За ученика / Теми литература 10 клас / Уилям Шекспир
УИЛЯМ ШЕКСПИР - „ХАМЛЕТ”
ПЕСИМИЗМЪТ НА ХУМАНИСТА ХАМЛЕТ
Многостранно надарена личност, заключила в себе си рядък талант, Шекспир създава трагедията „Хамлет” като сложна картина на човешките взаимоотношения и чувства. Своя финес и необикновено човеколюбив характер авторът вплита и в чертите на главния герой. Хуманистичното начало е ярко изразено в неговия емоционален натюрел. Той въплъщава идеала за човека от ренесансовата епоха - човеколюбив и добър, прям, живеещ за справедливостта. Една широко скроена личност, чиято извисеност над низкото в живота не я „вписва” в среда на нехуманни човешки взаимоотношения, преобладаващи в трагедията. Сякаш по-сложната душевност не се чувства удобно в рамките на човешката елементарност. Хамлет се откроява с аристократизма на духа сред всички останали в Елсинор - чужд е на всички техни пороци.
Жестокият сблъсък с дворцовото общество го променя коренно. Нарушава душевния му мир. А оттам произлиза и неговият дълбок песимизъм. Всичко, което се случва в Елсинор - убийството на баща му, чувството за предателство, породено от майчината сватба, хвърля принца във вътрешен хаос от разочарование, болка, разяждащи съмнения. Губи вярата в живота и в хората. Хамлет се чувства излъган и предаден и от живота, и от хората, затова способността и желанието да им вярва е почти унищожено. Колкото повече се вглъбява в собствения си свят от тревоги и размишления, толкова повече Хамлет започва да губи вярата и позитивната нагласа към своето бъдеще и към пътя. Който ще го отведе дотам. Нищо оптимистично и позитивно няма в живота му, за да му даде сили да върви напред. Вътрешната му трагедия от убийството на краля ще го подтикне към неизменното отмъщение. Самото престъпление, извършено от Клавдий, не е представено Жестоко и натрапчиво, както в други произведения, следващи композицията на „Хамлет”. Под влияние на своя песимизъм героят размишлява, анализира ситуациите и поведението на останалите и оттам се създава усещането за едно задълбочаващо се бездействие. Хуманността на помислите е защитно средство срещу гнева и отчаянието, защото, ако ги нямаше, отмъщението (смъртта на Клавдий) щеше да стане още в началото на произведението, а с него и цялата развръзка щеше да е налице. Хуманизмът на героя е причина за зараждането и разгръщането на неговия песимизъм, но също е и условие, което възпира негативните импулси да се изявят рязко и да са водещи в действията му.
„Все тъй далеч” и „скрит” е Хамлет сред останалите в Елсинор. Сред всеобщата празничност - заради коронацията на новия крал - принц Хамлет е представен със своята хуманна същност. Той не е достойният престолонаследник, а човекът, който страда от загубата на близък. Хамлет е синът, който открито скърби за своя баща. Доказва се неговата силна емоционалност, която не успява да потисне и да овладее. В разговора с краля и кралицата Хамлет съвсем ясно открива своята душевна болка, като ироничните нотки на язвителност са сигнал за надигаща се омраза.
Песимизъм лъха от думите: „Как чужд, безсмислен, плосък ми се вижда тоз свят със нравите! Пфу, че гадост! ” Разочарованието на принца от прибързаната Женитба на Кралицата-майка достига своята естествена Кулминация, формулирала извода: „О, слабост, твойто име е жена! ” Слаба, изменчива, недостойна му се струва личността, която, според неговите нравствени норми на истински хуманист, забравя бързо една любов и се отдава на друга. Липсата на искреност, на вярност и почит към починалия крал се явяват в съзнанието на Хамлет като възможна причина за майчината постъпка. Болката на героя се задълбочава и от факта, че той е имал изключително силна емоционална връзка с баща си. Искрена почит и възхита от личността на краля струят от думите: „ Човек бе той - погледнат като цяло. Такъв аз няма втори път да видя! ” За хуманиста човешкото е най-ценно. А за песимиста Хамлет - не ще се намери втори сред тази „гнус и смрад”, който да отговори на недостижимо високите му човешки и морални изисквания. Хамлет е принц, владеещ своята необятна самота, Който не би разменил своето вътрешно отшелничество за непочтена роля в играта за власт в Елсинор.
Героят разкрива личната си драма в четвърта сцена на първо действие, която е ключова в развитието на драматургичното действие. Песимистичен е погледът на Хамлет, изпълнен с критично отношение към действителността. Хамлет анализира пороците и изтъква, че всяка тъмна страст „разваля всичкото добро” в хората и кара другите да не зачитат положителните им качества „безбройни”.
Песимистичната градация в емоциите на Хамлет е израз на вътрешно безпокойство в момента, когато без колебание и страх за собствения си живот той тръгва след Призрака: „А защо да се страхувам? Не давам за живота си петак, а на душата ми какво ще стори,/когато е безсмъртна като него?” Съмнението се задълбочава, звучи песимистично в обремененото от догадки съзнание на принца-престолонаследник, защото, „затворен” в своя размисъл, Хамлет достига до философски прозрения за смисъла на човешкото съществуване. Благодарение на своя песимизъм, героят намира сили да прозре и собствения си трагизъм. „Заключен” в себе си и в своето отчаяние, потъва необятен океан от съмнения. Размисълът е „облагороден” огледален образ на инстинкта за самосъхранение и самоосъзнаване. Но за богато нюансираната с психологични трепети душевност на Хамлет това е мъчителен процес. Той е под влияние на крайни емоции. От „мечта любовна” е готов да полети ,,към мъстта”. Хуманното в неговото съзнание води към песимистичните размисли. Трагичен е хуманизмът на Хамлет. Кървавият братоубийствен акт на престъплението, разкрито от Призрака на убития крал, предизвиква дълбоко отчаяние и непосилна като емоционално преживяване болка. Полюсни са чувствата на Хамлет. Огън и мраз изпълват душата му.
Сега неговите предчувствия са доказани. Изпитаната неприязън към чичото е основателна. Превърнала се в жестока омраза, тя е двигател на отмъщението. По-ясна става реалната картина за безнравствеността на новия крал, но с това се засилват и мрачните тонове в психологичните преживявания на Хамлет. Престъплението, духовната поквара и лъжата са „заразили” всички, не само краля. Лъжат Розенкранц и Гилденстерн, които са обезличени. Те са нравствено деформирани. Лишени от индивидуалност, отразяват взаимно порока в душите си, който Хамлет прозорливо разкрива. Като истински хуманист, той е разочарован, но остава верен и подвластен на своята хуманна природа. Като контрастен отговор на лицемерното и бездушно поведение на двамата слуги на Клавдий, Хамлет дава своята забележителна дефиниция за човека и неговата хуманност в монолога си от втора сцена, второ действие: „Човекът! какво великолепно творение е той.” Лаконична, но събрала неизмерима любов и преклонение към хората е тази констатация. Човечността и ярката извисеност на Хамлет над низките чувства засилват неговия трагизъм, защото трябва боля, за да съществуваш сред толкова „зловонни пари”, каквито са лъжите, алчността и безсърдечието. Читателят „вижда” отстрани лъжовния свят на Елсинор така ясно, както Хамлет го предусеща. Интриги, безчестие носи и Полоний (бащата на Офелия - любимата на главния герой). Той е един от най-типичните носители на порочността. В сцената, режисирана от него като „клопка” за Хамлет, отново се разкрива сблъсъкът между хуманизма и песимизма като оценка за човешкото съществуване. Монологът: „Да бъдеш или не?”, разкрива съмнението на хуманиста Хамлет в абсолютната сила на злото. Той вярва в градивното, разумно начало у човека, противопоставено на покварата и бездуховността. Но тези философски мисли не променят песимистичните нагласи в размисъла. Животът губи смисъл без реална възможност да отстраниш злото, да „излекуваш” душите от нравствената поквара и низостите на порока.
Песимизмът на Хамлет е израз на унизеното му достойнство. Жестокостта и бездушието на света, в който живее, не успяват да убият хуманизма в него.
Трагедията „Хамлет” е изстраданата художествена мярка за човечност и хуманни ценности, несъвместими с проявленията на порока. Личното страдание на Шекспировия герой буди философски размисъл за смисъла на живота. Обикновеното житейско събитие в сблъсък с хуманната идея за човека създава необяснимата комплицираност в психологичните търсения на Хамлет. Той поставя вечния проблем „Да бъдеш или не?” достоен човек в своето време, независимо от нравствените му измерения и личния драматизъм на житейските ситуации.
Олимпиада по БЕЛ, 2003 г.
