Разколебани са стойностите на хуманността в края на XVI век в ренесансова Анелия. Трагизмът на времето намира своето художествено отражение в Шекспировата трагедия „Хамлет”. Епоха и човешко съзнание влизат в конфликт. Драматургичният „спор” за хуманното и неговата трагична зависимост от критериите за духовност на всяко време противопоставя две епохи в развитието на човешката цивилизация - Средновековие и Ренесанс. Между тях застава човекът, респективно със средновековно или ренесансово мислене. Отделният човешки индивид е носител на определени идеи и представи за хуманното, които той защитава с философските доводи на епохата, към която принадлежи. Така всяко време има своята философска теза за хуманност.
Средновековие и Ренесанс „спорят” чрез различните позиции и гледни точки на Шекспировите герои в трагедията „Хамлет”. Художествените сетива на всеки един от тях са формирани от ценностната система и духовността на една от двете противопоставени и конфронтирани епохи в развитието на човешката цивилизация. Те защитават хуманната теза на епохата, формирала личността им. Оттам и тяхната позиция е ясна и категорично определена.
Трагедията „Хамлет” - връх в творчеството на гениалния Шекспир, пресъздава една епоха на подлост и жестокост, срещу която воюва един човек, изпреварил съвременниците си, самотен, но дълбоко хуманен, който иска да съхрани най-възвишеното у човека. Това е трагедията на една обикновена и същевременно необикновена личност, която въпреки всичко вярва в човека на бъдещето.
Шекспировият герой приема предизвикателството на века, оказал се хаотично „разглобен”. Хамлет е ренесансовият мислител и хуманист. Той осъзнава ясно, че са необходими изключителни усилия и морална устойчивост, за да започне борбата със своите противници. Когато разсъждава за Дания, Хамлет метафорично я определя като затвор, както е затвор и целият свят, „и то образцов, с безброй килии, клетки, ями”. Естествено, това не е подходящото място за човека с висок дух. Хамлет е студент във Витенберг, Германия. Затова не одобрява такъв свят, той е твърде тесен за неговия дух. От такава позиция започва противопоставянето на Шекспировия трагичен герой, принц Хамлет, със злото и неговите проявления. Той преживява мъчителни и драматични моменти на съмнения и колебания в търсене на истинския смисъл на живота. Израз на всичко това е прочутият монолог на Хамлет, който започва с екзистенциалния въпрос: „Да бъдеш или не?”, търсещ смисъла на човешкото битие. А той е в отношението на човека към най-важните проблеми на духовното съществуване. Принц Хамлет осъзнава ясно своето безсилие в борбата срещу несправедливостта и това поражда отчаяние в душата му и го приближава до мисълта за самоубийство. Монологът на главния герой в III действие на трагедията разкрива жестокостта на живота, на неговата враждебност към всяка искрена човечност и най-вече несъвместимостта на тази жестокост с чувстви-телната природа на хуманиста Хамлет. Безбройни са несгодите в света за обикновения човек, изправен срещу стрелите на свирепата съдба, които той трябва да понася:
...безчетните камшици на века ни: неправдите на наглия потисник, високомерието на рода, сълзите на отритнатата обич, бавежа на закона, произвола на тлъстия чиновник, злия присмех със който недостойният заплаща на тихата услуга...
Съзнанието на Хамлет е обзето от мисълта за всички, които са обществено онеправдани, измъчени и унизени от низостта на човешките взаимоотношения. Идеалите на Ренесанса са мярката за човечност, за любов и нежност между хората, с която се измерва отклонението от доброто и от хуманното начало. Именно то е първопричината, която поражда безсърдечието, несправедливостта и престъпленията. Героят на Шекспир не възприема самоубийството като край на мъките, защото осъзнава явно страха от неизвестността след смъртта. Тази дълбочина на съжденията върху екзистенцията на живота и смъртта е с психологическа убедителност, която обаче не носи удовлетво-рение. Изводът от равносметката е по-скоро тъжен и потискащ - оставането в лоното на живота е с цената на примирението с бедите и низостите:
И ето, мечти високи, почини с размах отбиват се встрани и губят право да се зоват „дела”!
Това според датския принц обяснява защо човекът изгубва смелост за действие. В думите му обаче звучи не само съжаление, но и скрит протест и вяра, че може да се намери разумният изход. Вяра, която все още съществува, макар и разколебана от сблъсъците с отвращаващата го действителност. Тя ни насочва към потребността героят да направи своя избор - борбата или самоубийството.
Отговорът на въпроса: „Да бъдеш или не?”, не е в думите, а в действията на Хамлет, които следват като борба срещу мрака на злото. Хуманистичният светоглед на датския принц го прави непримирим с всички онези пороци в морала на обкръжаващото го общество, които се разминават явно с нравствената му същност.
Според героя на Шекспир, „да бъдеш” значи да продължиш да се бориш, да живееш, да се опълчиш срещу своето време и своя свят и да не се примиряваш с действителността, колкото и жестока да е тя. Със своя избор - „да бъдеш” - той се превръща в трагичен герой, защото е надраснал духовно времето си. Трагичен е, защото е сам и осъзнава ясно своята неравнопоставеност в света на злото. След мъчителните и драматични лутания на мисълта, Хамлет стига до извода, че самоубийството не носи спасение за човека и света. В търсене на своята идентичност, както и тази на човека изобщо, Хамлет преминава през ада на съмнението и колебанието. Думите на Призрака на убития Крал внасят огън в душата му, пораждат желание за саморазправа и изпълнение на синовния дълг към паметта на загиналия баща. Шекспир създава сложен човешки характер, устремен към високи идеали. Образът на Хамлет не носи черти на средновековния тип отмъстител. Този дълбоко аналитичен и критичен ум е осъден да преживее дълбоко разочарование и душевна болка в един свят, управляван по законите на злото. Жестоката истина за братоубийството взривява вътрешното равновесие на принца. Към това се прибавя и разочарованието от майката заради прибързаната й женитба с новия крал. По този начин е разрушен идеалът за семейна обич и вярност. Когато осъжда кралицата, Хамлет се ръководи от стремеж да пробуди доброто у нея, като я очисти от властта на злото в Елсинор. Затова признава: „Бях груб към вас, но от любов обзет, а почна зле и злото е напред!”
Като хуманист, в духа на ренесансовите идеи той се чувства длъжен да промени хората, които обича, защото изпитва огромна болка от погубването на човешкото у тях и е непримирим към фалша на чувствата и лицемерието им. Затова не може да намери опора в приятелството и в любовта, които в обкръжението на краля са заменени с угодничество и послушание към властника. Любимата Офелия безволево се съгласява да участва в интригата срещу принца, наранявайки дълбоко сърцето му. Тя се оказва неспособна да разбере чувствата и поведението на Хамлет и така остава чужда на хуманните му идеали, които утвърждава с разбиранията си датският принц. Драмата на духа, която изживява Хамлет, е твърде сложна за една млада жена като Офелия. Тя е възпитана в атмосферата на Елсинор, където подчинението на моралните предписания е задължение, а волята и сърдечният избор нямат особено значение. Всичко това поражда язвителния тон на принца към любимата, въпреки че любовта му към нея е още жива.
Дълбоко огорчение внасят някогашните приятели на Хамлет, превърнали се вече в послушни изпълнители на волята на крал Клавдий. Неслучайно именно пред тях датският принц определя Дания като затвор, а Розенкранц отбелязва: „Тя е твърде тясна за духа ви”, обяснявайки го с честолюбието на Хамлет. Това разминаване в ценностните представи за света превръща някогашните приятели в участници в една игра на честност и безчестие, на искреност и двуличие, на приятелство и предателство. Мрачното настроение на Хамлет не е само плод на разочарование или отчаяние. В основата му стои философското прозрение за човешката природа, принизена от хората до „квинтесенция на праха”, Когато в живота им доминира само земното, преходното, материалното, а духът, изтласкан и забравен като ценност, е притеснен и унизен. С горчива ирония и справедлив гняв е изпълнен монологът на Хамлет за човека: „Човекът! Какво великолепно творение е той! Колко благороден е с разума си; колко безкрайно богат откъм способности, изрази, движения; колко изумително съвършен в действията си; колко приличен на ангел в своята прозорливост; колко подобен на бог! Върховна красота на света! Венец на всички живи твари! И каква е за мен тази квинтесенция на праха? Той не ме радва...”.
В думите на Шекспировия герой звучи болката на хуманиста, чиито идеали нямат място като книжна мъдрост в един свят на низост, коварство и подлост. Трагедията на Хамлет е трагедия на мислещата, анализиращата личност. В този смисъл тя може да се нарече „трагедия на съзнанието”. Основание за това са думите на самия Хамлет: „...няма нищо, добро или лошо, което да не е направено такова от нашето мислене.” Усещането за безсилие срещу властта на злото насочва мисълта на героя, като не изключва намерението му да реализира възмездие заради погубената хармония в живота, възмездие заради гибелта на един достоен владетел и баща, въплътил според Хамлет чертите на идеалния човек. Възмездие заради омърсяването на любовта и приятелството. За датския принц това е и лична, и обществена мисия, която ще бъде изпитание за силата на духа и на хуманистичните идеали. За да изпълни своята мисия, Хамлет приема ролята на шут и на душевно болен човек. Разменяйки ролите или приемайки съответната роля и образ, той намира начин да огласи истината, да изрече онова, което никой не смее да назове. Под маската на лудостта героят на Шекспир може да надникне в същността на враговете си, без да ги допуска до своята истинска същност. Метафората за флейтата в разговора с Розенкранц и Гилденстерн потвърждава тази ситуация. Отношенията между Хамлет и другите (краля и обкръжението му) са прикрита игра, изискваща особена изобретателност на ума, бърза съобразителност и възползване от ситуацията. Хамлет успява да провокира реакцията на краля чрез съдържанието на пантомимата и той да се саморазкрие. Разгадава замисъла на Клавдий и ролята на предателите Розенкранц и Гилденстерн и се измъква от клопката, която са му приготвили. Но той не пронизва молещия се братоубиец - краля, защото това е в противоречие с хуманната му същност. Стремежът към възмездие обаче не е изчерпан, той е направляван от разума на героя (за разлика от Лаерт). Когато вината на злодея вече е доказана изцяло и когато той, по думите на Хамлет, цял „затънал е във грях, при който няма и привкус на спасение”, идва и развръзката. Тя се слива с драматичната кулминация в V действие. Крал Клавдий получава заслужено наказание за престъпленията си. За своя баща Хамлет е отмъстил достойно, но заедно с акта на отмъщение се осъществява и последният сблъсък между силите на двете враждуващи страни. Трагичният завършек е класически. Неравностойната борба с „разглобеното време” взема своята жертва в лицето на датския принц, но това е един достоен край за активно мислещия човек, който докрай защитава своята благородна кауза.
Шекспировият Хамлет се запомня не толкова със своите действия, колкото със своите аналитични размисли и прозрения за човешката същност и за живота. Те са вечните дилеми, нерешени нито от човека, нито от времето. Единствено значение има съхраняването на хуманното начало Като залог, че светът може да стане по-добро място за живот, в което вярва и се надява и принц Хамлет.
