За ученика / Теми литература 10 клас / Мигел де Сервантес
МИГЕЛ ДЕ СЕРВАНТЕС - „ДОН КИХОТ”
БЕЗУМНАТА ДЪРЗОСТ НА МЪДРОСТТА
Романът „Дон Кихот” на Сервантес е творба, разкриваща трагичния хуманизъм на ренесансовата епоха в Испания. Затова и диалогът между двамата главни герои - рицаря Дон Кихот и неговия оръженосец Санчо Панса - доминира в повествованието. Нравствените проблеми, които тревожат съзнанието на автора, стават тема за дискусия между хора, заемащи различно място в обществената и социална реалност на испанската действителност през XVI век. Дон Кихот е обеднял идалго, представител на аристократично съсловие поземлени феодални владетели, които губят своята представителна роля в обществения живот на ренесансова Испания. Остават откъснати от новите реалности на времето, защото земята за тях е наследствено право, а не средство за развитие на ново вид обществени и икономически процеси. Испанската идалгия остава „затворена” в идеалния свят на своето минало аристократично величие. Мисълта за интелектуално превъзходство над останалите обществени слоеве я прави не само горда и непристъпна, но и изолирана от действителността. Превръща се в обществен анахронизъм на своето време. Тя наблюдава промяната на ценностите и „пренареждането” на обществените йерархични стойности с аристократично презрение и гордост. Испанската идалгия може да анализира процесите, да ги сравни с миналото, но не успява да открие причините за своята изолация от действителността. Остава обществено непригодна, трагично „затворена” в своите (средновековни по своята същност) идеали за рицарско поведение на аристократичния потомък. Не ге-роят- рицар, завоевател на земи или печелещ битки срещу врага, е нужен на ренесансова Испания, а личност с нов действен критерий за поведение в обществото, което динамично се променя. Испанската идалгия остава в сферата на неизменните и вечни нравствени категории за добро и зло, красиво и грозно, които не намират конкретната „формула” за приложение в конт-растната, понякога трагична и безнадеждна, картина на действителността в страната. Идеите на средновековна рицарска Испания - красиви и възвишени - остават практически неприложими. „Влизат” в смешен, анахроничен сблъсък с действителността. Страдат героите, носители на тези идейни послания. Още по-тъжна и страшна става реалността. Художественият образ на трагичния хуманизъм в Испания през XVI век е създаден. Сервантес написва романа „Дон Кихот” и отразява цялата трагична истина на нравите, идеите и обществените конфликти на своето време
*** *** ***
Прашните пътища, мръсните и неприветливи ханове, липсата на щастие в човешкия живот създават реална представа за социалните и духовни контрасти в късноренесансова Испания. Дон Кихот и Санчо Панса се движат сред хаоса от противоречия, пътуват, борят се за доброто и коментират сблъсъка с действителността, трагично несъответстваща на представите им за света и човека. Авторът поставя своя главен герой пред изпитания, противопоставя го на силите, които се стремят да го отклонят от намеренията му. Но злополуките не могат да го накарат да измени на себе си. Целият роман е съсредоточен около психологически вярно показаната съпротива на героя срещу опитите да се откаже от рицарския си идеал. В тази борба се крие дълбок драматизъм. Витаещ в облаците, мечтаещ за героичен подвиг, който да възвести „златния век" на щастието, Дон Кихот среща грозотата на своето време, което е в противоречие с неговата идеална представа за света. Много скръб и нещастие има в Испания по времето на Сервантес, отразени в злополучните подвизи на неговия герой Дон Кихот.
В началото на романа Дон Алонсо Кихана по нищо не се отличава от хилядите испански благородници, представители на обеднялата идалгия. Като всички тях, и той се е примирил с действителността, приел е без съпротива нещастното си съществуване. Оказал се е излишен, което му причинява страдание. Но идва дръзкият бунт на човешкото съзнание, който граничи с безумието. Дон Кихот пожелава с цялата сила на духовната си същност да промени не само своята съсловна съдба, но и времето, оказало се трагична „Константа” на човешкото щастие. Безличният идалго се превръща в ярка индивидуалност. Дон Кихот нарича себе си Рицар на печалния образ, защото печален и тъжен е светът, в който се впуска, за да прогони злото и да възстанови справедливостта. И Когато започват несполуките на нещастния рицар, който след всяка „битка” с действителността е победен, идва въздействието на художествения контраст между лично намерение и конкретно действие. Те влизат в противоречие, защото са следствие от действителност, която има други, реално съществуващи обществени механизми, оказали се непознати, далечни и чужди за идеала на рицаря Дон Кихот. Действията на героя са предварително подчинени на тези обстоятелства. Независимо каква е тяхната мотивация, неуспехът им е обективно предопределен. Добрите, красиви намерения на Дон Кихот не могат да се реализират. Липсват адекватни средства за борба с дей-ствителността. Рицарският идеал е излишен в епохата на Ренесанса. Затова и героичните действия на Рицаря на печалния образ сами по себе застават на „пътя” на доброто. Пречат на добрите намерения на Дон Алонсо Кихана да направи хората щастливи, да възстанови справедливостта в света. Вместо добро - Дон Кихот носи зло на всички, защитени от него в името на справедливостта. Рицарят на печалния образ става смешен и жалък. Той се оказва несъпоставим с трагичността на времето, в което твори добро. Хуманната идея на Сервантес, въплътена в образа на Дон Кихот, надскача конкретността на ренесансовата епоха в Испания, излиза извън художествената мяра за време и се превръща в универсална ценност на човешката нравственост. Тя принадлежи, но и противоречи на всяко време и епоха.
Образът на Дон Кихот е красив в своя нравствен сблъсък с грозното в действителността. Героят е трагично извисен с мъдрия си размисъл за вечната победа на злото и несправедливостта. Много тъга и печал има в духовния аристократизъм на диалога, който условно водят автор и герой с всички времена и епохи. Темата на „дискусията” е винаги човекът и хуманните идеи на времето. Сблъсъкът между човешки „хуманното” и общественото „добро” е неминуем. Побеждава действителността със своята твърде често антихуманна представа за добро. Страда отделният човек, но трагични са последиците и за цялото общество. В този трагичен кръговрат е художествено проектиран и рицарският поход на Дон Кихот, тръгнал да търси обетованата земя на човешкото добро, но оказал се в края на героичните си странствания отново сред света на злото. Щастието отново е цел и красива мечта за бъдещето на човечеството. То се оказва трудно постижимо, неясно и не винаги разпознато. Мъдър е погледът на Сервантес към нравствените помисли на човека, но и мисълта на рицаря на печалния образ Дон Кихот е прозорлива и дълбока. И автор, и герой не се отказват от битката за човешкото у човека, но не скриват и своето разочарование от конкретността на времето, от срещата с грозното в действителността. Това е всъщност безумната дързост да бъдеш мъдър, когато си загубил в битката за щастие. Героят на Сервантес проявява „мъдрост в безумието” и „безумие в мъдростта”, философски са основанията на автора да създаде художествената мъдрост на своя рицар за „печално” щастие - Дон Кихот. Самият герой осъзнава противоречието между хуманни намерения, рицарски действия и конкретна действителност: „Приятелю Санчо, знай, че аз се родих по волята на небето в този железен век, какъвто е нашият, за да възкреся златния век, както обикновено го наричат.
Хуманна цел за Дон Кихот е свободата и справедливостта. Тяхното незачитане в ренесансова Испания през XVI век ражда трагичния хуманизъм на епохата и превръща мечтата за „златния век” на човешкото добро и щастие в нелеп мираж за съзнанието на героя в романа „Дон Кихот” на Мигел де Сервантес.
