За ученика / Теми литература 10 клас / Уилям Шекспир
УИЛЯМ ШЕКСПИР - „ХАМЛЕТ”
ЧОВЕКЪТ, СВЕТЪТ И ИЗКУСТВОТО
Трагедията „Хамлет” е най-яркият израз на късноренесансовата Шекспирова концепция за човека, света и изкуството. Проблемът за хуманните стойности в идеала за прекрасното е интерпретиран в монолозите на Хамлет и на Клавдий, както и в актьорския монолог за смъртта на Хекуба, в откритите диалози за актьорското поведение на сцената и в смисъла на инсценираната от Хамлет пиеса.
Темата на първия Хамлетов монолог („Да би могла таз омърсена плът... ”) представя визията за света на героя след измяната на майката. Бракът с Клавдий (брат на убития съпруг) в Шекспировата епоха се приема за кръвосмешение. За съвременния зрител (читател) този акт има същите негативни стойности, изразени метафорично, в чисто морален аспект, като измяна на паметта към мъртвия съпруг. Отношението на Хамлет към родителите е следствие от неговото възпитание, формирано в широк смисъл от хуманистичната ценностна система на епохата, в която уважението към човешката личност е нравствена добродетел. Влияние оказва и възрастта на героя. Бракът на майката е лично разочарование, въз основа на което е направено обобщение за женската слабост, за тази деликатна и крехка природа, предполагаща морална неустойчивост. Този възглед отпраща към библейския мит за изкушението и греха. Артистичното съзнание на Хамлет дисхармонично съпоставя поведението на майката, а и своето, е антични митологични образци, които са част от ценностните му представи. В първия монолог се проблематизира отношението между човека и света: АЗ-ът, като носител на определени идеални представи, има своя визия за света и се дистанцира конфликтно от него поради несъвършенството му.
Отчуждението от света и съзнанието за греховността на човека правят по-силно влечението към смъртта и отвращението от живота: „Как чужд, безсмислен, плосък ми се вижда тоз свят със нравите му” 0твращението от плътта, изпълнена с живот, и символната представа за света като запустяла градина, обрасла в тръни и плевели, са свързани със съзнанието за човешкото грехопадение. В монолога АЗ-ът сякаш губи своите ценностни опори и ги търси не у човека, а в идеята за Бога, обвързана по-нататък с темата за нравственото възмездие.
Във Второ действие Хамлетовата нагласа за преосмисляне на ценностите и промяната на възгледите за човека, направил своя нравствен избор, получава обобщен израз. Монологът за човека (II, 2 сц.) в по-голяма степен се отнася към тезата за артистизма в съзнанието, рефлектирал в поведението на Хамлет. Критичните размисли за човека, както и други моменти от трагедията, се тълкуват като проява на късноренесансовия маниеризъм, култивиращ всякакъв вид двойственост. Монологът е моментно извисяване до идеалната представа за човека като „Венец на творението”, която отразява ренесансовата хуманистична концепция. Нагласата на Хамлет се движи между вярата и скептицизма. Речта за човека е изградена върху смислови антитези - за всичко казано има противоположни оценки: „венец на всички живи твари” - „квинтесенция на праха” и др. От гледна точка на събеседниците на Хамлет, това съвместяване на представи говори за „лудостта”, но всъщност противоречията отразяват конфликта между идеала за човека и неговите реални хуманни стойности. Двойствеността на словото, отразяваща кризата на хуманистичните ценности, характеризира всички диалози, в които Хамлет играе ролята на луд. Принцът се опитва да води истински диалог с приятелите, дава им възможност да различат истинското лице на болката и разочарованието от маската на лудостта, зове към човечност, но среща неразбиране. На фона на ироничното и преднамерено грубото отношение към Полоний, с когото Хамлет също говори за театър, диалогът с„приятелите”е по-открит.
Диалогът за театралния живот е по своему иносказателен: коментират се актуални проблеми на театъра и дискретно се отправя послание към зрителя, пред когото се поставя кривото огледало, отразило скандалното и зрелищното. Така се демонстрира и стремеж да бъде култивиран естетически критерий, като се разчита на интелигентността и активното отношение към истинското изкуство. С изграждането на пародиен образ на публиката се постига и скрито внушение за човешката психология -изменчивото отношение към силния на деня: „... и тези, които му се плезеха вчера, докато баща ми беше жив, днес плащат по двайсет, четиридесет, петдесет, сто дуката за портретчето му в миниатюра. ” Докато с Розенкранц и Гилденстерн Хамлет води по-принизен и делничен разговор за театъра, диалогът с професионалните актьори се пренасял чисто естетическата сфера.
Актьорският монолог, който Хамлет иска да чуе, интерпретира висок античен сюжет. В античната отпратка се оглежда почти цялата идейна проблематика на трагедията. Откъсът е микромодел на традиционната трагедия на отмъщението, изпълнена с „кървави ужаси и жестокости”. Чрез монолога Хамлет тълкува акта на убийството и отзвука му в човешката душа. Трагическата вина на Гертруда е в негативната проява на типичен душевен кризис, познат от класическите художествени образци на древността - това, че така бързо е прежалила съпруга, е морално предателство и спрямо сина. Антитеза на Шекспировата идея за трагическата вина на Гертруда е и архетипният образ на страдащата майка - вкаменената от скръб Ниоба, пластичен образ на безутешното страдание (първи монолог на Хамлет). Мотивът за женската слабост може да се тълкува в контекста на мита - античен или библейски, в който страданието се поражда от нарушаването на нравствения закон. Образът на Хамлет стои в подтекстова връзка и с активния образ на отмъстителя, и с пасивния образ на страданието.
Актьорският монолог пробужда съвестта на Хамлет, неговото дълбоко стаено поради меланхолията чувство за справедливост. Сцената е аналогична с тази, в която Хамлет среща норвежките войници, сражаващи се за „парче земя” със стойност на „яйчена черупка”. Тези моменти по различен начин активизират волята му за действие. Чрез актьорския монолог Хамлет лично е изпитал силата на естетическото въздействие за вътрешно подготвения човек. В Хамлетовия монолог за Хекуба проблемът за връзката между живота и изкуството може да се интерпретира в смисъл, че произведението, в което се оглежда реалността, пробужда отново емоционалната сила на чувството, тъй като човекът предполага уникален „прочит” и дава живот на творбата, като насища проблематиката й с индивидуалните впечатления. Актьорският монолог отзвучава в душата на Хамлет като засилване на негодуванието към майката и като пораждане на силно отрицание на самия себе си. Хамлет си дава сметка, че бездейства, защото е загубил чувствителността си към живота. Той съпоставя поведението си с играта на актьора - тотално вживяване в изкуството, в чуждото „измислено” страдание, вживяване до степен на превъплъщение и самозабрава. Това изпълнение, разкриващо силата на актьорското изкуство, предполагащо безпогрешен усет, напомнящ за умението да почувстваш живота, напомня за дълга и за ролята на отмъстител, отредена на Хамлет от съдбата. Вглеждането в своята душа под въздействието на изкуството поражда у Хамлет мисълта да постави на изпитание Клавдий чрез театралното представление на пиесата, която ще пробуди чувствата на самотника, скриващ трагичната тайна. В драмата Хамлет и Клавдий са в аналогични ситуации - след съприкосновение с изкуството се усамотяват за вътрешен диалог с пробудените си съвести. Хамлет разчита на момента, в който обременената съвест на трагическия самотник ще проблесне под непосредственото впечатление от театралния спектакъл.
Кулминация по отношение на вътрешната конфликтност в диалога със себе си е Хамлетовият монолог „Да бъдеш или не...”.
Ключови по отношение на екзистенциалната проблематика са опозициите, живот - смърт, тяло - дух, време - вечност; мотивите за самотата, за страха от смъртта, за абсурдността на битието. Екзистенциалната и социалната проблематика се обвързват чрез проблема за човешката активност: действие - бездействие. Тълкуването на тези смиели може да се успореди с анализ на езика -типа изречения, тяхната модалност, съответстваща на вътрешната диалогичност. „Кой е въпросът” и какъв „отговор” получава? Каква е функцията на реторичния въпрос? На морфологично равнище може да се отбележат глаголите със семантика на битие и небитие, формата им за бъдеще време и лицето, визиращо адресата на въпроса. В монолога има авторефлексия, но Шекспировите монолози по принцип се изпълняват при подчертана диалогичност със зрителя, така че въпросът за човешкото съществуване се отнася към съкровеното АЗ на всеки. Максимално обобщеният въпрос се конкретизира с втори, по-разгърнат въпрос за човешкия избор. Мисълта за самоубийството е изразена метафорично като борба със стихията на чувствата и превратностите на съдбата - алюзия за борбата със злато като демонично начало в амбивалентната човешка същност. Небитието е изразено с лайтмотивната метафора за смъртта-сън. Преди констатацията, която Хамлет прави в края на монолога, има два разгърнати реторични въпроса, чрез които се разкрива картината на времето. Монологът на Хамлет, както и известният 66-и Шекспиров сонет, са ярък израз на темата за „разглобеното Време”, чиято характеристика са преобърнатите стойности и жестоките парадокси.
Чрез мотивите за самоубийството, бездействието и чрез скептицизма като преобладаваща мисловна нагласа в монолозите на Хамлет се налага темата за отчуждението. В монолозите има градация, чиято връхна точка е тезата за художественото битие на човешкото съзнание на границата между живота и смъртта.Естетическите възгледи на Шекспир, които се съдържат в диалога на Хамлет с актьорите, могат да се успоредят с монолозите и въобще с поведението на персонажите, поради същностната взаимовръзка между живот и изкуство в Шекспировата драма. Хамлет учи на актьорско майсторство истинските актьори. Съветът му: думите да се произнасят „леко, сякаш танцуват на езика”, отпраща към самото Хамлетово слово в диалозите. В опозиция на препоръчаната сдържаност е словото на Полоний. Дори и „В урагана на страстта” актьорът трябва да спазва мярата. Тези възгледи хармонично се съчетават с идеала за човешко поведение, очертан в т.нар. монолог за Хорацио. Прекомерността в изкуството е също толкова осъдителна, колкото и прекомерността в живота. Забележката на Хамлет към актьорите да не бъдат прекалено вяли, а вътрешният глас да ги води, се свързва със семантиката на монолога за Хекуба, в който високият нравствено-естетически критерий пробужда съвестта, духовната сетивност. Основният естетически принцип: „да не се прекрачват границите на естеството”, е в пряка зависимост с трагическата вина и на Клавдий, и на всички останали персонажи. Прекомерната или недостатъчната страст принизяват човека и божествения замисъл, вложен при сътворяването му, като го отпращат към по-горните или по-долните стъпала на земния Ад-безразличието, коварството, братоубийството и пр.
В контекста на проблемите за човека и играта: видимост- същност, сцената с театралното представление на пиесата е върхов момент, в който се свалят маските, различават се човек и роля, показва се истинската човешка същност. Сцената е свързана, от една страна, с Шекспировото виждане за живота като театър, и от друга - с концепцията за изкуството, което трябва да показва образно действителната същност. Драматургичният момент с разобличаването е максимално доближаване на текста до Шекспировата идея за театър, в който злото се демаскира по един или друг начин още в началото на спектакъла. Ролята на изкуството Шекспир изразява с метафората на огледалото, което прави явно скритото в човешката душа. „Баналната” метафора всъщност е доста сложна, ако се проследи нейното пораждане. Взаимните имитации между живота и изкуството са на различни равнища: действителна история за убийството на Гонзаго - пиеса за убийството на Гонзаго; същата пиеса в „Хамлет” - пантомима-убийството, което извършва Клавдий.
С миметичния характер на изкуството е свързан и проблемът за психологическото въздействие на трагедията (убийството на Пир, скръбта на Хекуба, убийството на Гонзаго) върху възприемателя. Дали пиесата предизвиква „катарзис” в душата на Клавдий и дали „словата-кинжали”, свързани с игровото поведение на Хамлет, предизвикват такъв у Гертруда? Мотивът за пробудената съвест сближава и оразличава персонажите. У Клавдий съвестта проблясва само за миг, но точно тогава неговата душа осъществява скрит диалог с тази на Хамлет - това е Адът на мисълта, смазваща волята, това са бездействието и колебанието. В „молитвата” се поставят въпросите за живота и смъртта, прави се обобщение за времето. В този монолог, подобно на Хамлетовия за Хекуба, АЗ-ът възприема себе си като чужд. Наличието и отсъствието на мисълта за Бог, за нравствено възмездие, по различен начин изразяват силата и слабостта на човека - нито Хамлет убива молещия се Клавдий, нито Клавдий достига до разкаяние. Хамлет успява да пробуди съзнанието за трагическа вина и за греховност. В диалога с Гертруда най-пластично и конкретно-сетивно е изразен Адът на човешката душа, изправена пред избор.
Шекспировата късноренесансова концепция за човека, света и изкуството в трагедията „Хамлет” е трагичната мяра за видимо и скрито във вечно „прекъсвания” диалог между човека и света, отразен в „разглобеното”, но дълбоко хуманно време на изкуството.
