, че ги чете правилно, че знае истинската причина за Хамлетовата „лудост”. Гертруда призовава царедвореца към повече смисъл и по-малко „изкусност”. Умишленото създаване на безсмислие в играта на думи доближава Полоний до образа на шута. Той проявява ироничната самонадеяност на знаещ тайната, която всъщност знае само Хамлет. Истински диалог не съществува, тъй като кралят и кралицата търсят истината, а Полоний я скрива, превръщайки себе си в предмет на говорене.
В диалога Хамлет - Полоний се актуализира мотивът за „улов на човешки души”: й думите на Хамлет има иронично обръщане на библейския притчов смисъл за апостолите, Които „улавят” чистотата на човешките души и ги приобщават към святата истина на Спасителя. Търгуването отпраща и към мотива за сделката със сатаната. Хамлет противопоставя своята честност на безчестието на Полоний, който търгува с красотата на дъщеря си.
Истинският диалог между Хамлет и Офелия също е прекъснат - принцът скрива тайната, а Офелия несъзнателно е станала част от дворцовия „заговор” Мотивът за скриването на истината, като характеристика на диалозите в контекста на библейския мит; доказва нарушената хармонична връзка между двамата герои поради човешката склонност към зло. С темата за „отритната обич" се свързват взаимоотношенията на повечето от персонажите. Преднамерено грубо е отношението на Хамлет към Офелия и Гертруда. Срещата между Офелия и Хамлет е част от игровите моменти в трагедията, свързани С желанието да се режисира чуждата съдба. Тя е устроена от Клавдий и Полоний като „примка за врабчета”. Кралят и царедворецът подслушват Хамлет и при срещата с любимата, и при срещата с майката. Стремят се да проникнат в човешкия интимен и духовен свят. Офелия и Гертруда стават част от дворцовия „заговор”. По-лоний дори определя поведението им пред Хамлет - как трябва да се държат, да изглеждат, да разговарят. Офелия трябва да бъде смирена и благочестива в непочтената си роля, а Гертруда - по-строга и решителна в обвинението си.
Израз на конфликта между морално-светогледните позиции на персонажите е и мотивът за „четенето”, който е споменат в наставленията и диалозите. Четенето е част от позите на вглъбеност, благочестивост, меланхолична разсеяност, но говори и за духовните интереси на двата враждуващи морални свята. Полоний дава в ръцете на дъщеря си „света книга”, която „да оцвети в смиреност” самотата й, а Хамлет чете един „сатиричен безсрамник” в момента, когато Полоний уж ненадейно го среща. Независимо дали чете Ювенал или Платон, четенето на Хамлет е свързано с философия или критика (сатира) на нравите. В сцената, в Която Офелия заема наложената от баща й поза, се откроява проблемът за лицемерната набожност Като част от образа на времето и нравите. По този начин героинята несъзнателно е въвлечена в света, с който Хамлет враждува.
С проблема за маската, която не съвпада с истинското човешко лице, е свързан скритият диалог, който се осъществява между грешните души на Полоний и Клавдий. Самоупрекът доближава Клавдий до неговия антипод Хамлет. Маскарадността в човешкото поведение Полоний и Клавдий изразяват като „захаросване” на сатанинското, „гримиране” на порока, „цветиста реч”, която е преобличане чрез словото. Полоний провокира игрово поведение у дъщеря си, превръщайки я във вещ, средство. Съдбата й е аналогична с тази на всички подвластни на Клавдий. Думите на царедвореца са една от проявите на вътрешната диалогичност в трагедията - той осъзнава греховността на лъжата, но не я отхвърля. Клавдий изразява вътрешната болка от допира със словото, което казва истината с експресивния език на страдащото от душевни терзания човешко тяло. Вътрешният, скрит диалог между протагониста и антагониста се поражда при осъзнаването на самотата, произтичаща от бремето на тайната.
На въпроса на Офелия: „Добре ли сте? ”, принцът отговаря с езика на безучастното Към любовта й „ехо”, белязано със семантиката на вътрешната диалогичност, самота и прекъсване на диалога. Гласът е отзвук не на Въпроса на другия, а на самия себе си. Меланхоличното повторение е отзвук на размисъла в монолога: „Да бъдеш или не”, израз е на мълчанието, на обезсмислянето на словото. С репликата: „Не съм ви давал нищо”, Хамлет се отрича от словото - клетва в любовта в името на клетвата в памет на баща си, но и съхранява тайната чрез мълчанието, което не само ще я опази, но и ще я превърне в дело. Освен това, Хамлет научава с огорчение, че у Офелия, несъзнателно за нея, е провокирано игриво общуване и диалог, в който става дума за вземане и връщане на вещи като фалшиви знаци за привързаност. Хамлет подема словесна игра с Офелия, придавайки двузначност на думата „честност”, което я обърква и огорчава. Подлагайки нарочно под съмнение морала й, той дава израз въобще на разочарованието си от човека, у когото е нарушена ренесансовата хармония между доброто и красотата. С метонимичната замяна красота - сводник Хамлет намеква за непочтената роля на доскорошната си любима. Офелиевата красота, свързана в трагедията със символиката на цветето, става „сводник”на злото - част от търговията с човешки души, насочена към изтръгване на тайната. Човекът, сключил „сделката”, се уподобява не с Бога, а с неговия антипод. Това сближава текста с библейските мотиви за изкушението и грехопадението на човека. Тези мотиви неслучайно отпращат към първия монолог на Хамлет в трагедията, тъй като нарочното отхвърляне на любовта е генетично свързано с поведението на майката. Хамлетовото ренесансово съзнание тълкува дисхармонията между тялото и душата като парадокс, който се потвърждава от настоящето. Предвид библейския контекст, ренесансовият човек, „подобен на Бог”, носител на висш нравствен критерий, е обичал тялото преди грехопадението на душата. В диалога на Хамлет с Офелия темата за съдбата присъства със задаването на библейската алюзия за „Дървото на живота”, символизиращо греха и страданието и свързано с двойствеността В човешката природа. Проклятието над човека е предопределено от стаения в корените на „Дървото на живота” (на родовото дърво) грях. Ако идеята за рода е опорочена, то човекът трябва да търси своето нравствено спасение отвъд ценностите, които го олицетворяват: семейство, брак, дом. Към уединение-самота Хамлет призовава не само Офелия, но и майка си, използвайки „кинжална реч”, която ранява с острието си съвестта.
Хамлет имитира отсъствие на любов към Офелия, за да скрие тайната. По време на представлението той я иронизира, намеквайки, че и тя би могла да изиграе непочтена роля, която всъщност й е чужда. В съзнанието си той се стреми да я десакрализира, придавайки й нещо от двойствената божествено-демонична женственост В действителност Офелия е най-пречистеният образ, душата й е много сродна с тази на Хамлет и топ го знае. Двамата са въплъщение на честността и „лудостта" на времето. Хамлет нарочно превръща диалога с нея В недиалогичен, Като я Кара да повярва в неистинския образ, който създава за себе си. Този образ е 8 опозиция с „венеца на творението”.
Диалогът на Хамлет с Офелия и Гертруда се различава от останалите неистински диалози, в които разговарящите взаимно не се приемат. Хамлет съзнателно се стреми към отдалечаване от близките до душата му персонажи, за да им спести болката и страданието.
Принцът непрекъснато отбягва прекия диалог с Клавдий, но след смъртта на Полоний този диалог е неизбежен (V, 3 сц.). На въпроса на Клавдий къде е трупът на Полоний, Хамлет дава четири отговора, задавайки топоси, свързани с местата, където различните хора трябва да пребивават след смъртта си. Знаейки тайната, той иронично заема позата на „бич на небесата”. Подобно на Полоний, на краткия въпрос Хамлет отговаря с дълга реплика, която забавя казването на истината. При отсъствието на кралицата той се обръща към Клавдий със „Сбогом, скъпа майко! ”, а когато кралят го поправя, Хамлет обяснява значението на обръщението, за да подчертае накрая, че той не би трябвало да се чувства съпруг на кралицата и негов баща. Така той мотивира нежеланието си да разговаря с Клавдий, избягвайки истинския диалог, тъй като между двамата събеседници няма общ смисъл в предмета на говоренето. Откритият диалог с Клавдий и подвластните му е невъзможен, тъй като Хамлет не приема тяхната вътрешна същност.
Диалогът в Четвърто действие, Пета сцена се свързва с проблема слово и лудост. Подобно на Хамлет, Офелия прекъсва диалога чрез поведение, визиращо „лудостта” на духа й. Благородникът, който известява за състоянието й, говори за смисъла в безсмислието, подобно на Полоний, който открива „система” в „лудостта” на Хамлет. Ироничният смисъл в безсмислието на Хамлет е вложен съзнателно, а у Офелия - безсъзнателно. Без да разбира, тя говори за неща, чийто смисъл разбират всички. Хамлет се преструва на луд - една мимикрия, продиктувана от трезвостта на разума, докато Офелия полудява, защото крехкостта на душата й не може да понесе „ударите на съдбата”: бремето на убийството, на „отритната обич” и „лудостта” на любимия. Тя се доближава до Хамлет, безсъзнателно докосвайки гузната съвест на кралицата с песните си. Офелиевите думи визират образа на краля -шут („ Той във плащ е с тояга,/ като пилигрим”). Песента й напомня за убийството и изневярата: „милият Красавец” „спи под хладна пръст”, „младият герой,/ който мине, го облива.../ без сълзи безброй”. Диалогът на Клавдий с Офелия, подобно на този с Хамлет, не е диалог, а един въпрос и думи - привиден отговор.
Диалогът между гробарите (V, 1 сц.) е сравним с този между Полоний и Клавдий, тъй като отново визира образа на шута -с изкусността, за сметка на смисъла, с отстояване смисъла на безсмислието, с проявлението на словото заради самото него и със задоволството от собственото „знание” и неведението на събеседника.
С мнимите приятели на Хамлет и с Полоний е съотносим и образът на Озрик. Придворният пристъпва към диалог с Хамлет чрез етикетната формула за официално общуване (V, 2 сц.). Обръщайки се към Хорацио, докато разговаря с Озрик, Хамлет показва, че не желае това общуване. Озрик иска да „възвести нещо от страна на Негово величество”, но Хамлет умишлено подменя темата - не иска да чуе новината, а заговаря за уважението, което Озрик му отдава. То е фалшиво и безсмислено, защото бутафорните дворцови маниери и обноски са отчуждени от човешката същност. Хамлет иронизира преносното значение на думите, но Озрик не разбира и говори за шапката буквално като за вещ. Диалогът е един от върховите моменти в разкриване на раболепието, угодничеството, малодушието на човека. (Аналог на тази психологическа ситуация в световната литература вероятно може да се направи само с Чеховите герои.) По същия начин Хамлет разговаря с Полоний (III, 2 сц.), иронично подменяйки темата, че кралицата иска да говори с него. Тези сцени са своебразно обобщение на всички пародийно разигравани ситуации, в които реалното протичане на диалога е „прекъснато”, за да може трагичният разум на Шекспировия „Хамлет” да поднесе художествените послания на премълчаното чрез подтекста на невидимото психологично действие в диалога.
