За ученика / Теми литература 10 клас / Джовани Бокачо
ДЖОВАНИ БОКАЧО - „ДЕКАМЕРОН”
ЛЮБОВТА - ЧОВЕШКО ПРАВО И СВЯТА ГРЕХОВНОСТ В „ДЕКАМЕРОН” НА ДЖОВАНИ БОКАЧО
Ренесансовата идея за човека, интерпретирана от Данте Алигиери като Ад и Рай на духа В „Божествена комедия", намира ново художествено отражение в творчеството на Джовани Бокачо. Авторът на „Декамерон” е следващият голям творец на Италианския ренесанс. Високият поетичен полет на мисълта за свободата на дух и съзнание, характерен за епохата, е приземен от реалния поглед на Джовани Бокачо към живота. Той открива в прозата на човешкия делник реалните стойности на грозното и прекрасното в общественото битие, което неминуемо предопределя доброто и злото у човека. Не в света на отвъдното, а във всекидневно битовото Бокачо търси хармонията между дух и ма-терия. Открива контрастното лице на обществения морал. В него има много скрита, потисната страст, която е твърде земна и в своята греховност, и в своето естествено природно право на съществуване. Джовани Бокачо отразява тази двойственост в обществения и човешки морал, като създава „Декамерон” - класически образец на италианската ренесансова проза.
Това е сборник от сто новели, разказани за десет дни от десет различни като индивидуалност интерпретатори. Сред тях преобладават жените. Те са седем на брой, за разлика от мъжете, които са само трима. За първи път жената е реабилитирана не само като равноправен участник в разказваните събития, но и като автор разказвач. Странни са обстоятелствата, които събират десетимата разказвачи на забавни анекдоти от всекидневието. Те са определени от реален исторически факт - чумата и последвалите потресаващи събития за гражданите на Флоренция през 1348 г. За художествени „свидетели” на разказаното в стоте новели на „Декамерон” Бокачо избира най-младите представители на десет видни аристократични фамилии във Флоренция. Те са неговият авторски „глас”. Превъплътен в начина на мислене на всеки един от тях, авторът разказва увлекателно истината за реалните стойности на човешкия живот, твърде често скрити зад маската на фалшив обществен морал.
Мисълта за смъртта, неизбежна в дадените обстоятелства - чумната епидемия в града, провокира максимална искреност в откровения разказ на седемте девойки и тримата младежи. Те сякаш се наслаждават на последните мигове от живота си. Любуват се на неговите радости, говорят открито за скритите му наслаждения. Животът е карнавално пъстроцветие от смешни, нелепи недоразумения. Водеща тема е любовта. Тя обединява сюжетното действие на разказаните случки. Писателят има ренесансово отношение към интимните трепети на сърцето. Любовното чувство е свободно, разкрепостено и всеки има право на него, независимо от мястото, което заема в социалната йерархия на обществото. Да обичаш е духовен дар за човека. Личностните граници на индивидуалното съзнание стават необозрими. Усещане за божествена красота изпълва душата. Човекът е духовно щедър и безкрайно великодушен. По сила се равнява с природата, която го е създала и дарила с любов. Човекът се докосва до хуманната си същност. В любовта е цялата истина за личностния потенциал на всеки човешки индивид. За да обичаш, трябва да имаш сили да защитиш правото си на любов сред противоречивите и твърде враждебни обстоятелства на живот. За това пледира и Бокачо в сблъсъка между позволено и непозволено в стоте разказани истории на „Декамерон”. От този неосъзнат конфликт между грозно и прекрасно се ражда смехът на автора над нелепото в живота, твърде неумело скрито зад фалшивата, лицемерна маска на благоприличието. Общоприетото е жалка преграда за жизнената сила на реалните човешки страсти. Те винаги разрушават изкуствените бариери на фалшивия обществен морал. Искрен, ренесансово откровен е смехът на Бокачо над средновековните „табута” в човешкото съзнание. Всяка забрана е съблазън за греховни помисли. Плътските наслади са в синхрон с изобретателната находчивост на човешката мисъл. В любовта героите на Бокачо са личности. Доказват себе си. Произхождат от всички възможни обществени слоеве. Те са граждани и селяни, търговци и занаятчии, крадци и проститутки. От социалното „дъно” - до светския и църковен елит - всички са представени. До епископите и архиепископите стоят обикновени монаси и монахини. И всички те са подвластни на любовта, греховно изкусени от нейните природни страсти. Жената проститутка или жената монахиня е реабилитирана редом с мъжа. Всички имат право да обичат, ако душите им са осенени от божествения дар на любовта. Джовани Бокачо не дели своите герои. Всички са равни пред силата на любовта, но са различни В отстояването на обществените права над нея. Тогава се проявява доброто и злото в човешката душа. Сред най-активните защитници на любовта, борещи се докрай за нея, са жените. Една от героините на Бокачо - Жизмонда, е дъщеря на княз, но изпитва най-дълбоки чувства към обикновен слуга. Тя доказва с поведението си, че любовта е преди всичко свободен емоционален избор. Както духът и плътта са равнопоставени, така и между хората няма съсловни различия и прегради. Представите за родова и аристократична чест влизат в противоречие с хармонията на любовта. Законите за човешкото щастие са несъвместими с обществената и социална йерархия: „Той, казвате вие, бил човек от долен произход, но нима това е недостатък... У всички нас плътта е една и съща... Не бедността, а богатството отнема добродетелта на човека.”
Ренесансовата идея за доброто и злото като две страни на човешката добродетел е интерпретирана в контекста на любовта. Добродетелни са действията на всеки, който защитава правото си на обич. За Бокачо е естествено към любовни наслади да се стремят и живеещите в монашеско усамотение. Даденият от тях обет пред Бога за плътски аскетизъм не е добродетелният път към духовно съвършенство, а грях и престъпление към естествените пориви на човешката природа. Всяка крайност, макар и мотивираща абсолютна добродетел, е ограничено, догматично разбиране на човешкото право за избор на пълноценен живот. Радостта и щастието, изпитани от любовта, не могат да бъдат обект на престъплението и наказанието от страна на Църквата. Джовани Бокачо отрича догмата на монашеския аскетизъм чрез смеха на всички съгрешили в разказаните от него истории за светите отци. Той не забравя и монахините. Те са човешки същества от плът и кръв. В греховността на любовната наслада тези Христови невести откриват радостта от живота. Духът се слива с плътта и мисълта прозира истината за доброто и злото отвъд догмата на църковния аскетизъм. По този повод Бокачо пише: „Има много неразумни мъже и жени, които са напълно уверени, че щом като на главата на девойката поставят бяла превръзка и я облекат в черно расо, тя повече не е жена и не чувства женски желания; сякаш като е станала монахиня, тя се превръща в камък.”
„Декамерон” на Джовани Бокачо е творба със силно изявен ренесансов дух. Човекът заема централно място в повествованието. Присъства ярко във всяко разказано събитие с неочакван финал. Любовта винаги побеждава, ако достойно е защитено нейното право на съществуване. Но над всички обрати в сюжетната интрига застава смехът на Бокачо - ренесансов, откровен и силен в своята безпощадна критика над фалшивия морал и лицемерието в човешката нравственост. В „Декамерон” е събран смехът на ренесансова Италия от XIV в. над средновековното безсилие да се отнеме свободният избор наличността. Бокачо защитава правото на всеки от героите си да бъде верен на доброто и злото в себе си, но да остане човек в святата греховност на плътта и духа, слети в откровения порив на неистовото любовно желание
