За ученика / Теми литература 10 клас / Мигел де Сервантес
МИГЕЛ ДЕ СЕРВАНТЕС - „ДОН КИХОТ”
ДОН КИХОТ И САНЧО ПАНСА - СРАВНИТЕЛЕН АНАЛИЗ
Авторът на “Дон Кихот” поразява своите съвременници с изумителната си изобретателност да комбинира жанрови тенденции, които все още не са изчерпали изобразителните си похвати и средства по негово време. В гениалната му творба се смесват в жанров синтез рицарският с авантюрния, пасторалният, битовият с психологическия роман. От пародиен роман в процеса на създаването му “Дон Кихот” еволюира към социално-психологическия аналитичен роман.
Дон Кихот стои безкрайно по-високо от рицарските герои. Той е смешен рицар, но съвършен човек. Високият хуманен идеал, заложен в нравствените му търсения, го издига над грозните реалности на времето, в което живее. Принципът на пародия определя условните посоки на вътрешно движение при изграждане образа на Дон Кихот. Много често покрай него страда и оръженосецът му Санчо Панса. Привлечен от премамливи обещания, той напуска дом, земя, семейство и тръгва с рицаря по пътя на приключенията. Единият слаб, изпит, мършав, но вдъхновен от великодушни идеи да възстановява правдата, да изкоренява злото, да брани онеправданите и оскърбените, в същото време да печели слава и чест, извършвайки легендарни подвизи, другият – възнисък, възпълничък, не лети, но все пак крачи в царството на авантюрите, подбуждан от противоположни на Дон Кихотовите намерения, не така благородни и идеалистични, напротив – твърде материално-прозаични. Такива два образа, едновременно противоречиви и сходни, изключващи се един друг и допълващи се, световната литература не познава. Това е славната двойка Дон Кихот и Санчо Панса.
Санчо е селянин – испански селянин от главата до краката. И ето този селянин зарязва дом, жена, деца, малкото имот, който има, и тръгва след един фантазьор по пътя на авантюрите. Съвършено основателно може да възникне въпросът: Кой е по-безумен – Дон Кихот или Санчо, който повярва в явно неосъществимите обещания на рицаря? Въпросът е в това, че те съществуват не само по страниците на романа, а сякаш в действителността като две живи човешки същества крачат един до друг, с които човек се радва, любува се, смее се и тъгува.
Образът на Санчо Панса, както и този на Дон Кихот, не е просто измислица на един забавляващ се гений, а дълбоко осмислена художествена реализация на най-многолюдната част от испанския народ през оная епоха. Санчо е рожба не само на творческата мисъл на автора, но и на реалистичния му подход към действителността. Но Санчо, както и Дон Кихот, е преди всичко художествен образ – естетически дълбоко осмислен, жив, ярък – нищо от това, че външно изглежда неугледен. Сервантес е вложил в характера му хубавите, положителните черти на испанския селянин, но не е отбягнал и слабостите му. Тъкмо това определя пълнотата, правдивостта и убедителността на образа му.
Като изключим неудържимото му желание да забогатее по лесен и фантазьорски начин, Санчо се изявява със своя трезв ум и реалистичен подход върху нещата в живота. За него вятърните мелници са мелници, а не великани, крайпътният хан – кръчма, а не замък, бръснарският леген – леген, а не рицарски шлем, Дулсинея дел Тобосо – обикновена селска девойка, а не принцеса и т.н. Това е най-обикновена трезвост, най-правилна оценка на нещата в живота. Сервантес цени тези качества на своя герой и нито сянка от ирония не се вижда, когато ги разкрива. Едва ли има нужда да се оневинява Санчо за неговите “грехове” да похапне, да пийне, да подремне. Това са неща, присъщи на човека от народа със здрав стомах и здрава нервна система..
С ласкава насмешка писателят се отнася към друга “слабост” на Санчо, именно към безчислените му поговорки и пословици. Той със своята бъбривост не досажда на никого освен понякога на своя захласнат господар. Но сам Дон Кихот признава, че Санчовите пословици съдържат много мъдрост, но не скучни мъдрости, от които главата боли, а поетично изваяни бисери, радващи сърцето на читателя.
Под външно неугледната фигура на оръженосеца се крие просто, обикновено, добро сърце, което може да обича, да страда, да се вълнува, което, разбира се, не гори от пориви за подвизи, както Дон Кихот, а е едно обикновено човешко същество, един необразован испански селянин, който се възвисява по своему и заслужено получава уважението и възхищението на читателя. Има страници в романа, когато Санчо, както сам казва:”от врабче става орел”. Това е, когато се разказва за неговото управление на въображаемия остров. Срещу безделничеството и духовната пустота на висшата класа Сервантес противопоставя мъдростта, справедливостта, безкористието на простия селянин. Санчо само няколко дена “управлява” по каприза на разглезените аристократи въображаемия остров, но през краткотрайното си “управление” той се проявява като мъдър и честен управник. Глупавата шега с неговото “губернаторство” завършва по волята на самия Санчо с такова достойнство, каквото би трябвало да е присъщо само на аристократите. Сервантес сякаш съвсем нехайно поставя в прощалното слово на своя оръженосец няколко думи, които плющят като бич против подкупничеството на бюрократичното чиновничество, впило се в оголялата снага на испанския народ.
След този случай Санчо Панса е същият и не е същият. Здравото ядро в неговата селска природа е запазено, но е облагородено. Това, разбира се, не е станало от само себе си, а е резултат от въздействието, което Дон Кихот му е оказал. Великолепно Санчо го е изтъкнал чрез няколко от своите многобройни пословици:”Тръгни с добрите и сам ще станеш добър”, или:”Застанеш ли под добро дърво, на добра сянка ще се радваш”, или:”Не е важно с кого си расъл, а с кого си пасъл”.
Неговото добро дърво е Дон Кихот. Съветите, които рицарят дава на бъдещия “губернатор”, са особено мъдри. В тях говори не безумният идалго, не фантазьорът, който е в плен на абстрактни и отвлечени идеи за това, що е справедливост и що е несправедливост, а писателят – хуманист, който чрез словата на своя герой изразява своето отношение към хората, към живота, към обществото и неговия морал, закони, лично поведение.
Макар Дон Кихот да е слаб, мършав, съсухрен за автора той не е слаб човек. Той е много силен, духом много могъщ. Никой никога не го е видял отчаян. В това мършаво тяло се намират толкова сили, толкова енергия, толкова вяра, че след всяко поражение, след всяка несполука се изправя отново, грабва копието и щита, яхва своя Росинант и се впуска в нови подвизи и дела, за да изкоренява злото, да наказва злосторниците, да помага на слабите и нещастните. За него Санчо казва:”Той е най-умният, най-мъдрият, най-добрият човек, какъвто някога е виждал светът”.
Но у Дон Кихот има и някаква смахнатост, която се изразява не само в това, че всичко, което е прочел в романите за Амадис Галски и още стотици други рицари, е възприел като реалност, а в това, “че когато се умопобърква окончателно, на него му хрумна най-странната мисъл, която е спохождала някога луд човек по света. Стори му се уместно и необходимо както за собствена прослава, така и в полза на родината да стане странстващ рицар и да тръгне по света на кон и с оръжие в ръка, за да търси приключения и върши това, което са правили рицарите в прочетените от него книги, а именно: да изкоренява неправди, да се излага на рискове и опасности и по този начин да спечели безсмъртно име и слава”. / I, 1 /
Истинската лудост на Дон Кихот започва именно от тоя момент, когато вътрешната самоизмама, на която е пленник, решава да превърне в реалност. По прашните пътища на страната се движат хиляди скитници, просяци, дълги и мрачни религиозни процесии, каторжници и безделници. Безправие, произвол, неправди, унижения са обикновено явление. Не случайно първата неправда, на която се натъква рицарят още при първото му излизане, е жестоката разправа на селския богаташ с ратайчето. А такива картини на безправие не са една и две.
Неприветлив и тъжен е пейзажът, на фона на който се развиват събитията с рицаря и неговия оръженосец. Двамата герои като две привидения се движат по пуста, гола, лишена от зеленина равнина, а слънцето на кастилското небе безмилостно суши и земята, и мозъците им. Рядко по страниците на романа се среща пейзаж, от който лъха на свежест, аромат на цветя или ромон на поточе.
Много тънък и деликатен начин е избрал писателят, за да каже истината за своята съвременност такава, каквато той я е видял и каквато е била в действителност. Това е горчивият смях, смехът през сълзи на очите и през гнева на сърцето и ума, смях, който предизвиква печални размисли и злоба против виновниците. Дон Кихот е жив образ, защото зад явно безумните му дела и разсъждения се таят в подсъзнателно състояния съвсем предметно-реални неща. Той е беден рицар. Бедността не е порок, но не е добродетел. И защо това, което практическки е неосъществимо, да не се опоетизира в един фантастичен свят, в който личното, макар и илюзорно величие, да не достави радост и щастие на тоя мечтател?
Безброй са странните и “изумителни подвизи” на Дон Кихот: борба с вятърните мелници, които разстроеното му въображение възприема като великани, нападение на стадо овце, което възприема за неприятелска войска, като избива десетина глави, а пострадалите овчари го пребиват с камъни, освобождаване на каторжници, след което им заповядва да вземат оковите и така да се представят пред “дамата на сърцето му” и т.н. При това трябва да се отбележи, че прави зло не само на другите, а сам на себе си навлича беда: остава било със счупени ребра и ръце, било с изкъртени зъби. Така всичките му “подвизи” получават трагикомичен характер. Героят желае едно нещо, а последиците са тъкмо противоположни на желанията му; той се ръководи от хубави и благородни подбуди, а в действителност резултатите в едни случай са трагични, в други – комични или едното и другото едновременно. Следователно не става дума за обикновена лудост, а за особен вид психическо разстройство, изразяващо се в странното отношение на героя към окръжаващия го свят, по-точно – окръжаващата го испанска съвременност. Дон Кихот се разминава с нея, не я вижда, а може би я вижда, но не иска да я приеме. И се получава така, че рицарят не разбира, че живее в нерицарски времена. Дон Кихот има свое виждане, свои измерения за света, които са в несъответствие с реалното, с обективно съществуващата действителност. И именно при сблъсъка между неговия илюзорен свят и окръжаващата го действителност се пораждат редица недоразумения, в които се крие трагикомизмът на героя. Затова последиците от действията му са печално-трагични за него и другите и едновременно комично-смешни. Но “рицаря на печалния образ” притежава такива съкровища на благородното си сърце и на възвишения си дух, с които предизвиква възхищение и уважение. Трудно може да се раграничи при един и същи епизод, при един и същи “подвиг” къде свършва безумието и къде започва мъдростта. Той кипи от възмущение при всяка неправда, която случаят изпречва на пътя му. Дон Кихот не може да си представи как може да се върши насилие над едно слабо и безпомощно дете. Това е противочовешко, зверско дело. И независимо че резултатите от неговата намеса са печални, читателят с право пита: как е трябвало да постъпи Дон Кихот – да отмине ли, или да се намеси? Той може да бъде неблагоразумен към себе си, но не може да не бъде съпричастен към чуждата неволя. И така той е обикновено благороден, чавечен, макар и наивен идеалист, но никога равнодушен наблюдател. Дон Кихот дарява свобода на много нещастници. За него “за свободата, както и за честта, може и трябва да се жертва животът и, ... лишаването от свобода е най-голямото зло, което може да сполети човека”.
Наистина Дон Кихот не става велик човек, който би могъл на място и навреме да приложи заключените съкровища на своя ум и своето сърце. Но той става друго нещо – единствено и неповторимо – един художествен образ, един литературен герой, който няколко века вълнува човечеството, една велика загадка, която са се опитвали да разгадаят хиляди учени, философи, историци, критици. Но Сервантес и Дон Кихот вярвят в своята красива мечта и в хуманното бъдеще на човечеството.
