НИКОЛА ВАПЦАРОВ

АНАЛИЗИ

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 Поезията на Никола Вапцаров е естетически феномен, който пренася посланията на една драматична епоха. Връзката с традицията е необичайна, тъй като се осъществява чрез множество скрити диалози с най-съществените художествени концепции, изградени от българската литература. Лириката на Вапцаров кореспондира с Ботевата поезия, разполагайки своята смислова тъкан в контекста на проблема за преодолимостта на злото. Очертава сходни с творчеството на Яворов паралели и кръга от фундаментални представи за него: за човека и словото, за човека и света. Поетите от 20-те години Гео Милев и Атанас Далчев също участват в оформянето на Вапцаровия поетически свят. Първият чрез абсолютизираната вяра и постижимостта на земния рай, а вторият чрез опредметяването на духовните връзки между човека и битието. От това се поражда и екзистенциалната проблематика, която Вапцаровата поетика интерпретира. Участта на човека е проблем, който Вапцаров полага в основата на аргументативните пластове на своята лирика, поезията му представлява един модел на света.

Проблемите, които занимават поета са свързани с човека, с неговото място в живота, с избора на жизнена позиция. Човекът според Вапцаров напуска мястото си на обект, за да се субективира, да набави своята персонална идентичност чрез духовните актове на надеждата, познанието, любовта и вярата. Прагов, екзистенциален момент в духовната трансформация на Вапцаровия лирически герой, в процеса на формирането на новите екзистенциални представи е сдобиването с вяра – основния импулс за живот, неразрушима ценностна опора на личността.

Вапцаровата лирика реабилитира човека, освобождава го от оковите на битието в смисъл, че той вече не е обект на унищожението, а притежава възстановена духовна цялост. След Ботев и Яворов поезията на Никола Вапцаров обработва значението на песента като универсален механизъм, чрез който индивидуалното и общочовешкото се сливат, миналото и бъдещето се съсредоточават в етичното настояще и чрез който се преодолява временността на творческия изказ, за да попадне той в измеренията на вечното.