За ученика / Теми литература 10 клас / Джовани Бокачо
ДЖОВАНИ БОКАЧО - „ДЕКАМЕРОН”
ЛЮБОВТА - „СВЯТО” ИЗКУШЕНИЕ ЗА ПЛЪТТА И „ГРЕХОВНА” СЪБЛАЗЪН ЗА ДУХА
Любовта е художествен проблем, който вълнува и творческата мисъл на Джовани Бокачо. Естественото проявление на чувствата е същностен белег за новата ренесансова същност на човека. Усещането за вътрешна свобода намира израз и в света на емоциите. Често те са импулсивни и поривни. Особено В кризисни моменти, когато човекът се разделя мислено с живота, желанието за чувствени наслади расте. Радостта от преживяното получава особена стойност, а единствен начин душата да се докосне до спомена е живият разказ за онзи красив миг на любовна наслада, в който човекът открива ада и рая на своята душа. Разказвачът се превъплъщава в сюжетните детайли, те се изпълват с живот и пред читателя оживяват незабравими сцени от произведението на Джовани Бокачо - „Декамерон”.
През 1348 г. във Флоренция върлува чума. Страх сковава човешките души. Депресивното състояние на всеобща масова психоза Джовани Бокачо използва като своеобразна психологична мотивация за повествователното действие на своите герои. Те напускат Флоренция и уединени в извънградска вила, се опитват да забравят ужаса, който преживяват техните съграждани, спомняйки си красиви и интересни дни от близкото безоблачно минало. Това са всъщност седем девойки и трима младежи от видни патрициански фамилии. В продължение на десет дни всеки от тях разказва по една интересна случка, определена в жанрово отношение като новела. Общият брой на интерпретираните от Бокачо новели в „Декамерон” е сто. Оттам и самото заглавие на творбата - „десетдневник”, което идва от гръцки език, т.е. „декамерон”.
Първоизточниците за написване на творбата са различни. Откриват се елементи на френско фаблио, източни легенди и колоритни разкази от живота на Флоренция, отдавна превърнати в приказни легенди и предания. Но художествената идея, веднъж родила се в съзнанието на твореца, има свое вътрешно развитие. Отразява динамиката и естествения ритъм на живот с цялата пищност и колоритност на нравите през онази далечна епоха, в която живее Джовани Бокачо. Той непринудено разказва за всичко заобикалящо го. Не крие пикантни подробности от чувствените намерения и желания на своите герои. Смехът пречиства душата. Кошмарните изживявания от досега с чумата остават встрани. Човекът се ражда отново - цялостен и пълнокръвно отдаден на живота и неговите изкушения.
Героите на Бокачо в „Декамерон” са представители на различни обществени слоеве: граждани, селяни, търговци, занаятчии, крадци, проститутки, епископи и монаси. Картината е пъстра и многолика. Всички герои, независимо от социалното положение, художествено въплъщават виталната природа на ренесансовата епоха. Те са хора от плът и кръв - ярки и оригинални като характери. Всеки със своя човешка индивидуалност.
Любовта е водеща тема в голяма част от новелите. Но това свято чувство, почти забранено от църквата през Средновековието, е интерпретирано от нов, неочакван ракурс. Жената е равноправен участник в любовния диалог. Понякога дори има водеща роля. Смешни и жалки са средновековните предразсъдъци за „поясите на целомъдрието”, които с изискана ирония отхвърля Бокачо. Други са нравите, друго е и любовното преживяване.
Авторът на „Декамерон” търси хуманно обяснение на естественото, наложено от природата, равноправие между мъжа и жената. Хармоничният съюз между духа и плътта предполага активна равнопоставеност на мъжката и женската виталност в пълноценното изживяване на любовното чувство. Династичните и кастови предразсъдъци, наследени от Средновековието, лишават жената от свобода на любовния избор. Тя е част от света на интимното, но по-скоро като обект за притежание от страна на мъжа. Нейната чувствена природа е потисната, а самата жена - съзнателно изолирана от обществения живот.
За Джовани Бокачо женското присъствие в живота на мъжа има други стойности. Тя е не само красиво изкушение за плътта, но и естетическа наслада за духа. Ренесансовият човек открива свободата на любовния порив, в който равноправен участник е и жената. Кастовите и династични различия започват да се рушат. Любовта става достояние на всички. За интимния порив на сърцето йерархични социални прегради няма.
В първа новела (четвърти ден) на „Декамерон” Джовани Бокачо разказва за любовта между Жизмонда - дъщеря на княз - и обикновен слуга. Героинята дръзко защитава правото си на любов. Тя се чувства вътрешно свободна и говори открито за интимния свят на човека, оказал се еднакъв и за мъжа, и за жената: „Твърдите, че той е човек с неаристократичен произход, но нима това е недостатък... Не бедността, а богатството отнема добродетелта на човека. ”
Социалната предопределеност на родовия произход за Бокачо не е определящо условие за личностните качества на индивида. Произходът, бил той аристократичен или плебейски, е по-скоро независещо от човека обстоятелство, което го дарява с живот. Поземленото аристократично право не носи като наследствен дивидент интелектуален потенциал. Още по-малко приоритет в любовта може да има само човек със знатен произход. Това е новото, ренесансово разбиране за човека и любовта на Джовани Бокачо. Съсловните различия отпадат. Любовта е могъща сила и право на човека.
Във втора новела (трети ден) на „Декамерон” красивото чувство, просветлило душата на влюбения в кралицата младеж, работещ в конюшнята, го изпълва с усещане за особена стойност и човешко достойнство. Човекът изправя духовен ръст и вътрешният му свят става много по-красив и необозрим. Любовта открива неограничени хоризонти за мисълта и духовния полет. Всичко у човека е в подем. Опознава себе си, но и променя света, в който живее.
Твърде различно от представите на Средновековието Бокачо интерпретира любовното чувство. Той не говори за неземни, платонично красиви страсти, а за екстаза на естественото влечение на плътта, за живия „плам” на любовта. Никой не прави изключение. Подвластни на любовното изкушение са дори и монасите. Над църковните догми е тяхното право на любов и щастие. Бокачо защитава хармоничното начало в живота, което отхвърля аскетизма и любовта вече не е грях, а светла радост за плътта и душата. Неуместна е забраната на любовта. Църквата остава безсилна пред нейния красив, макар и забранен „плод”. Джовани Бокачо с нескрита ирония говори за ненужния вече аскетизъм на църковния морал: „Има много неразумни мъже и жени, които са напълно уверени, че щом като на главата на девойката поставят бяла превръзка и я облекат в черно расо, тя повече не е жена и не чувства женски желания; сякаш като е станала монахиня, тя се превръща в камък. И когато тези хора случайно чуят нещо. Което противоречи на това тяхно желание, те така се смущават, като че ли е извършен бог знае какъв голям престъпен грях против природата. ”
В много новели Бокачо разкрива интимния свят на духовни лица. Поведението им е в противоречие с морала на църквата. Реалният лик на живота е конфликтно противопоставен на фалшивата благочестивост на духовните помисли, зад които е скрита тайната за човека. Той е част от святата почит към Бога, но е и страстно изкушен от своите естествени чувствени желания. Действителността е реално художествено отразена. Присъства в повествованието на Бокачо с цялата истина за себе си.
В пета новела (втори ден) на „Декамерон” главният герой, до този момент живял твърде изолирано, попада в голям град.
Преживява много опасности и приключения. Но както винаги през Ренесанса, човекът защитава себе си от непознатото и неочакваното чрез реалните възможности на своя разум. Напрегнатата динамика на действието говори за ясно доминиран авантюрен елемент, който внася особен колорит в сюжетното развитие на повествованието. Читателят открива непознат свят, докосва се до скритата картина на големия град, където кипят страсти, желания и конфликти, а хората с цялостното си поведение са далеч от лицемерието и преструвката.
Действително в продължение на десет дни, десет млади флорентинци - седем девойки и трима младежи, надмогвайки ужаса от чумата, дошла като Страшния съд в живота на човека и надвиснала застрашително над неговата съдба, разказват вечната история на човешката любов.
Библейското, като кабалистика на числата седем и три, става оръжие за „греховния” ироничен присмех на Бокачо над аскетичното безкръвие на средновековната емоция. Тя се оказва мнимо смирена, скрила под монашеското расо красивото пъстроцветие на античните любовни страсти. Библейското е надмогнато. Над канонично свещеното се издига природно естественото. Плътски земното „дяволски” се присмива над безсилието в духовния аскетизъм на платоничната любов.
Безплътието на библейския любовен канон се изпълва с греховната, езически разкрепостена, ренесансова любов.
Свободният емоционален избор изравнява хуманната мяра за Красота у мъжа и жената. Идеалът за Афродита, за божествено красивата жена доминира и обсебва човешкото съзнание в епохата на Ренесанса. Универсалното в изживяването на любовното чувство възвръща хуманния статус на жената. Тя има пълнокръвно човешко присъствие. Става реална цел в емоционалните търсения на ренесансовия хуманизъм. Изравнена е по духовна красота и човешко достойнство с мъжа. Свещеното човешко право жената да избира сама пътищата на емоционалните си пристрастия е възстановено. Затова и жените, участващи в повествованието заедно с автора на „Декамерон”, са седем. Имат божествено присъствие Като божественото библейско число седем. Свещена е библейската история за греха на Ева, но свещено е и човешкото право на всяка жена да бъде обичана, да избира и да я избират свободно в полето на любовта.
Библейското триединство на Дух, Отец и Син, представящо водещото мъжко начало в канонично ограничения християнски свят, запазва в ироничен аспект доминацията на мъжа в осветените от Бога аскетични пориви на човешката любов.
Мъжете, участници в повествованието на „Декамерон”, са трима. Но всеки от тях изповядва вакханалните страсти не на духа, а на плътта. Над всички ограничения в човешкия живот, наложени от каноните на средновековния християнски морал, се извисява смехът на Бокачо - жизнерадостен и витален, пречистващ съзнанието на читателя от наслоения мистичен страх от Църквата през вековете на средновековно отшелничество и аскетизъм. Смехът е едно от главните действащи „лица” В „Декамерон” на Бокачо. Сякаш цяла Италия се смее над морала и нравите на отиващото си Средновековие. А смехът, присъщ само на човека и смятан от Църквата за „дяволско” творение, е още едно доказателство, че епохите са се сменили. Средновековието е минало, а Ренесансът - настояще. Смехът на Бокачо е искрен, правдив и непредубеден. Всеки се оглежда в смеха на другия и открива негативното в себе си, но това е част от новото хуманно знание за човека. Хуманизмът на епохата е събран и в критерия за смешно, който посочва онова деформирано „лице” на човешката същност, което винаги напомня за себе си в досег с виталните сили на живота и природата. Самият факт, че човекът започва да се смее над себе си и своите недостатъци, говори за високо хуманно съзнание. Човекът търси човешкото у себе си и чрез смеха.
Ако Данте разкрива Ада на мисловните прозрения и философски страсти, то Бокачо успява, чрез виталния ренесансов смях на освободения от библейската догма човек, да види „отвъд” аскетизма на християнския канон огнената страст на плътта, жива под монашеското расо и мнимо скрита зад строгия средновековен морал.
Данте не се страхува от Страшния съд на мисловното прозрение, а Бокачо - от греховната тайна на вакханалната плътска страст, откровено изповядана от героите на „Декамерон”.
Радостта от хуманното надмогване на непозволеното и докосването до канонично забраненото от Библията е водещо емоционално начало в повествователния стил на Джовани Бокачо, разкрил в стоте новели на своя „Декамерон” разкрепостения дух на ренесансова Италия.
