За ученика / Теми литература 10 клас / Уилям Шекспир


 

УИЛЯМ ШЕКСПИР - „ХАМЛЕТ”

СВЕТЪТ И ЧОВЕКЪТ В ТРАГЕДИЯТА „ХАМЛЕТ”

 

Всяка книга има своя съдба, но малко са тези произведения в световната литература, които могат да съперничат по славата на Шекспировата творба „Хамлет”. Както повечето негови пиеси, тя също е изградена по заимстван сюжет, който е изпълнен с драматизъм на преживяванията и със социално философска идейност. В трагедията „Хамлет” Шекспир вплита цялото многообразие на живота от своята епоха – Късния английски ренесанс. Това  предопределя богатството от проблеми – нравствени, философски и социални, поставени в тази прочута творба.

Хамлет е датски принц, студент във Витенберг. Природата го е дарила с благородна душа, а  учението – с познания по философия, история, литература. В подходящи моменти се изразява ту поетично, ту саркастично и иронично. Сблъсквайки се с реалната действителност на своето време и обкръжаващото го общество, той си задава редица въпроси, чиито отговори философски се стреми да открие. Човек трябва да бъде духовно сляп или умствено ограничен, за да не види, че светът е завладян от коварство, угодничество, безскрупулност, предателство. Братоубийството, което извършва чичо му Клавдий, изважда на показ неговото властолюбие и ниските му въжделения, угодничеството на първия министър Полоний показва подмазвачеството като универсално средство да си задържи поста. Разочарован от човека Хамлет изпада в меланхолия. Като истински хуманист, той е вярвал в човешките способности и се е възхищавал от човека като божие творение:

 Какво диво създание е човекът  ... Колко благороден с
разума си! ... Идеал на всичко живо! ...

Като мислещ човек, той не може спокойно да подмине и предателството на Розенкранц и Гилденщерн, с които е бил приятел в детските години. Вече младежи, те се превръщат в доносници на Клавдий, очаквайки неговото благоволение. Техните покварени души, злодейството на чичо му превръщат Хамлетовата вяра, в човека в безверие:

 Човекът не ме радва ... не, не!

Малодушието на майка му Гертруда чиито женски страсти надделяват над здравия разум и тя се омъжва повторно твърде скоро сред смъртта на съпруга си за неговия брат водят Хамлет до заключението, че жените са слаби личности, които не могат да издържат  превратностите на живота. Огорчен и разочарован от слабостите на собствената си майка, той отблъсква нищо неподозиращата Офелия -  неговата любима. Пренася в жертва на дълга любовта си, защото се страхува, че враговете му използват Офелия като оръдие срещу него, без тя да подозира това. С разлика между принца иска да отвори очите и за злото, безнравствеността на тези, на които се подчинява сляпо.

Въпреки истинското му приятелство с Хорацио, Хамлет осъзнава, че в непримиримата битка с покварата на Елсинорското общество е сам. Той иска да отмъсти на Клавдий за убийството на баща си, но разбира, че злото на се крие само в чичо му, а обхванало целия свят. Затова той дълго и мъчително обмисля как да отмъсти така, че престъплението да получи възмездие. Датският принц знае, че задачата която си е поставил – да се пребори със злото в света – е непосилна, тъй като времето, в което живее е „разглобено”:

 Без бряг е времето, о, скръбен дял
нима аз бих го в брегове сковал?

Трагедията на Хамлет е трагедия на мислещата, анализиращата личност, поела върху самотните си плещи бремето да възмезди не само баща си, но и глобалното приятелство, любовта, човешкия морал. Само сред „океан от злини”, той се чувства сам и безпомощен в неравностойната битка с покварата. В момент на слабост, че не може да изпълни поставената си хуманистична мисия, пред него стои дилемата „Да бъдеш или не?”. Героят си задава въпроса дали да живее, което означава да се изправи срещу стрелите на свирепата съдба и да се бори за възстановяването на човечността, любовта и нравствената красота или да приеме смъртта като изход от отвращаващата го действителност. Мисълта за самоубийството отминава и принц Хамлет прави своя избор – „да бъдеш”. Това го превръща в трагичен герой, който осъзнава своята неравнопоставеност в света на злото и не може да осъществи хуманистичните си идеал. Същевременно стига до извода, че самоубийството не носи спасение за човека, за света, за бъдещото.

Като хуманист, той се чувства длъжен да промени хората, за да ги избави от фалша и лицемерието. Неговият критичен ум вижда пороците и недостатъците, обладали хората, които обича. Любовта му към Офелия и синовната обич към майна му, не притъпяват критичната му преценка, относно тяхното слабоволие. Действителността поднася на Хамлет низ от разочарования – предателството на чичо му, на Розенкранц и Гилденщерн; угодничеството на Полоний, малодушната наивност на Офелия, позора на майка му. Точно разочарованието му го кара непрекъснато да се съмнява и проверява искреността им. Датският принц често минава през ада на съмнението и, за да покаже на всички голата истина се прави на луд. Чрез инсценираната лудост печели време, за да осъществи възмездието, което е обещал на бащиния си дух. „Лудостта” му позволява да отправи язвителни думи на Полоний, относно неговото шпиониране и лакейничество; да принизи със слава бившите му приятели, заради тяхното лицемерие; да нарече Клавдий „усмихващ се злодеи”, „плечкосник на власт” и „крал в дрипи парцали”, като му дава да разбере, че знае за деянието му. Неговата сила е в думите, чрез които изразява презрението си към тези, които са превърнали Дания в „хубава тъмница”. Приемайки ролята на душевно болен и шут, той намира начин да огласи това, което никой не смее да назове, да достигне до същността на враговете си, без да ги допуска до своята истинска същност. Чрез пантомимата на гостуващите гости артисти, чието съдържание той е измислил, провокира чичото да се само разкрие. След като коварния кралски план, който не е осъществен, точно както е замислен. Вината на Клавдий е доказана и той получава заслуженото наказание.

Развръзката на тази история е трагична. „Разглобено време” взема своята жертва в лицето на датския принц, но това е един достоен край за активно мислещия човек, който до край защитава своята благородна кауза.

Вечните дилеми, поставени в Шекспировия „Хамлет” не са решени нито от човека, нито от времето. Съхраняването на хуманното начало е залог, че светът може да стане по-добро място за живот, в наето принц Хамлет вярва и се надява, доказвайки го със самоотвержената си борба и, в името на което умира.