За ученика / Теми литература 10 клас / Уилям Шекспир
УИЛЯМ ШЕКСПИР - „ХАМЛЕТ”
ГЕРОИТЕ НА "ХАМЛЕТ" В ТЪРСЕНЕ НА СЕБЕ СИ
Гениалният драматург и философ Уилям Шекспир написва „Хамлет” - своето най-велико произведение през 1601 година, в самото начало на ХVII век - векът на промените не толкова в световната история, колкото в човешкото възприемане на света, в манталитета на европееца. Основа на трагедията е старото предание от XII век за датския принц Амлет и неговото отмъщение. Истинският принц е живял, действал и загинал по класическите средновековни закони. Той научава, че баща му е убит, замисля отмъщението, привежда го в действие (запалва двореца, без да се замисля много, че покрай виновниците там ще загинат и ред невинни души), сам умира в бой. Ренесансът променя човешките методи на възприемане и анализиране на света.
Типичен герой на новото време е Шекспировият принц Хамлет. Докато за средновековния човек съмнението е непознато - той вярва в определени догми и не само не ги поставя под съмнение, но не ги и обсъжда, изпълнява стриктно повелите на природата си като нужди, страсти, желания, живее за мига и деня - то новият човек умее да се съмнява, да пита, да търси, да се променя заедно с изменящата се действителност. „Хамлет” е трагедия не за определен човек в определен исторически период, а за вечните проблеми на интелигентния човек, за вечните въпроси, стоящи пред будната личност, за избора между необходимото и желаното.
Основните проблеми в трагедията стоят пред принц Хамлет, искат неговата намеса, неговото решение, но той е сам, макар и личност от друго време - по-напредничаво, хуманно и интелигентно. Клавдий, Гертруда, Лаерт, Хорацио, Фортинбрас, Розенкранц и Гилденщерн, войници, стражи, гробари са избрали своя път в живота, своя начин на съществувание и го следват, както им повеляват разбиранията. Всеки от тях търси свое място в живота, своя философия, свое кътче в реалността.
На пръв поглед основният конфликт е между принц Хамлет и крал Клавдий. Но това е само външен конфликт. Всъщност Хамлет е в спор с всички герои, стреми се на всички да докаже своята правота - и в сблъсъка за короната, и в бита, и във философията на живота. Клавдий е типичен средновековен човек. Той е имал една страст и я е постигнал. Втори син в семейството, Клавдий вижда и разбира, че всичко - почести, слава, бъдеще - е за по-големия брат, негов е престолът, негова е хубавата Гертруда. Клавдий се стреми да постигне това, което брат му е получил по законите на престолонаследието и успява. С хитрост, коварство, ненадмината подлост той отстранява съперника и постига целта си. Когато усеща, че принц Хамлет знае за престъплението му, Клавдий разбира, че може лесно да го премахне. Но той започва една игра - ненужна, опасна, неотговаряща на манталитета му: да получава всичко бързо, сигурно и безопасно. Клавдий е уморен, той няма повече цели в живота си, не се стреми към нищо повече и затова води играта вяло, без настьпателност, дори с известна съзерцателност - докъде може да стигне в разкритията си Хамлет.
В монолога си при срещата с придворните и Хамлет (втора сцена, първо действие) кралят подчертава необходимостта за подчинение пред съдбата, смъртта и бога, проповядва в типичния средновековен дух на покорност и несъпротивление. Срещу тази теория се изправя бунтовният принц в знаменития си монолог („Да бъдеш или не... ”) и отхвърля покорството пред когото и каквото и да е. Клавдий проповядва в една особена „непроменяемост” на живота, инерция в мисленето и битието, които противоречат на ренесансовото мислене за промяна, за търсене на новото в човека и света. Дори когато насочва Лаерт срещу Хамлет, кралят е в известен смисъл инертен. Лаерт е много по-активен от него, предлага способи за унищожението на противника, готов е да жертва всичко в името на целта си. Клавдий става по-активен и коварен едва когато вижда плановете си пред провал - в сцената с двубоя. Твърде късно е и той губи не защото е по-слаб, а защото се е оставил на собствената теория на инерцията. Клавдий е типичен средновековен владетел - хитър, умен, коварен - когато трябва, добър и ласкателен - когато е нужно. Противоречията му с Хамлет са най-вече в житейската философия. Клавдий се стреми към това, което счита за необходимо лично нему и сетне търси някакво оправдание (молитвата), докато Хамлет - като типичен ренесансов мислител - прецизира света и действителността обобщено, от гледна точка на хуманната мисъл, от позицията на издигнал се над себичното философ. В някои моменти Хамлет е изключително активен (смъртта на Полоний, противодействието на коварното му изпращане в Англия на смърт, двубоя), докато през повечето време преценява действията си от гледна точка на абстрактното добро, а не като част от егоцентричното използване на реалностите. Клавдий е типичен представител и на новото в оня исторически момент явление - лицемерния пуританизъм, стремежът да се прикрие егоистичното с двуличната разсъдителност за човека и света и търсенето на оправдания за собствените морални недъзи извън себе си - в историята, във времето, в несправедливите, според него, закони. В пиесата не се усеща и моментно недоволство от кралската власт на Клавдий. Придворни, стражи, воини го сравняват с мъртвия му брат, но личи доволството от управлението му. За обикновените хора е важно моментното спокойствие, удобствата на днешния ден пред неудобствата от сблъсъка с външен враг, с непозната философия, с нещо ново и променящо познатата действителност. Затова и Клавдий е добър владетел, отговарящ на времето и нравите. Но пред законите на вечния морал, пред изискванията на историята за търсене на нови пътища, пред задълженията на вожда за промяна на живота - Клавдий отстъпва. Престъплението, довело го до властта, той се стреми да забрави. Хамлет е този, който постоянно му напомня за истинското положение на нещата - кой е законният владетел, кой е втори не само по закона на първородството, но и по закона на човека - по-добрият е водач. И в трето действие кралят усеща това. Тогава в него започва вътрешна борба - между страха да отстъпи и достойнството на владетеля. Да, Клавдий е придобил това духовно качество - владетелско достойнство. Да проследим съдържанието и смисъла на първите му думи пред публиката:
„Макар смъртта на скъпия ни брат
във паметта ни още да е прясна
и да е редно нашите сърца
да тънат в скръб, а Дания да бъде
от край до край едно голямо чело,
набръчкано от жал, все пак умът
надмогнал чувствата, ни позволява,
за брат си спомняйки с
по-мъдра горест,
да помним и за себе си. ”
Строго, отмерено той реди думи и на братска жал, и на държавническа отговорност, два пъти споменава брата си, а едва в края на израза - себе си. От тази негова позиция бракът с Гертруда - нарушение и на християнските закони -изглежда закономерен и дори като жертва в името на държавничеството, а бързината на деянията - изисквана от времето и реалностите. Кралят е въздействащ, под негово влияние изпада дори и племенникът му - дълго време Хамлет не може да го възприеме като убиец.
Различен е кралят в сцената с молитвата. Той иска прошка от небето, но не признава вината си, а търси разбиране, оправдание за стореното. В сцената с двубоя Клавдий се активизира. Като притиснат в ъгъла звяр той насъсква Лаерт, стреми се да подведе и Хамлет, и Гертруда, за последен път прави опит да възстанови статуквото и спокойния живот. Земното, материалното са победили в душата на края, той се е поддал на желанието и страстта, няма сили да се извиси над делничното, да разбере себе си дори. Така и загива - неразбрал, че сам се е погубил, че е наказан не само по земните закони, а и по вечните - човешки и божи правила на морала.
Затова пък Лаерт умира, успял да намери път към себе си, да проникне зад стената наличното, да разбере защо е прекратен земния му път и така да приеме чрез разкаянието справедливостта на съдбата си. Лаерт. и Хамлет са много близки - като страдащи хора (и двамата са изгубили бащите си), като млади учени (и двамата са студенти, хуманисти, философи), по възраст и място на живот. Но докато Хамлет поставя общочовешки измерения на трагедията си и търси правдата за всички, Лаерт се подчинява на себичността, избягва дори въпроса защо е бил убит баща му, търси спасението от душевния смут и нарушеното житейско равновесие в намирането на подходящ враг и начини за премахването му. Лаерт забравя средата, в която доскоро е живял и се е развивал. Завърнал се в Дания, той се подчинява на законите на ежедневното, скрива се зад чуждата вина, става по-коварен и от своя водач в света на злото. Когато Клавдий го подготвя за двубоя, сам Лаерт дава предложение да използва отровно острие. Той не се вълнува от вечното, от общото, а търси своя път в реалността. Когато Хамлет научава за смъртта на баща си, той я приема като факт и започва да търси отговора на въпроса -„защо? ”. Защо брат убива брата, защо човек убива човека, какво кара хората да посегнат върху ближния си? А Лаерт не стига до тези вечни проблеми. Него го вълнува настоящето - „кой”? Не „защо? ”, а „кой убива баща му”, не „защо? ”, а „кой” е виновен за смъртта на сестра му. И в стила на материалистичното си възприемане на света, той намира своя път в действителността. Лаерт не успява да се пребори със средновековното възприемане на реалността като окололичностна, като подчинена на мимолетното и делничното, да достигне до Хамлетовото разбиране на света като съвкупност от хора, от личности, от мислещи и създаващи доброто божи създания, отговорни пред себе си, пред другите, пред бога. Пътят на Лаерт към достатъчното е път в материята, път към материята, задоволяване на егоцентричното желание и собствените въпроси, стигащи само до „его”-то му.
Лаерт разбира какво е необходимо на ренесансовия човек, теоретически е на нивото на Хамлет. Ето мъдрите му думи:
Ний растем не само
във плът и мишци - както се изгражда
телесният ни храм, така израства
и Вътрешната служба на духа
и разума ни.
А ето го другият Лаерт, подчинил се на страстта да отмъщава, готов да повери и душата си на дявола:
Сгрява скръбната ми гръд тая мисъл,
че жив съм да му кресна Във лицето:
Така ли го направи?
и
Ваш съм, господарю,
особено ако Във този план
съм аз оръдието.
Така гордият Лаерт, градящ „вътрешната служба на духа и разума”, принизил се до първичното, сам се превръща в предмет, в „оръдие” стремейки се да изпълни дълга си на отмъстител, става жертва на чужди козни.
Своеобразен антитип на двамата е норвежкият принц Фортинбрас. Воден от мисълта да възвърне изгубените от баща му земи, той събира армия за война с Дания. Извикан от чичо си - кралят, Фортинбрас приема (откровено или не) неговите съвети и изоставя мисълта да отмъсти за бащиното поражение. Фортинбрас съумява да изостави временно плановете си, да пренасочи енергията и усилията си (отново временно), да изчака развитието на събитията и да стане победител в незапочнатата война. Той не желае да пречупи гордостта си и да стане нечие оръдие, но не успява и да се издигне над владеещото го състояние на неудовлетворение от миналото. Затова са и тези признаващи превъзходството на Хамлет думи във финала на трагедията:
Четирима капитани
да изнесат на горната площадка
трупа на Хамлет като труп на воин,
защото той би бил достоен крал
на Дания.
И това преклонение е психологически обяснимо. Фортинбрас е истински воин и повелител, той успява да постигне замисленото, да отмъсти и победи. Но принцът разбира, че му липсва философията на Хамлет, широко скроеният му поглед върху света и нещата, усетът му към новото, умението му да се издигне над земната прах към звездите. Преклонението на Фортинбрас пред Хамлет доказва две неща -величието на Хамлетовия дух, схванато от съвременниците му, и силата на норвежкия принц да гледа реалистично на света, правилността на избрания от него път към себе си.
Друг път в живота си избират Розенкранц и Гилденщерн. Бившите приятели на принц Хамлет са повърхностно мислещи, с огромното самочувствие на ограничените хора. За тях светът свършва там, където свършват интересите им, затова и изборът им е неправилен - и философски, и житейски. Двамата залагат на реалностите, на победата на Клавдий. Той е владетелят в момента, той е и бъдещето, според тях. И губят, защото не съумяват да гледат в перспектива - дори и от егоистична гледна точка. Елементарността им е въпиюща. Те се опитват да служат на Клавдий, но така неумело, така откровено ..проверяват” състоянието на бившия си приятел, че успяват да го настроят против себе си. Затова и Хамлет не съжалява за гибелта им, не изпитва угризения на съвестта, че ги е изпратил на смърт. Гилденщерн и Розенкранц са останали в миналото му -там, където са невинността, детските игри, там, където всичко е било наужким, недействително. А сега е жестока и реална действителност, време за избор. Затова двамата справедливо са отнесени от вихъра на бързо променящата се реалност. Розенкранц и Гилденщерн са носители на нужните за двореца качества - сервилност пред силата и властта, слабоволие пред господаря, верноподаничество пред носителя на държавността. За тях Клавдий е държавата, властта, настоящето и бъдещето. Прав или не - той е кралят, а те - неговите верни слуги. Избрали този път в живота си, те бързо стигат до края му, премахнати са като ненужни бариери между двата полюса - Хамлет и Клавдий. При повече опит, при повече самочувствие те биха успели да надделеят над предпазливостта на принца, защото Хамлет е сам, Хорацио е единствената му опора и появата на другарите от детинството е своебразна духовна подкрепа за принца. Но те бързат да спечелят добри позиции пред краля, да разобличат „лудостта” на бившия си приятел, да го принесат в жертва на олтара на егоизма. Затова и никой не съжалява за гибелта им - нито Хамлет, нито Клавдий, нито читателят.
Хорацио е може би най-спорният образ в трагедията. Той е приятел на Хамлет, нему принцът посвещава думите си:
Защо ти бе
страдалец, който страдаше, но нивга
не казваше, че страда; бе мъж, който
приемаше с благодарност всеки
дар или удар на съдбата. Да, честит е,
у който ум и сърце
са тъй съединени, че не служат за
игра на щастието, нито пък издигат глас,
какъвто иска то.
Дай ми такъв мъж, който да не е роб
на своите страсти и аз ще го сложа
дълбоко в сърцето си.
Хорацио е единствената свободна личност в трагедията. Той не е свързан с близки и познати в двореца, не му тежат миналото и връзките от детството, трагичната история на Хамлетовия баща е стигнала до сърцето му през скръбта на приятеля му. Хорацио е избрал пътя на Хамлет, избрал е да бъде втори след него, избрал е да приема безпрекословно неговото мнение, постъпки, размисли. И тук е голямата загуба за Хорацио човека. Хорацио се превръща в такава бледа сянка на принца, че и самият той не го възприема като възможен опонент. Трагедията на Хамлет е, че единственият му равен в диалога и философията е самият той. Хамлет спори с Хамлет, Хамлет излага размислите и доводите си пред Хамлет, Хамлет е сам пред едно огромно огледало. Хорацио е идеализиран от принца. Всъщност, той е доста блед и като герой, и като личност. Хорацио е изпълнителят, а не приятелят. Ненапразно принцът не споделя с него вълненията си, не търси съчувствие при драмата в семейството, не моли за съвет и помощ. Хамлет не посвещава Хорацио в плановете си, доколкото има такива. Хорацио е объркан от това, но възприема всичко на базата на доверието. След смъртта на Хамлет, той остава в безтегловност - сам, без корени, без перспектива. За Фортинбрас той надали би играл тази роля на слушател, да се връща във Витенберг е безсмислено - преживяното в Елсинор ще остави дълбок отпечатък върху психиката и светогледа на героя. Хорацио е тип на „второ Аз", личност, обръщенията към която носят информация за мисленето на Хамлет и за намеренията на останалите действащи лица. Защото Хорацио не е опасен за никого - и Клавдий, и Полоний, и Лаерт приемат присъствието му като неизбежно и нормално, общуват с него, но не правят опити да го привлекат към каузата си. След смъртта на Хамлет остава в своего рода безтегловност, откъснат от заобикалящия го свят. Затова той се затваря в завета на Хамлет, обявява се за продължител на делото му, сам тръгва след Фортинбрас:
...а аз на всички сбрани ще разкажа
застаналото...
и то от името на този, който
със своя глас ще поведе и други.
Така Хорацио намира своя път в живота - той продължава да е „втори” в приятелството с метежния принц и едновременно с това, като носител на възгледите му и историята му, единствен негов духовен наследник.
За духовност в образа на Полоний е безсмислено да се говори. Той е типичен представител на здравомислещата, ограничена в нуждите и желанията си прослойка, която надживява средновековието и става водеща в новото време, класифицирана под името „буржоазия”. Полоний възприема света като място за съществувание, ограничава размерите му до собствените си виждания, смело игнорира непознатото, отхвърля всичко, което изисква борба на разума, а не подходите на хитростта и коварството. Съветите, които дава на децата си, демонстрират самочувствието на позьора, на рафинирания простеещ егоист.
Заел се със задачата да разкрие помислите на Хамлет, Полоний се стреми да разбере какви са намеренията за действие на принца, без да усеща, че мислите, а не делата са метежни. Следене, подслушване, интриги, коварство са методите му на проучване. За Полоний ценното е личното, това, което може и трябва да е негово, а правилата в живота му се основават на трите искания - сега, тук и за себе си.
Полоний е съгласен дъщеря му да бъде бъдеща кралица, но иска сигурност и гаранции за това. Когато разбира, че Хамлет не е сигурен претендент, когато се уверява в силата на Клавдиевата власт, той се изправя срещу бъдещото щастие на дъщеря си, залагайки на сегашното лично доволство. Превръщането на аристократа в подлец е не изпълнение на дълг към краля и държавата, а резултат на тщеславие, желание да се докаже, да се издигне над другите, независимо от използваните средства. Полоний е и типичен еснаф - със закостенели, ограничени разбирания. Най-голямото щастие за Хамлет е опознаването на тайните на света, на природата, на човека като такъв, най-голямото удоволствие за Полоний е узнаването на чуждите тайни, държането на носителите им в страх и подчинение, използването на тези тайни за користни лични цели. Полоний узнава много неща от хората, но не научава нищо за тях, не успява да стигне до смисъла на постъпките им, до подбудите, довели ги до тях. Той се „плъзга” по действителността, без да успее да проникне в същността на явленията и събитията, като при това - с циничната разголеност на всевластен господар се стреми да сведе всичко до познатото му, ограниченото, елементарното. Така и загива - пронизан с шпага зад гоблена, като плъх, както определя Хамлет.
Жалък и ограничен като личност, Полоний е изпълнен със самочувствие и фалш. Затова и гибелта му е закономерна - той не би могъл да оцелее в борбата за съществувание не само срещу бъдещите в лицето на Хамлет, а и срещу надигащите се млади хищници - още по-безскрупулни и алчни - Гилдернщерн и Розенкранц.
Докато за принца кралят е ясен като характер -алчен, недоволен от постигнатото, човек с много амбиция, но без амуниция, то майка му е неясна като личност, като виновница или престъпница. Хамлет познава една Гертруда - грижовната майка, вярната съпруга, честната кралица. Срещата с призрака обърква понятията му. Сега той се мъчи да разбере какво е повлякло Гертруда към пропастта на порока - та тя е била и преди това кралица, обичана от мъжа си. притежаваща и власт, и влияние в държавата. С женитбата за Клавдий тя губи в едно отношение - не е морално да се омъжва толкова скоро след смъртта на съпруга си, дори това да бъде аргументирано с държавни интереси. Гертруда се оказва слаба като личност, с ограничен кръгозор, с елементарни виждания за света и живота. За нея е било тягостно да живее край превъзхождащия я крал, да вижда и разбира всеки ден превъзходството му - интелектуално, личностно, човешко. За нея Клавдий е по-добрият избор - той е престъпник, с което автоматично изпада от своеобразната човешка класация. Съюзът между Клавдий и Гертруда е съюз между корабокрушенци, които имат и обща цел, и взаимно си пречат. Гертруда - красива и обаятелна, но чувствена и страстна, се чувства пренебрегната от бившия крал. Той е бил суров и като мъж, и като баща, и като крал, но с типичната суровост на Средновековието - скриваща нежност и доброта. Гертруда не е могла да проникне зад маската на бившия крал и затова е потърсила външното - проявите на нежност и покорност на Клавдий, но прояви, скриващи истинския му лик - жестокост и самовлюбеност. Така, типично по женски, Гертруда избира външното, лъскавото, предназначеното за пред другите, а не истинското, дълбоко човешкото, пазено само за избраните и обичаните. Този погрешен път я довежда и до участието в престъплението, и до избраната смърт. Тя научава, че се готви убийството на сина й, избира него пред фалшивия любим, изпива чашата с отровата. Гертруда би могла да разобличи Клавдий, но тогава би била и тя разобличена, а и подлият и опитен интригант би могъл да избяга от правосъдието. Затова тя избира смъртта -посочва на Хамлет виновника, приема изкуплението чрез отровата. И още нещо - тя произнася най-жестоката присъда над себе си, защото се самоубива, а самоубийците са предварително осъдени на мъки в ада.
Офелия е млада, красива девойка, привличаща Хамлет с хубостта и невинността си. Скоро той започва да страни от нея, защото вече е бил измамен от жена - от майка си, жената, на която е вярвал най-много, която е почитал и обичал. Офелия не издържа изпита на събитията. Тя няма духовна сила да победи, няма и интелектуални възможности да се издигне до висотите на неспокойния, търсещ Хамлетов дух. Затова и принцът се отнася към нея студено, дори жестокосърдечно. Разбрал за смъртта й, той съжалява за погубения й живот, за това, че и той е виновен за гибелта й, за пропуснатите възможности да бъде спасена невинната й душа. Тази смърт е и закономерна, защото Офелия не би могла да издържи на атмосферата в двореца, атмосфера на интриги, на подлост, на коварство. Офелия е единствената невинна жертва на Хамлетовата игра, единствената, за която той съжалява.
Трагедията „Хамлет”, типична за епохата на Елизабетинска Англия, носи в себе си черти и на по-късните епохи, но остава вечна и класическа с героите си, с техните търсения, с техния избор, с характерния за човека проблем - какъв път в живота да избере, кое е добро и кое зло, как може да се живее красиво, и удобно, кога и за какво да приемеш жертви.
Многообразието на героите и съдбите прави трагедията и своеобразна галерия на типове от всички времена и народи, и интересна просто като литература пиеса - интригуваща, привлекателна, поучителна, естетически изящна творба на великия драматург Уилям Шекспир.
