За ученика / Теми литература 10 клас / Мигел де Сервантес / Уилям Шекспир
МИГЕЛ ДЕ СЕРВАНТЕС - „ДОН КИХОТ”
ДОН КИХОТ, ХАМЛЕТ И МОДЕЛЪТ НА РЕНЕСАНСОВАТА ЛИЧНОСТ
Трудно е да се създаде модел на ренесансовата личност. Такъв модел би трябвало да бъде сбор от много и различни качества, да представя хармонична личност, способна да се изяви в много област. Литературата, животът предлагат много модели и всеки един от тях носи в себе си нещо ренесансово. Те обаче нямат нищо общо с хармонията. Тези модели понякога са противоречиви и объркващи, трудни за осмисляне. И точно такива трябва да бъдат, защото истинският ренесансов човек е питащ, търсещ, стремящ се. Често пъти се загубва в своите търсения, задава си въпроси без отговор и сам не знае как да постигне онова, към което се стреми, дали е постижимо то изобщо. Той никога не е в крак с времето си -изпреварва го или пък изостава. Но във всички случаи ренесансовият човек е личност, която има какво да даде на своите съвременници и знае какво да вземе от света и живота.
Два от най-пълнокръвните модели на ренесансовата личност са Хамлет и Дон Кихот. И двамата, в своите безкрайни питания, търсения и стремления, успяват повече да дадат на света, отколкото да вземат от него. Липсват им единствено хората, които ще оценят даденото.
В цялата Шекспирова трагедия главният герой не престава да се пита. Хамлет се запомня не толкова с действията си, колкото със своите въпроси. А те постепенно прерастват от обикновени колебания как да постъпи в трудна ситуация до прецизни формулировки на вечни, екзистенциални дилеми. Хамлет не престава да се люшка между подготовката за онова, което иска да извърши, слабата решимост да го извърши наистина и размишленията върху евентуалните последствия от извършеното. Всички негови дейст-вия са съпроводени с въпроси, но далеч не всички негови въпроси се увенчават с действия. Както пише Юго, животът и смъртта на Хамлет остават след себе си един огромен, титаничен по своите размери и тежест въпросителен знак. И онова Хамлетово „Да бъдеш или да не бъдеш? ” ще отеква през времето, за да напомня на света, че има вечни, неразрешими въпроси и че човешкият живот рядко става източник на отговори. Той по-скоро е верига от малки и големи въпросителни, някои от които, както въпросите на Хамлет, остават за поколенията. За да има какво да се питат и те. За да има защо да живеят.
Въпросите на Дон Кихот са от по-различен характер. Потънал в илюзорния свят на своите красиви химери, испанският идалго без думи се пита как би могъл да ги превърне в реалност. Ала за разлика от Хамлет, Дон Кихот действа, без нито веднъж да се пита възможно ли е или не да постигне целите си. Противно на колебливия Хамлет, той притежава изключителна самоувереност, която го кара да вярва, че отговорът на тези въпроси се съдържа не в думи, а в дела и че единственият, който е способен да извърши тези велики дела, е самият той. Затова се впуска в авантюра след авантюра и всяка от жалките пародии на рицарските дела, извършени от него, не е нищо друго, освен една безкрайна, по хамлетовски тъжна въпросителна. И двамата герои са трагични. Хамлет търси отговори, а Дон Кихот - приключения. И двамата по своему търсят истината, обяснението за събитията, с които не могат да се примирят. Безсилието им да го намерят не ги прави по-малко ренесансови. Наистина откривателският дух е характерен за модела на ренесансовата личност. Но човек най-напред се учи да търси и едва тогава - да открива. През епохата на Ренесанса човечеството се учи да търси. А в своето търсене ренесансовата личност бива осенена от прозрение, знае неща, останали непознати за предишните поколения; изпреварила ги е в духовното си развитие, но за нещастие това прозрение й пречи да бъде разбрана. Навярно затова Дон Кихот е описан като луд - лудият е отхвърлен от обществото, неспособно да го разбере, може единствено да го съжалява и да му се подиграва. „Полудява” и Хамлет, когато призракът на баща му разкрива зловещата тайна. За героя откритието е толкова голямо, толкова рязка е неговата преоценка за света и живота, че по сила и размер промяната, която настъпва у датския принц, може да бъде сравнена с настъпването на внезапна лудост. И в тази лудост е знанието, в нея е откритието, което отличава ренесансовата личност от останалите. Не случайно лудостта се приписва на гения, чието прозрение понякога се оказва по-голямо от самия него, прекалено голямо, за да се побере в ограничените рамки на един човешки ум. Той - геният, е чудак, търсещ, мислещ и откриващ, затворен в своите търсения и винаги малко тъжен. Тъгата е спътник на знанието. Онзи, който знае повече от другите, винаги е обзет от печал, защото в своето търсене той просто е открил още един въпрос без отговор. Тра-гедията на Шекспир е изпълнена с тъгата и меланхолията на открилия тайната и безсилен да отмъсти, на осъдения да знае Хамлет. Тъкмо в знанието и в търсенето е неговата трагична обреченост. Тъжен е и Дон Кихот в своите трагикомични опити да бъде оръдие на справедливостта и благородството. На дъното на смешното, пародийното и гротескното в неговия образ се е свила и тъгата на обречения да вярва, да търси и да знае повече от другите. Дон Кихот е обречен всеки път да се блъска в стена от безсилие. Освен истината, героите търсят и себе си, изявата на своята личност. Дон Кихот и Хамлет търсят самородното злато на своите души, но уви, откриват само толкова, че щедро да дадат на света от своето търсещо благородство и да съхранят в себе си само оскъдни остатъци нравствена сила.
Хамлет и Дон Кихот се стремят към отговора, към истината, към справедливостта, както и към изявата наличността. И двамата са самотни индивидуалисти. Индивидуалисти, защото индивидуализмът е присъщ на силните, на ренесансовите личности. Самотни, защото никой друг не е способен да осмисли и прегърне тяхната кауза. У ренесансовата личност самотата не се поражда от прекален индивидуализъм, още по-малко от себелюбие. Ренесансовият човек просто не принадлежи на времето, в което живее. Така Дон Кихот завинаги остава в остарелия свят на любимите си рицарски романи, а Хамлет, с кънтящата сила на своите въпроси, далеч изпреварва епохата си. На фона на своето съвремие двамата се открояват, но не с нравствената си красота (никой още не е готов да я оцени), а със своята нелепост и чудатост. Нереални за времето си, два-мата герои се стремят да създадат една своя реалност, която по замисъл далеч превъзхожда всички досегашни идеали за света и живота, но нито един от тях не знае как и не умее да я изгради. Хамлет и Дон Кихот са сами. Те са самотни мечтатели и мечтаещи самотници. Затова стремежите им остават неосъществени.
В търсене и стремления, в едно безкрайно лутане и търсене на отговори преминава животът на ренесансовата личност. Тя не успява да осъществи себе си, но дава на света отговорите на въпроси, които той ще си зададе по-късно. Дава му още много по-трудни въпроси и премълчаните прозрения на един мним луд. Но макар и щедро раздаващ себе си, ренесансовият човек не позволява на живота просто да премине покрай него, без да бъде изживян истински. Дон Кихот и Хамлет не са меланхолични идеалисти, които ме-чтаят, а не живеят. Точно обратното - те умеят да вземат от живота, да черпят от извора на неговата болка и мъдрост, да се борят и да се лутат, запазвайки за себе си най-доброто, което са открили в своите пътешествия през миналото и бъдещето. Те са истински и живи, но ренесансовски живи, питащи и стремящи се златотърсачи на най-ценното, което се крие у човека. Какъв друг би могъл да бъде моделът на ренесансовата личност, ако не човек, който, търсейки доброто у себе си, открива красивото у другите.
Александра ГРАШКИНА, Американски колеж
Ученическата разработка е от Олимпиада
