За ученика / Теми литература 10 клас / Уилям Шекспир
УИЛЯМ ШЕКСПИР - „ХАМЛЕТ”
НРАВСТВЕНИТЕ ПРОБЛЕМИ В ШЕКСПИРОВАТА ТРАГЕДИЯ „ХАМЛЕТ”
Всяка книга има своя съдба, но малко са тези произведения в световната литература, които могат да съперничат по славата и по непрекъснатото си обновление във времето на най-зрялата и най-загадъчната творба на Шекспир - трагедията „Хамлет”. Както повечето от неговите пиеси, тя също е изградена по заимстван сюжет, но той е изпълнен с такъв драматизъм на преживяванията и с такава социално-философска идейност, че вече само литературните историци си спомнят за връзката му със скромната хроника от XII век на датския летописец Саксо Граматик. В трагедията „Хамлет” Шекспир вплита цялото многообразие на живота от своята епоха - късния английски ренесанс - и се стре-ми да даде отговор на всичко, което само частично е засегнал в другите си творби.
Това предопределя богатството от проблеми - нравствени, философски и социални, поставени в тази прочута трагедия. Нейният съвременен прочит, все по-прецизните й преводи на всички езици и обективното тълкуване на оригиналния й текст, извеждат на преден план нравствените послания в „Хамлет”. Трагизмът на хуманиста и съдбата на честния човек в епохата на късния ренесанс, трагическите дилеми пред него в отношението му към любовта и дълга, към престъплението, наказанието и възмездието, както и възгледите на ренесансовия творец за изкуството, в продължение на четири века не престават да провокират зрителите и читателите на „Хамлет”. Изпитанията, на които са поставени в трагедията нравствеността и духовното начало у човека, карат всяко ново поколение да съпреживява по свой начин трагичната съдба на Хамлет и да търси в нея свое обяснение за причините, които са я породили. Те носят познание не само за онази епоха, но и за вечно тревожещите човешката душа въпроси за ценностния избор.
Какво всъщност стои в основата на трагизма на Хамлет? Дали само това, че „духът му е разстроен” поради подлото убийство на баща му или защото не му достигат, сили да отмъсти за извършеното престъпление? „Нещастният датски принц”, по думите на Гьоте, не се ли огъва под тежестта на бремето, „Което нито да носи, нито да отхвърли му е отсъдено”. Причините за трагедията на Хамлет са далеч по-сложни и по-значителни, отколкото посочените външни прояви на нарушено душевно равновесие и безсилие, което всъщност се оказва привидно. Неговите лутания и страдания са присъщи на човек, чиито представи за нравственост и човечност, за доброто и злото до голяма степен се сриват рязко и безвъзвратно. Това е трагизмът на хуманиста от късния ренесанс, породен от конфликта между възвишените му идеали за човека и заобикалящата го отблъскваща действителност на развихрени страсти за власт и богатство на всяка цена. Във втория период от своето творчество, при създаването на т. нар. „велики трагедии”, към които спада и „Хамлет”, Шекспир се изявява като един от родоначалниците на западноевропейския, т. нар. трагически хуманизъм. Борбата на човека с формиращото се частнособственическо общество, борбата на Хамлет със злото във всичките му проявления е сякаш безуспешна, обречена и почти безнадеждна, но винаги е необходима, за да има светът бъдеще.
Знаменитата тирада на Хамлет за човека е великолепна илюстрация на този късноренесансов трагически хуманизъм, белязан вече от неверието в осъществимостта на ренесансовите идеали за чест, нравственост и непрекъснато усъвършенстване на духа: „Човекът! Какво великолепно творение е той! Колко благороден е с разума си; колко безкрайно богат откъм способности, изрази, движения; колко изумително съвършен в действията си; колко приличен на ангел в своята прозорливост; колко подобен на Бог! Венец на всички живи твари! И какво е за мен тази квинтесенция на праха? Той не ме радва... ”
Не може да става и дума за радост и за вяра в доброто начало у човека при усещането за гнилост и гибел, което предизвиква обстановката в Елсинор, пренаситена със злодеяния, измени и нравствени падения. Това усещане се чувства в цялата трагедия и е обобщено в уж случайно изтърваната от Марцел реплика: „Да, има нещо гнило в Дания!” Възпитаният в духа на хуманизма Хамлет изживява дълбок душевен потрес, защото за твърде кратко време се сблъсква със злото във всички негови измерения: убийство и братоубийство, прелюбодеяние и кръвосмешение, предателство и съучастничество - волно или неволно - в престъплението. При това носители на злото се оказват хора от кръга на най-близките му - родният му чичо, собствената му майка, любимата девойка, някои от приятелите му от детските години. Сблъсъкът със злото, което го преследва и атакува от всички страни, отнема радостта му от живота и погубва идеала му за човек. Още в началото на трагедията, при първите му реакции от извършеното престъпление, Хамлет търси връзката между него и всеобщата поквара и насилие в заобикалящата го действителност, благодарение на която то е извършено. Разочарованието го води до прозрението, че Дания е един затвор „и то образцов, с безброй килии, клетки, ями”. Нещо повече, трагизмът му на хуманист, принуден да живее в едно дехуманизирано общество, се изразява и в представата му за света въобще като за „една запусната градина”, попаднала в пълната власт „на туй, що е трънак и плевел сред човешкия род”. С отчаяние и погнуса е изпълнено неговото възклицание:
Как чужд, безсмислен, плосък ми се вижда
тоя свят с нравите му! Пфу, че гадост!
Толкова по-трудна и за окайване е съдбата на честния човек в този свят на безнравственост, насилие и смърт в името на придобиването на материални блага на всяка цена! Самият Хамлет е образец на нравствена чистота, възвишени помисли и силно развито чувство за дълг и чест. Такъв се проявява в развитието на драматичното действие, такъв остава и до самия край, когато дори в гибелта си продължава да е честен в безчестната клопка на коварния Клавдий. Хамлет нито за момент не си прави илюзия, че честността спохожда подлеците около него от типа на придворния ласкател и интригант Полоний. Към него именно той отправя репликата, с която парира презрението му към обикновените търговци на риба: „Тогава ви пожелавам да бъдете поне честен като тях! ” Противопоставянето на честта и безчестието, на нравственото и безнравственото преследва Хамлет на всяка стъпка при общуването му с прогнилото общество на Елсинор, с краля-убиец и с царедворците-съучастници. Много горчивина и отвращение съдържа констатацията на възпитания в честност принц, когато обрисува чичо си Клавдий с думите:
Къде е плочката ми да запиша,
че някой може да ти се усмихва
и пак да е злодей! Поне у нас,
в Дания, това се случва.
Лицемерието и префинената подлост са неизменната маска на безчестието, което за елсинорския свят е станало по-скоро правило, отколкото изключение. Честният човек в него е обречен на унижения и гибел в крайна сметка, ако реши да запази своята линия на поведение и да отмъсти за накърнената си чест и извършеното престъпление. Най-злокобното е обаче, че честният човек се среща все по-рядко сред повсеместно ширещата се поквара, което отново потвърждават думите на Хамлет: „Наистина, както е тръгнал светът, сега да си честен, значи да си един от десет хиляди.”
Борбата със злото, с неправдите и престъпленията е нравствен дълг на честния човек, но тя го изправя пред драматизма на фактически неразрешими нравствени проблеми и дилеми. Невъзможността да бъде спечелена битката за духовно извисения и честен човек е голямата трагедия на Хамлет. В гениалната интерпретация на неговия образ Шекспир не му спестява нито страданията, нито колебанията и отчаянието, което го довежда до мисълта за самоубийство. Хамлет не е обикновен средновековен принц, а високообразован и изпреварил времето си човек, мислител и хуманист, за когото не е толкова лесно да си послужи с убийство, за да изпълни своя синовен дълг и да отмъсти за подло убития си баща. Той искрено приема своята мисия на справедлив отмъстител, а защо не и на спасител на кралството от злодея, но разбира много добре, че злото не се крие единствено в Клавдий. Целият свят се е поддал на покварата и ако убие престъпния си чичо, то Хамлет би решил само част от своята задача, най-личната и най-конкретната, премахвайки един от носителите на злото, но не и самото зло. Затова той така дълго и мъчително обмисля как да осъществи отмъщението си, че престъплението да получи възмездие. Хамлет съзнава непосилността на своята задача, когато я свързва с „разглобеното време”, превърнало се в трагическа дилема:
без бряг е времето, о, скръбен дял
нима аз бих го в брегове сновал?
Трагедията на Хамлет е в това, че той съзнава своето безсилие да се справи не с конкретното, а с глобалното зло. Именно това създава у много от изследователите на неговия образ впечатлението за безсилие, колебливост, слабост и малодушие. Всъщност той е достатъчно силен и смел човек - смъртта му доказва това, но ако нещо толкова дълго го спира, то е невъзможността му да осъществи хуманистичния си идеал и да накаже убиеца с неговите средства. Един от най-известните тълкуватели на образа на Хамлет - Хегел, поддържайки тезата за неговото безсилие, стига и до един съвършено нов за времето си извод. Хамлет бави невероятно дълго възмездието за престъпника, защото като типичен ренесансов човек се съмнява в истинността на казаното от Призрака, прави всички възможни проверки за вина и дълго се надява Клавдий сам да посегне на себе си от преследващите го угризения. Това би било най-нравственото възмездие за най-безнравствените престъпления: братоубийството, подстрекателствата към убийство и узурпирането на властта. Носител на хуманистичните идеали и на висока нравственост, Хамлет не разбира дълго време, че злодей като Клавдий не е в състояние да избере такава развръзка. Енергичното и безспорно смело поведение на датския принц при злокобния дуел с Лаерт го показват не като безволев мечтател и страхливец, а Като действена натура, принудена накрая да въздаде възмездие с всички средства.
Страховете, съмненията, любовта и разочарованията на Хамлет са присъщи на мислещия и високонравствен човек, но в огъня на страшната душевна борба, която той води у себе си, те вече не са такива, каквито биха били, ако не бяха обременени от дълга му на отмъстител. Любовта му към Офелия е искрена и пламенна, по-силна от тази на „четиридесет хиляди рождени братя” (по думите на самия Хамлет), но в мрачната сянка на страшните събития тя свършва трагично. Огорчен и разочарован от собствената си майка, героят стига до горчивия извод, че Жените са твърде слаби, за да издържат превратностите на живота, и отблъсква нищо неподозиращата Офелия. Той пренася в жертва на дълга любовта си, защото се страхува, че враговете му използват любимата девойка като оръдие срещу него, без тя дори да подозира това. С разрива между тях Хамлет иска да отвори очите й за злото, да покаже безнравствеността на тези, към които тя спазва верноподаническо послушание. Нейната смърт отваря още една рана в сърцето му и дава нов коз в ръцете на опитния в коварството Клавдий, но тя става и повратен момент в поведението на принца, приближавайки развръзката в трагедията. Гибелта на любовта и на любимата в името на дълга и възмездието не могат обаче да изтрият от съзнанието на зрителите и читателите невероятното любовно признание на Хамлет, с което той се сбогува с нея, прекъсвайки връзката им:
Съмнявай се, мила, в земята, в слънцето, в звездния рой, съмнявай се в правдата свята, но нивга - в това, че съм твой!
Хамлет е трагично сам в усилията си да възстанови потъпканата справедливост и да накаже краля-престъпник, както и лицемерното поведение и угодничество на неговите царедворци. Разочарованията от света, от близки и познати, от любовта и приятелството го изправят пред най-страшната от всички трагически дилеми: пред избора между живота и смъртта. Съзнанието му е твърде много обременено от „безчетните камшици на века ни”, от неправдите, насилието, фалша и високомерието, които властват над хората. Според него, човек трудно би ги изтърпял доброволно, ако не съществуваше този извечен и смразяващ страх от смъртта, от „отвъдния свят”, „ отдето никой пътник се не връща”. Най-парадоксалното във вече четиривековния сценичен живот на „Хамлет” е това, че известният монолог от трето действие е считан дълго като свидетелство за колебливостта на героя, а не като изповед и търсене на алтернатива за един бунтуващ се дух. Та макар тази алтернатива на изпълнения със злини живот да е доброволната смърт:
Да бъдеш или не? Туй е въпросът. Дали е по-достойно да понасяш стрелите на свирепата съдба, или обнажил меч, да се опълчиш срещу море от мъки и в таз битка да ги зачеркнеш всички?Смърт... Заспиваш...
Хамлет все пак не избира самоубийството, защото не би било достойно и не би било морално човек да избяга от дълга си и да не се пребори със злото. Като истински ренесансов творец, Шекспир вижда в изкуството средство да се въздейства на човека и да бъдат облекчени усилията му да се самоусъвършенства. Изкуството - в случая театърът - е представено като истинска сила, способна не само да трогва и възпитава, но дори да открива злодеянието. Точно такава задача отрежда Хамлет на гостуващите актьори, с чиято помощ се опитва да разбере истината за престъплението на Клавдий. Но за да изпълни театърът тази своя многофункционална мисия, умението на актьорите трябва да бъде на необходимата висота, тяхното изпълнение да бъде по-убедително и по-живо от самия живот. В напътствията си към актьорите, на които възлага толкова много, Хамлет препоръчва сдържаност и умереност в жестовете и в интонацията, непринуденост и естественост, изобщо сценично изпълнение без крайности, „без безсмислена врява” и без някой „да дере страстта си на дрипи и парцали”. Така актьорското майсторство на Хамлетовите избраници постига целта си и разтрепераният крал-престъпник прекратява представлението. Изкуството воюва срещу безнравствеността и злодеянието, макар много често в онази епоха самото то да е обявявано за безнравствено.
Силата и невероятният драматургичен талант на Шекспир като гениален творец се състоят именно в това, че той никъде не натрапва на зрителя готовите решения на засегнатите в пиесите му философски и нравствени проблеми, а го оставя сам да направи своя избор, сам да изстрада с представените му образи и дори да забрави, че те са само една литературна или сценична фикция. Отдавна Шекспировите герои са се превърнали в част от човечеството - тъй живи и непреходни са закодираните в тях послания - но сред тях образът на Хамлет е сякаш най-охотно преоткриван от всички поколения във възходящата спирала на времето. За съвременниците на Шекспир Хамлет е отмъстителят, за Гьоте и романтиците той е мислителят и мечтателят, а нашето време вижда у Хамлет преди всичко хуманиста и самотния воин за справедливост, който показва колко прекрасен и запазващ при всички обстоятелства своя нравствен облик може и трябва да бъде човекът.
